Даниел Стийл
Спомен (30)

30.

— Серена? — Той тихичко се доближи зад младата жена, която стоеше сред мъглата в градината, заслушана в сирените. През последните седмици бе заприличала на призрак, сякаш бе обладана от духове. Бе мъчително да я гледа човек как се топи.

— Да?

— Трябва да се стегнеш, Серена. Трябва.

— Защо? — Тя извърна към него празен поглед.

— Заради мен, заради себе си, заради Ванеса… — Очите му се напълниха със сълзи. — Заради Бред.

— Защо?

— Защото трябва, по дяволите! — Искаше му се да я разтърси. — Ако се предадеш, какво ще стане с това дете?

— Ти ще се погрижиш за нея, нали? — Тя изглеждаше отчаяна и той кимна с въздишка.

— Да, но не е там въпросът. Тя има нужда от теб. Това дете има нужда от теб.

— Но ти ще го направиш, нали? — Очите й изпитателно следяха лицето му, при което и двамата си спомниха за документа. — Ако аз умра, ти ще се погрижиш ли за нея?

— Ти няма да умреш.

— Аз искам да умра.

При тези думи той не се сдържа и я разтърси.

— Нямаш право.

Тогава и двамата чуха детски плач откъм вратата.

— Мамо, искам да си с мен. — Бе сънувала кошмари. Умоляващият й глас сякаш накара Серена да се пробуди от собствения си сън.

През следващата седмица Теди й помогна да си намери апартамент. Тя опакова всичките красиви вещи, които си бяха купили с Бред, и двете с Ванеса се преместиха на Пасифик Хайтс. Апартаментът бе с две спални с изглед към залива, това можа да си позволи с вдовишката пенсия, а ако трябваше и да се хранят, Серена си даде сметка, че се налага да си намери работа.

— Може би ще трябва да сляза в града и да започна да търгувам с тялото си. — С тъжен сарказъм тя погледна Теди, но той не бе особено въодушевен. Тази шега обаче, колкото и цинично да звучеше, й даде друга идея. На следващия ден Серена обиколи всички универсални магазини. До обяд вече я бяха наели и тя се върна да каже на Теди, че си е намерила работа.

— И като каква ще работиш? — Той през цялото време се притесняваше за нея. Беше изстрадала много, загуби съпруга си, бебето, дома си. Колко ли можеше да издържи? Теди често си задаваше този въпрос.

— Като манекенка за седемдесет и пет долара седмично.

— А кой ще се грижи за дъщеря ти?

— Ще наема жена. — На лицето й бе изписана непоколебимост. Твърдо бе решила да не се оставя на живота да я смаже, колкото и тежки удари да й бе нанесъл.

Беше преживяла загубата на родителите си и войната. Сега Бред. Но трябваше да се справи, заради Ванеса. Теди поклати глава.

— Не искам да правиш това. Искам да ме оставиш аз да ти помогна.

Ала тя бе непреклонна. Беше си намерила работа и щеше да изкарва пари, за да се издържат. Дори и да трябваше да умре, щеше да го направи. Дължеше го на Бред. Бяха изминали само три седмици, откакто го бяха убили в Корея, и Съединените американски щати вече бяха във война — сякаш нейната лична война бе станала публична.

Изведнъж Серена се сепна и погледна изненадано Теди.

— След колко време се връщаш в Ню Йорк? — Знаеше, че курсът за интернисти започва през август, а вече бе юли. Но той бавно поклати глава.

— Няма да се връщам.

— Оставаш ли? — За миг я обзе силна радост.

— Не. — Теди пое дълбоко въздух. Мисълта, че трябваше да й каже, го ужасяваше. — Записах се във флотата. Искам да отида в Корея.

— Какво? — Серена направо изкрещя и несъзнателно сграбчи ризата му. — Не можеш да направиш това. Не и ти… — Тя започна тихичко да плаче, притискайки се до него, а той я прегърна и в неговите очи също се появиха сълзи.

— Трябва. Заради него. — „И заради нея“, помисли си. Да избяга от чувствата си, които се боеше, че ще прелеят всеки момент.

— Кога заминаваш?

— След няколко дни, може би седмици. Когато ме повикат.

— Ами ние? — Тя изведнъж изпита ужас.

— Вие ще се оправите. — Той й се усмихна през сълзи. — За бога, ти си имаш работа.

— О, Теди, не отивай. — Серена го притискаше до себе си и повече нищо не си казаха, застанали там, вкопчили се в последните късчета от нещо, което вече не съществуваше и повече нямаше да се повтори. Също както завърши детството й, когато куршумите на Мусолини убиха родителите й, а ето че сега си отиваше и една друга ера, един друг период от живота й. И Теди вече нямаше да го има. Всички бяха пораснали. Само за три седмици. Миналото бе останало далеч назад.