Даниел Стийл
Спомен (56)

56.

През следващите две седмици тримата бяха неразделни. Ванеса ходеше навсякъде с Шърли, освен на училище. Тогава пък бе с Андреас. Вечер, когато Шърли си лягаше, оставаха отново сами и животът им продължаваше както преди. За тях това бе идилия и Ванеса никога не се бе чувствала по-щастлива. Имаше всичко, от което се нуждаеше, мъж, когото обичаше, сестра, която обожаваше, и постепенно изникваха всички хубави преживявания, а лошите бяха прогонени. Спомняше си блажените мигове с майка си — когато видя Шърли, всичко това изплува в съзнанието й. Сега вече имаше смелост да се връща в миналото, като през магическа завеса, с която бе забулила годините.

През втората седмица след завръщането на Шърли една сутрин Андреас не дойде на закуска. Ванеса се разтревожи, защото той винаги се появяваше, издокаран в английските си костюми и безупречно колосани бели ризи, косата му пригладена и миришещ на лавандула и дезодоранти.

— Добре ли е, как мислиш? — Ванеса погледна сестра си с угрижено изражение. Предната нощ изглеждаше добре, но тя не каза нищо на Шърли за това. Пазеха в тайна любовта си.

Шърли също бе обезпокоена, докато мажеше с масло една препечена филийка.

— Може да му е един от онези лоши дни. Ако е така, ще трябва да повикаме лекар след закуска. — Детето красавица отметна кичур коса на рамото си и започна да дъвче препечената филийка.

— Един от онези лоши дни? — Ванеса бе объркана.

— Понякога има такива дни. — Шърли погледна особено сестра си със стаен въпрос в очите, но Ванеса като че не я разбра. — Беше ли добре, докато ме нямаше?

— Чувстваше се чудесно. — Ванеса усети как нещо взе да стяга гърдите й. — Болен ли е?

Шарлот дълго не продума. Седеше в коприненото си черно великолепие, а огромните зелени очи се впиваха в очите на Ванеса. Когато отново заговори, те заблестяха от сълзите, но гласът й беше спокоен.

— Той не ти ли е казал? — Ванеса поклати глава. — Има рак. — За момент на Ванеса й се строи, че стаята се завъртя, а после, хващайки се за масата, се вторачи в сестра си.

— Сериозно ли говориш?

Шарлот мълчаливо кимна, с цялото достойнство, наследено от майка й.

— Има го от две години. Каза ми почти веднага. Каза, че трябва да знам, защото няма да има кой да се грижи за мен… после. И заради това трябва да порасна бързо. — Сълзите започнаха да се стичат по лицето й, беше й трудно да продължи. — Бих могла да живея при която и да е от дъщерите му, но — тя преглътна — няма да бъде същото. И той е прав. — Сега вече плачеше открито и гледаше във Ванеса. — Няма да бъде.

— О, господи. — Ванеса заобиколи масата, седна до нея и обгърна раменете й. — О, бедничката ми. — Ала докато прегръщаше сестра си, мислите й бяха разбъркани. — Не могат ли да направят нещо за него?

Шърли подсмръкна силно.

— Направиха. Лекарите направиха чудеса. Ние почти го бяхме изпуснали миналата година. — Английският й беше прецизен и Ванеса обожаваше акцента й. Обожаваше всичко в нея. — После отново се подобри. Точно преди да замина, не беше съвсем добре и обеща да ми се обади на яхтата, ако много се влоши. И аз щях да се върна. На стомаха и на черния дроб е.

Ванеса си спомни, че й бе направило впечатление, че ядеше много малко. Тогава си мислеше, че е от суета, за да поддържа фигурата си. А сега я заболя сърцето от онова, което бе чула; мъжът, когото обичаше, умираше. За миг й стана мъчно за себе си, но почти в същия миг сякаш в съзнанието й прозвуча гласът на Андреас, който настояваше да уловят мига… а сега Ванеса трябваше да мисли и за Шърли. Загубата на Андреас щеше да бъде страхотен удар за нея. Двете девойки дълго седяха така, а после, като видя шофьора в коридора, Ванеса погледна часовника си.

— Ще закъснееш за училище.

— Ще отидеш ли да го видиш? И не му вярвай нито на една думичка от това, което ще ти каже. Ако изглежда зле, повикай доктора.

— Обещавам.

Тя изпрати Шарлот до вратата, махна с ръка след отдалечаващата се лимузина и забърза към спалнята на Андреас. Почука тихичко и когато той отговори, полека влезе. Завари го легнал, мъртвешки блед, но щом я видя, се опита да изглежда бодър.

— Андреас… — Ванеса бе объркана. Искаше му се да се преструва, а тя не знаеше как да реагира.

— Извинявай, успах се. — Той седна в леглото с вяла усмивка, за една нощ изцяло се бе променил. Шарлот я бе предупредила, че „в лошите си дни“ изглежда така, а после изведнъж се съвзема и известно време заприличва на себе си. Но докторът й казал преди месец, че скоро добрите дни ще свършат. — Трябва да си ме изтощила снощи.

— Скъпи… — Гласът й трепна и Андреас й се усмихна. За един кратък месец бе станала жена. Нямаше и помен от онова изплашено момиче, каквото бе, когато пристигна в Атина. — Аз… — Ванеса се чудеше как да го каже, но съзнаваше, че трябва да го направи. Бе невъзможно да продължи да се преструва. И щом Шърли знаеше, нямаше причина и тя да не знае. Погали го с огромните си сиви очи и хвана ръката му. — Защо не ми каза? — В очите й имаше сълзи и той я погледна стреснато за миг, сякаш го бяха хванали неподготвен.

— Какво да ти кажа?

— Разговарях с Шърли тази сутрин. — Ванеса млъкна и Андреас веднага разбра и кимна.

— Ясно… значи знаеш. — За миг се натъжи. — Не исках.

— Защо? — Болката, която изпитваше, се четеше в очите й и на него му се късаше сърцето, като я гледаше.

— Преживяла си достатъчно много загуби в живота си, любов моя. Щях да те изпратя у дома, докато все още се чувствам добре, за да си заминеш с щастливи спомени.

— Но няма да е истинско, след като действителността е различна.

— Действителността е и едното, и другото. Всичко това, което сме изживели заедно, цялата любов, вълнението, щастливите моменти, Ванеса. — Той я погледна нежно. — Никога не съм обичал жена така, както обичам теб. И ако бях по-млад и… Андреас преглътна думите — и ако нещата при мен бяха по-различни, щях да те помоля да се ожениш за мен, ала сега не мога.

— Аз бих го направила, ти знаеш.

— Щастлив съм да узная това. — Изглеждаше доволен. — Но онова, което искам да вземеш със себе си оттук, е по-добро от брака. А то е едно по-задълбочено познаване на самата себе си и окрилящо усещане за това колко много си била обичана. Искам да отнесеш със себе си не миналото, а бъдещето.

— Но как бих могла да те оставя тук? И щом си болен, аз трябва да бъда с теб.

Той поклати глава и нежно се усмихна.

— Не, скъпа моя. Не ще го позволя. Това, което изживяхме, бе мигът, за който ти говорих. Може би той ще се повтори, може би утре ще бъда по-добре. Но когато сега се оправя, ти трябва да си тръгнеш. А когато си тръгнеш… — Андреас позамълча, очевидно го болеше — искам да вземеш Шърли.

Ванеса гледаше стъписана.

— Не искаш ли тя да бъде тук, при теб?

— Не. — Говореше много ясно. — Искам моите две момичета, които така обичам, да започнат своя нов живот. В сърцата си вие ще ме вземете със себе си. Ти ми беше скъпа, малката ми, през всичките тези години, през които те помнех като дете. А сега ти ще ме помниш цял живот. — Тя знаеше, че това е така, ала не искаше да го остави. Той обаче поклати глава и не й даде възможност да възрази. — Тук при мен ще бъдат децата ми, Ванеса, няма да бъда сам. И скоро — каза го съвсем тихо — ще трябва да си отида.

Тя сведе глава и се разплака, а после вдигна очи към него.

— Андреас, не мога да те напусна, не мога да оставя просто така всичко, което ни свързва, и да си замина.

— Ти няма да го оставиш. Ще го вземеш със себе си. Нали? — Той я погледна толкова нежно, че това я разплака още повече. — Няма ли да си спомняш винаги?

— Ти промени целия ми живот.

— Така, както ти моя. Не е ли достатъчно? Наистина ли искаш повече? Толкова ли си ненаситна? — Очите му бяха закачливи. Тя се усмихна през сълзи и издуха носа си в кърпичката, която той й даде.

— Да, ненаситна съм.

— Е, не може така. А и ти трябва да изпълниш една задача вместо мен. От две години ме измъчва мисълта какво ще стане с Шарлот. Смятах да я поверя на дъщерите си. Но тя има нужда от нещо повече. Тя е специално дете. Необходимо й е някой да я обича така, както аз я обичам. — Сега вече и неговите очи се навлажниха. — Приятно ми е да ви гледам, когато сте заедно. Ти си толкова добра с нея. — А после една сълза се търкулна по лицето му, разкъсвайки сърцето на Ванеса. Той продължи: — Ще я вземеш ли при себе си? — Сякаш я благославяше за свещена мисия и Ванеса слисано го погледна.

— Да, но не искаш ли да остане тук при теб?

— Не, искам да е далеч от всичко това. Знам как ще бъде. Ще стане много грозно. И — лицето му придоби сурово изражение — не трябва да идва на погребението ми. Това е варварско и не е необходимо. — Андреас се намръщи и Ванеса му се скара.

— Престани да направляваш живота на всички.

— Не, скъпа моя. — Очите му я милваха. — Само вашия, и то, защото ви обичам.

— Ти сериозно ли говориш? Наистина ли искаш да взема Шърли със себе си в Щатите? — Той се усмихна. Ванеса беше единствената, която я наричаше Шърли, и на Шарлот страшно й харесваше. — Няма ли да бъде ужасно самотна?

— Не и с теб. Запиши я в престижно училище. — Андреас прочисти гърлото си. — Тя ще има огромен доход, който ще се управлява от попечителите й. След смъртта на баща си Шарлот наследи значително състояние.

Ванеса кимна.

— Аз водя съвсем обикновен живот. Смяташ ли, че ще й бъде достатъчно? Тя е свикнала на такъв разкош.

— Мисля, че ще й хареса. Ще се погрижа да ви осигуря необходимия комфорт.

Но Ванеса поклати глава.

— Не мога да ти позволя да направиш такова нещо. Имам всичко, което ми е необходимо. Знам, че и Теди е помислил за мене. Пък и изкарвам достатъчно пари от фотографията. Е, не е кой знае какво. — Тя сплете ръце притеснено. — Не живея в лукс.

— Шарлот няма нужда от лукс. Има нужда от теб. Ванеса, моля те. — Очите му я молеха. — Вземи я.

— Искам първо да я попитам. Мисля, че е справедливо. — Андреас я погледна със съмнение, ала накрая се съгласи.

И когато следобеда Шърли се върна от училище, Ванеса й постави спокойно въпроса. За момент тя изглеждаше изненадана.

— Той иска аз да замина?

— Мисля, че да. — Ванеса извърна към нея натъжени очи. — Но аз няма да настоявам, както ти желаеш. Ако решиш, можеш да останеш в Атина при него. — В края на краищата Андреас нямаше да я накара насила да вземе момичето. А и тя винаги можеше да дойде по-късно за Шърли.

— Не — поклати глава Шърли. Тя познаваше Андреас по-добре от Ванеса. — Той ще ме изпрати в Париж или на друго място. Не иска да съм тук, когато настъпи краят. — Вече две години говореха за това. А после бавно кимна. — Ще дойда с теб. — Ванеса не каза нищо повече, само притегли момичето и го задържа в прегръдките си. Всичките майчински чувства, които смяташе, че никога няма да изпита, изведнъж избликнаха и тя ги изливаше върху това дете, което толкова приличаше на майка й. Сякаш връщаше нещо, което й бе дадено преди много години. Кръгът се бе затворил.

Същата вечер съобщиха на Андреас, че Шърли се бе съгласила, и той каза, че ще възложи на адвокатите си да уредят прехвърлянето на средствата и всичко останало. Секретарката му щеше да се погрижи да проучи училищата в Ню Йорк. Андреас смяташе, че един католически пансион ще бъде добър избор, но Шърли не бе очарована. Предпочиташе нещо „свободомислещо“, типично американско, монахините, при които учеше сега в Атина, направо я отегчаваха. Но беше толкова развълнувана от перспективата да отиде в Щатите, че това затъмни недоволството й по отношение на училището. Като цяло атмосферата в къщата през следващите две седмици бе сладко-горчива, радостната възбуда бе примесена с тъга.

Три дни преди заминаването Ванеса се обади на Теди и Линда и им съобщи, че тръгва заедно с Шарлот. Беше им писала дълги писма, бе споделила колко е щастлива в Атина. Разказа им също колко чудесен е Андреас, но не им спомена за любовната си връзка с него, беше много дискретна по този въпрос и Линда чувстваше, че има нещо, което крие.

— Ще ни посрещнете ли на летището?

В гласа й се усещаше умора и лека печал. Бе им казала за заболяването на Андреас и те долавяха колко й е трудно. Ала не можеха напълно да разберат какъв тежък удар бе за нея. Не знаеха колко много го обича.

— Разбира се, че ще ви посрещнем. — Теди звучеше екзалтирано. — Дори ще вземем и бебето. Искаш ли да се обадя на Джон Хенри?

— Не — отговори моментално.

— Извинявай.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Като се върна, ще го потърся. — Но тонът й бе колеблив.

— Той звъня тук няколко пъти и питаше дали имаме някакво известие. Мисля, че се тревожи.

— Знам. — Беше му изпратила само две картички в началото на пътуването и нищо повече, откакто пристигна в Атина. Но не можеше да му пише. Не бе в състояние да се разкъсва между тях двамата. Беше се отдала напълно на Андреас. — Аз ще се оправя.

Ала Теди подозираше, че тази история бе приключила, и сподели това с Линда, когато затвори телефона.

— Мисля, че още не е готова.

— Може би. — Линда го погледна разтревожено, но отиде да се погрижи за бебето.

А в Атина приготовленията продължаваха, докато накрая и куфарите бяха стегнати. Бяха напълнили няколко кашона с неща, които да бъдат изпратени отделно, като например стереото на Шърли. Веднъж Андреас й бе споменал, че ще може да се върне след пет месеца за Великден, но повече не отвори дума за това.

В нощта преди заминаването Ванеса седя дълго до леглото на Шърли и й разказа за живота в Ню Йорк, за Теди и Линда, за бебето.

— Нямаш ли си приятел? — Ванеса поклати глава и момичето беше разочаровано. — А защо не?

— Просто нямам. Имам приятели. — Помисли си за Джон Хенри и усети тръпка на вина. В известна степен дължеше и на него идването си в Атина. Той я бе накарал да му обещае, че ще го направи. — Е, има един приятен мъж, с когото се виждам.

— Как се казва?

— Джон Хенри.

— Аз ще го харесам ли? Хубав ли е? — Изведнъж заприлича точно на шестнайсетгодишна, когато се сгуши в леглото, и Ванеса й се усмихна.

— Не е лош, мисля, че ще го харесаш.

— Аз ще си намеря приятел. — Каза го с решителност, а Ванеса се засмя и стана.

— Добре, но първо поспи малко. — Поговориха и за Андреас. На Ванеса й изглеждаше странно, ала Шърли като че се бе примирила със ситуацията. Имаше нещо фаталистично в световъзприемането й, сякаш бе по-мъдра за годините си. Андреас я бе подготвил добре. — Наспи се хубаво. Ще се видим утре сутринта.

— Лека нощ. — А после, когато Ванеса застана на вратата, попита: — Ще идеш ли при Андреас? — Дали тя знаеше? Ванеса за миг се смръзна.

— Защо? — Стоеше съвсем неподвижно.

— Само си мислех. Той те обича, нали знаеш?

И тогава Ванеса трябваше да го признае.

— И аз го обичам много.

— Добре. — Шърли не изглеждаше изненадана. — Тогава ще го обичаме заедно. — Наистина, както той бе казал, утре те щяха да го отнесат със себе си.

Ванеса внимателно затвори вратата и отиде в спалнята на Андреас. Прекараха нощта в леглото му, притискайки се силно един към друг, докато накрая той заспа в ръцете й. И в този момент тя разбра, че до края на живота си ще го носи в себе си.