Даниел Стийл
Спомен (43)

43.

Една седмица по-късно Васили излезе от клиниката и изглеждаше почти като ангел. Живееха спокойно, повечето време си стояха у дома, той беше кротък, грижлив и мил с Ванеса. Сякаш безразсъдното му отдаване на порока го бе накарало да прозре някаква истина. Разказа на Серена как най-напред започнал с хероина преди десет години, на шега, просто да опита, и само за няколко седмици се пристрастил. Накрая пристигнал Андреас от Атина, видял в какво състояние е и веднага го настанил в клиника. Излекували го, но след една година някой му предложил на някакво събиране и той се увлякъл отново. През следващите пет години ту започвал, ту прекъсвал, а после съвсем се отказал, докато не срещнал последната си жена. Малко след сватбата им Васили разбрал, че тя се дрогира, помолила го да взема хероин заедно с нея, за да не се чувства „самотна“, изрекла го с хленчещ глас и той отстъпил. Връзката им очевидно се оказала катастрофа, заедно се дрогирали и накрая тя умряла. Това го отрезвило, докато не посегнал отново. Но сега вече смяташе, че е за последен път. На Серена обаче й се стори доста обезкуражително, след като разбра, че толкова пъти е влизал в клиника за лечение.

— Защо не ми каза? — Тя го гледаше тъжно, с усещането, че е измамена.

— Как може човек да каже на някого „Бях пристрастен към хероина“? Знаеш ли как звучи това?

— А как според теб съм се чувствала аз, когато разбрах, Васили? — Очите й му показаха колко силна е била болката й. — Нима си очаквал аз да не разбера? — Сълзите отново започнаха да се леят.

— Не смятах, че ще се пристрастя отново.

Тя затвори очи и се облегна на възглавниците.

— Серена, недей… скъпа, не се тревожи.

— Как да не се тревожа? Откъде да знам, че няма да започнеш пак? — Сега вече не му вярваше. Не вярваше на нищо, свързано с неговия живот.

Той тържествено вдигна ръка.

— Заклевам се.

През следващите пет месеца бе толкова добър, както бе обещал. Бе страшно примерен, ужасно глезеше Серена и правеше всичко, за да може да изкупи страданията, които й бе причинил, както и да успокои страховете й, че би могъл да започне отново. Бе силно развълнуван за бебето, съобщи на всичките си познати, постоянно разговаряше за това с приятелите, клиентите и моделите си и, разбира се, най-напред се бе обадил на брат си. Андреас им изпрати най-голямото плюшено мече, което Серена някога бе виждала, и то вече седеше в стаята, предназначена за бебето. В същия колет имаше антична кукла в булчинска рокля за Ванеса.

Това бяха дни, изпълнени с нежност и много любов между Васили и Серена. Момчешкият чар, който я бе покорил в началото, се бе появил отново и двамата дълго се разхождаха, хванати ръка за ръка. Заведе я два пъти в Париж, прекараха великденската ваканция в Атина с Андреас, жена му и децата, а после на връщане Васили и Серена спряха във Венеция и тя му показа къщата на своята баба и всичките си любими места. Беше чудесно и когато се прибраха у дома, си мислеше, че никога не е била по-щастлива. Бебето трябваше да се роди към първи август и в началото на юни Серена се захвана да приготви стаята. Бе купила пъстри юрганчета, няколко великолепни стари детски акварели и маслени картини с илюстрации от приказки. Тя самата щеше да нарисува една от стените, а Ванеса вече се цупеше на куклите и плюшените животни в очакване скоро да има жива кукла. Към края на юни започна истински да се вълнува за бебето. Серена беше в осмия месец и просто не й се вярваше, че моментът бе наближил така неусетно. Ванеса бе поканена на ваканционно плаване из гръцките острови с Андреас и семейството му, но тя настояваше да бъде до майка си и да види бебето, а и не й се заминаваше сама. Не искаше да остави Серена дори за да отиде при Теди, който й бе предложил да прекара ваканцията с него. „След като се роди бебето“ — бе неизменният й отговор и Серена се смееше, когато Васили отговаряше по същия начин на всички покани.

Бременността й бе невероятно лека и единственото, което я тревожеше, беше, че с това бебе може да се случи същото, което се бе случило и с Ванеса, и ако раждането започнеше у дома, тя знаеше, че Васили не притежава хладнокръвието на Теди. Вече се бе превърнала във възел от нерви при тази вероятност и всеки път, когато тя се обръщаше в леглото, той стреснато скачаше.

— Започва ли? Започва ли?

— Не, глупчо, заспивай. — Серена му се усмихваше, после се унасяше в мисли за бебето и за бъдещето. Между тях всичко бе спокойно и епизодът с хероина вече изглеждаше като далечен кошмар, докато една нощ през първата седмица на юли Васили отново не се прибра. Отначало тя се притесни, че нещо ужасно се е случило, може би катастрофа с колата, а след това си помисли дали… Усети как я побиват тръпки. Бе разкъсана от ужас и гняв, когато в пет часа сутринта го чу да се качва по стълбите. Вратата след него се тресна силно и Серена, боса и разтреперана, слезе на пръсти по стълбите, а бебето сякаш подскочи в утробата й. Боеше се от онова, което можеше да види, но трябваше да се увери с очите си, че той отново взема наркотици. Целият предишен ужас бе възкръснал за една нощ.

Както бе застанала по средата на стълбите, а Васили във входното антре, очите му срещнаха нейните и той се опита да си придаде нехаен вид с широка фалшива усмивка.

По начина, по който гледаше, Серена разбра. Васили нервно и с престорено безгрижие забърза към нея, сякаш искаше да покаже, че е нещо обикновено да се прибира в пет часа сутринта.

— Здравей, скъпа, как е бебето? — Гласът му бе прегракнал, също както тогава, преди Коледа. Мисълта, че го е направил отново, я смрази. Не му отговори, само го гледаше, а той се затича нагоре по стълбите и се опита да я целуне, но тя ужасено се дръпна от него.

— Къде беше? — Въпросът бе глупав и Серена го знаеше. Нямаше значение къде е бил, а какво е правил. И без да дочака отговор, тя се обърна и тръгна бързо нагоре по стълбите. Усещаше, че всеки момент може да роди. Бе много напрегната и имаше контракции от дългото будуване, но не бе в състояние да разбере дали раждането е започнало, или просто не се чувстваше добре.

— Не бъди толкова рязка, по дяволите! — изкрещя Васили на прага на спалнята, а Серена яростно се обърна към него.

— Тихо, защото ще събудиш Ванеса. — Но гневът й не бе толкова силен, колкото ужасът и отчаянието. Демонът на Васили отново бе нахлул в живота им.

— По дяволите Ванеса, тя и без това е една малка кучка.

При тези думи Серена се втурна към него и силно замахна да го удари, ала Васили я хвана за китката и я блъсна в стената. Младата жена се препъна и залитна; когато се строполи на пода, изохка, но по-силно от болката бе вцепенението. Той стоеше, наведен над нея, и щом го погледна през сълзи, тя забеляза, че в очите му святка онази напрегната лудост, която бе там и предния път. Сякаш старият кошмар се съживяваше и Серена имаше чувството, че не би могла да го понесе. Усети как в гърдите й се надига гняв, който вече не можеше да бъде контролиран.

— Гади ми се от теб! — Тя се изправи на крака, всеки сантиметър от тялото й трепереше и посегна да го удари, но този път той я удари. Удари я през лицето с опакото на ръката си и Серена се олюля. Срути се на пода в спалнята и точно тогава влезе Ванеса тичешком. — Върни се в стаята си! — заповяда й бързо, защото не искаше и детето да се намесва, ала преди Ванеса да успее да пристъпи към вратата, Васили я блъсна и тя падна до Серена.

— Ето две хленчещи жени. От една кръв и лика-прилика. — Обърна се, а после просъска през рамо: — Глупачки.

Серена прошепна на момиченцето да си иде обратно в стаята, но то отказа, с паника в очите.

— Той ще те нарани.

— Не, няма. — Тя също се боеше, ала не искаше детето да гледа.

— Да, ще го направи. — Ванеса се разрида и се вкопчи в майка си.

— Скъпа, моля те. — Серена внимателно се изправи и поведе дъщеря си към стаята й, а след половин час се върна при Васили. Той седеше на един стол с клюмнала на гърдите глава и угаснала цигара между пръстите.

— Какво? — вдигна глава, сякаш току-що му е казала нещо, и я погледна накриво. — Чух те.

— Не съм казала нищо. — Тя тихо затвори вратата след себе си с омраза, която напираше от дъното на душата й. — Но сега ще го направя. Само искам да знаеш, копеле такова, че утре сутринта ще отида при адвоката си, а после се връщам в Щатите.

— И това какво трябва да означава? Кой ще издържа бебето ти?

— Аз.

Когато вземаше наркотици, ставаше зъл и заядлив и Серена започваше да го ненавижда. Сякаш това зачеркваше всичко добро, което бе намирала у него, всички надежди и всички мечти. Единственото, което искаше да направи, бе да избяга. Понечи да излезе от стаята, но макар да изглеждаше изпаднал в някакво сънно състояние, Васили внезапно скочи от стола и тръгна към нея. Сграбчи я за ръка и я затегли към леглото, а после грубо я блъсна.

— Лягай си.

— Не искам да спя тук. — Серена трепереше, ала се стараеше да не го показва. А контракциите бяха толкова силни, че едва се крепеше на краката си. И въпреки всичко започна да се дърпа, за да се освободи от него. — Не искам да бъда близо до теб.

— Защо не? Отвращавам ли те? — Злите очи проблеснаха.

— Пусни ми ръката. Причиняваш ми болка.

— Ако не се държиш както трябва, това няма да е единствената болка.

— Какво, по дяволите, възнамеряваш? — Знаеше чудесно, че не бива да спори, когато е вземал наркотици, но не можеше да се сдържи. Мъчеше се да го стресне. — Очакваше да приема това и да стоя при теб? Е, няма да стане, проклет да си. Върви по дяволите! Аз си тръгвам утре сутринта.

— Така ли? — Васили направи нова крачка към нея. — Така ли?

И когато усети дъха му в лицето си, Серена започна неудържимо да трепери, а после, сякаш й дойде прекалено много, се отпусна на леглото и се разрида. Плака повече от час, ала той не се опита да я утеши, а когато сълзите й пресъхнаха, тя заспа, както бе облечена, и се събуди чак в единайсет сутринта. Васили още хъркаше. Излезе на пръсти от стаята, за да отиде при Ванеса, но Мариан я бе завела на разходка и Серена бавно тръгна да обикаля из къщата. Знаеше, че трябва да го напусне, че трябва да измъкне Ванеса, преди нещата да станат отново неконтролируеми, че е длъжна да го стори и заради бебето, и въпреки всичко усещаше някаква необяснима паника при тази мисъл. Може би той бе прав. На кого ще разчита? Къде ще отиде? Не може да очаква Теди да й помогне за това бебе. А няма друг близък човек. Седнала на стълбите в антрето, отчаяна от сполетялата я безизходица, Серена не чу кога Васили се бе приближил до нея. Усети само върху рамото си докосването на ръката му, при което подскочи и извика. А когато се обърна, видя съсипаното му лице. По-рано трябваше да мине време, а този път следите от наркотика бяха очевидни само след няколко часа. Изглеждаше изпит, смазан и със зачервени очи.

— Добре ли си? — Върху посърналото му лице бе изписана тревога. Тя кимна разстроено и не можа да удържи сълзите си. Той снижи глас. — Нараних ли те?

— Не — отговори много тихо. — Но ужасно изплаши Ванеса. — Сякаш вече не мислеше за себе си, сякаш за нея имаха значение единствено Ванеса и нероденото бебе. Не се интересуваше какво ще стане със самата нея, дори да я убие, стига само да не причинява зло на децата. Серена бе в такъв период от живота си, в който се нуждаеше някой да я закриля, а вместо това изведнъж трябваше да се справя с този кошмар. — Ще предприемеш ли нещо? — Вдигна към него уморен поглед. Вече не беше човекът, когото познаваше. Той бе изчезнал за една нощ.

— Не знам. Мога и сам да се оправя. Вземал съм само няколко пъти.

— Няколко пъти! — Серена бе шокирана. Не бе забелязала и искреността му я изненада. Когато един ден през пролетта разговаряха по този въпрос с Андреас в Атина, той бе споменал, че Васили никога не казва истината за наркотиците. Така че какво ли означава това „няколко пъти“? Тя отчаяно се втренчи в него. — Защо сега?

— Откъде да знам. — Гласът му нервно потреперваше.

— Ще постъпиш ли пак в клиниката? — Серена го гледаше умолително, а контракциите й започнаха отново.

— Този път не е необходимо.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, по дяволите! — Тя го изнервяше. — Защо не се качиш горе да си отпочинеш?

Серена забеляза, че е облякъл дънките и ризата от предния ден и обувки на бос крак.

— Излизаш?

— Трябва да взема един филм.

— Наистина ли? Къде?

— Не е твоя работа, по дяволите! Защо не идеш да си легнеш?

— Защото току-що станах.

— Е и? Нали трябва да почиваш. Не те ли е грижа за бебето? — Сякаш не можеше да се стърпи да не се заяжда.

И въпреки всички молби и увещания след пет минути той излезе и не се прибра до зори. Серена бе прекарала деня в нервно ходене напред-назад, като си мислеше за него и страшно го мразеше, но въпреки заканите си от предната нощ не потърси адвоката. Накрая се скара на Ванеса и избухна в сълзи, а контракциите бяха толкова силни, че за малко не се обади на лекаря, и когато най-после Васили се върна, тя разбра, че пак бе дрогиран.

— Колко дълго ще продължаваш така? — Гласът й бе почти истеричен, а той кимаше, правейки се, че я слуша.

— Толкова, колкото ми се иска, ако това те засяга.

— Доскоро бях твоя жена и, изглежда, трябва да ти припомня, че двамата с теб очаквахме бебе. Засяга ме.

Васили й се усмихна злобно.

— Каква своенравна малка дама.

Гледайки разкривеното му от злоба лице, Серена усети как в корема й всичко се обърна от ужас.

— Защо не се включиш в една от групите за борба с хероина, запиши се като наркоман, това ще ти помогне. — Каква мисъл. Тя потръпна от собствените си думи, но вероятно тогава щеше да регулира дозата до количество, с което би могъл да се задоволява, без да трябва да ги хвърля в този ад. Той обаче се изсмя.

— Какво? И да загубя работата си? Би било интересно.

— А така можеш ли да работиш? — И двамата знаеха, че не може. Когато отиваше да се дрогира, помощниците му го прикриваха.

— Гледай си шибаната работа, кучко. — Този път Серена не посегна да го удари, само се обърна с гръб в леглото и се чудеше защо не си бе тръгнала сутринта. Сякаш не бе в състояние да се движи, да действа, сякаш се надяваше, че ако остане при него достатъчно дълго, той пак ще се оправи.

Но уви, очакванията й не се оправдаха. Ден след ден кошмарът се задълбочаваше, а Серена безпомощно наблюдаваше и потъваше в блатото на отчаянието. Първата седмица Васили всеки ден й обещаваше, че ще потърси помощ, и всеки ден излизаше и се дрогираше, а на другата сутрин неизменно се разкайваше. Тя пък неизменно се заканваше да се обади на адвоката си и да си замине веднага за Щатите. Бе една въртележка от заплахи, обещания и страх. Но още в началото Серена си даваше сметка, че освен на хотел нямаше къде да отиде. Не можеше да се качи на самолет, бременността й бе напреднала твърде много, а тя повече от четири седмици се люшкаше от надежда към отчаяние и обратно пред очите на собственото си дете.

Ванеса бе разстроена и бледа като майка си.

— Добре ли си? — Теди позвъни от Лонг Айлънд в деня на термина й не по-разтревожен от всеки друг път. Напоследък в пресата се бяха появили доста публикации за Васили — сниман в нощни заведения сам. Намекваше се, че бракът му с Принцесата е доста застрашен. — Как е той?

— Все по-зле и по-зле, Теди… — Серена се разплака.

— Искаш ли да дойда?

— Не. Ще побеснее и ще стане още по-лошо. — Въпреки че й беше трудно да си представи какво можеше да бъде по-лошо.

— Ако имаш нужда от мен, начаса потеглям.

— Ще ти се обадя. — Ала когато затвори телефона, тя осъзна колко се бе отдалечила от него. Чувстваше се изолирана от всички, повлечена от водовъртежа, в който я бе въвлякъл Васили, а същевременно очакваше и бебето. Не можеше да си отдъхне от страхове и тревоги и се чувстваше зле. Но на доктора не бе казала нищо. Не бе в състояние да изтърпи срама да сподели с друг, освен с Теди онова, което преживяваше.

Няколко часа по-късно Теди пак й се обади. Не можеше повече да издържа. Каза, че след няколко дни пристига.

Серена отиде в стаята на Ванеса и я завари да гледа тъжно през прозореца.

— Добре ли си, скъпа? — Ужаси се, когато я видя. Върху лицето на момиченцето бе изписана цялата история с мрачните сцени от последния месец.

— Добре съм, мамо. Как е бебето?

— Бебето е добре, но се тревожа за теб.

— Така ли? — Лицето на Ванеса се разведри. — И аз се тревожа за теб през цялото време.

— Не бива. Всичко ще бъде наред. Предполагам, че Васили постепенно ще се оправи, впрочем чичо Теди пристига вдругиден.

— Така ли? — Детето погледна, сякаш му бяха казали, че Коледа ще дойде четири месеца по-рано. — Как така изведнъж?

— Споделих с него какво става тук и той пожела да ти прави компания, докато бебето се роди.

Ванеса бавно кимна и се вгледа в очите на майка си, а нейните бяха изпълнени със смут и болка. Бе видяла как удрят и блъскат майка й, как я обиждат и тормозят, как я лъжат и пренебрегват — неща, които никое дете не би трябвало да вижда, и Серена се молеше никога вече да не й се случва. Надяваше се това да не остави трайни следи у нея.

— Мамо, защо го прави? Защо става такъв? — Момиченцето знаеше, че той взема наркотици. — Защо иска да го прави?

— Не зная, скъпа. И аз не го разбирам.

— Наистина ли ни мрази?

— Не. — Серена въздъхна. — Предполагам, че може би мрази себе си. Не разбирам какво го кара да го прави, но не мисля, че това има нещо общо с нас.

— Чух го да казва, че се бои от бебето.

Серена я погледна. Детето бе чуло твърде много и бе проумяло повече, отколкото тя смяташе.

— Навярно отговорността го плаши.

— Теб плаши ли те?

— Не. Обичам те от цялото си сърце и съм сигурна, че и двете ще обичаме бебето.

— Аз много ще го обичам. — Ванеса гордо погледна майка си, а Серена си помисли, че са били напразни страховете й дали дъщеря й няма да намрази бебето след онова, на което бе присъствала… Ала всичките й лоши чувства бяха отправени към Васили. — Това ще бъде мое бебе, мамо. И аз ще бъда страхотна сестра. — Целуна майка си по бузата. — Мислиш ли, че ще се роди скоро?

— Не знам.

— Понякога се уморявам от чакане.

Серена се усмихна.

— И аз. Но вече наближава. — Познаваше по контракциите, които усещаше през последните няколко дни. — Може би ще изчака чичо Теди.

Ванеса кимна и двете се прегърнаха, като останаха така цяла минута, а после Серена се качи горе, за да се обади на Андреас и да му каже за Васили. Андреас изпадна в ужас, когато узна какво върши брат му, и много му дожаля за нея.

— Горкото момиче, да постъпва с теб така точно сега. Заслужава да го застрелят. — Звучеше съвсем по гръцки и Серена се усмихна.

— Искаш ли да дойдеш и да го придумаш да влезе в болница, Андреас? Аз повече не съм в състояние да му въздействам.

— Ще опитам. Но надали ще успея да тръгна веднага. Алекса е болна и не мога да я оставя. — Жена му бе зле от няколко месеца. Серена знаеше и всички бяха започнали да подозират, че е рак.

— Разбирам. Само си помислих, че би могъл да му повлияеш.

— Ще направя всичко, каквото мога. Ще пристигна до края на седмицата, Серена. А ти се пази и се грижи за малката Ванеса. Бебето още ли го няма? — Той се усмихна, а Серена се натъжи. Тя почти не намираше време да мисли за бебето. Наркоманията на Васили бе погълнала цялото й внимание.

— Още не, но го чакам скоро. Ще ти се обадя.

— Ще се опитам да го изпреваря.

Тази вечер се чувстваше по-спокойна, защото знаеше, че и Теди, и Андреас ще дойдат. Знаеше, че ще има кой да се погрижи за Ванеса, и ако късметът все още не я бе изоставил, можеше да склонят Васили да постъпи в клиниката. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да гледа да не роди бебето, преди те да са пристигнали. Тази мисъл не й излизаше от ума, докато чакаше Васили да се прибере, а призори, когато позадряма, усети нещо влажно и топло по краката си, сякаш плуваше в много топла вода. Опита се да заспи, без да обърне внимание на това, но когато усети как целият й корем се втвърди, сякаш стегнат в огромно менгеме, тя се уплаши и тутакси се разсъни, осъзнавайки какво се бе случило.

— По дяволите… — промърмори си тихо. При всички жени, които познаваше, раждането започваше постепенно. В продължение на часове имаха леки болки и дори не бяха сигурни дали това е раждане, а при нея — отведнъж, с главоломна скорост. И като седна в леглото, Серена си спомни какво й бяха казали Теди и лондонският й доктор. Не бива да се бави, ако не иска да роди това бебе в леглото, но този път няма кой да й помогне. Стана възможно най-бързо, ала в миг почувства, че бебето се бе смъкнало още по-ниско през последните няколко часа, и й бе много трудно да отиде в банята за хавлиени кърпи. Едва пристъпи, и нова болка я прониза, трябваше да диша дълбоко, за да я понесе. После се изправи, взе някаква памучна рокля от гардероба и като изхлузи нощницата, криво-ляво облече роклята, обу сандалите и грабна чантата си. Започна тихичко да се смее, развълнувана, както преди девет години. По дяволите Васили. Ще го напусне веднага щом роди бебето. Сега единственото, което трябва да направи, е да събуди Ванеса и да отиде в болницата. Бе освободила прислужницата за през нощта и не можеше да остави дъщеря си сама в къщата. И най-вече с Васили, който ту се появяваше, ту изчезваше. Никога не би го сторила.

Серена с мъка слезе по стълбите и се отправи към стаята на Ванеса. Лекичко я дръпна за рамото, наведе се да я целуне, погали я по косата, а после изведнъж изохка и се свлече на колене до леглото, но когато детето се събуди, болката бе преминала.

— Хайде, скъпа, време е да тръгваме.

— Къде?

— В болницата, за да се роди бебето.

— Сега? — стресна се Ванеса, погледна през прозореца и видя, че навън е още тъмно. Серена съжаляваше, че не бе успяла да изчака двамата й чичовци. Налагаше се Ванеса да отиде с нея в болницата. Ако трябваше, щяха да й сложат креватче в друга стая. А освен това знаеше, че Теди щеше да пристигне до вторник най-късно.

— Хайде, скъпа, ставай. Набързо си облечи нещо и си вземи нощничка. И книжка — сети се тя след малко, а после изохка, прерязана от ужасна болка.

— Мамичко! — Ванеса скочи от леглото, неподготвена за агонията, която съзря изписана върху лицето на майка си. — Мамо, добре ли си, мамо?

— Шшш… скъпа, добре съм. — Серена стисна зъби и се опита да се усмихне. — Бъди голямо момиче и повикай такси… и побързай!

Ванеса изтича надолу по нощничка с дънки и тениска в ръка. Докато чакаше да отговорят от компанията за таксита, тя се облече, а когато се обадиха, обясни, че е спешен случай и че майка й ще има бебе.

Таксито бе пред вратата след по-малко от пет минути и Ванеса помогна на Серена да се качи. Докато я придържаше, се чувстваше много голяма и по-малко изплашена, отколкото при вида на сгърченото майчино лице, но когато поредната контракция я скова, тя трепна.

— Толкова ли силна болка причиняват?

— Болките са просто достатъчно силни, за да могат да изтласкат бебето.

Ванеса кимаше с глава, ала все още бе разтревожена. Болките ставаха все по-нетърпими по пътя за болницата, а когато пристигнаха, Ванеса извади пари от чантата на майка си и плати на шофьора. Той се усмихна и на двете и пожела късмет на Серена, а след миг се появиха две медицински сестри, които й помогнаха да седне на болничната количка. Серена се усмихваше на Ванеса със сетни сили и й махаше с ръка, докато я откарваха, а детето се настани в един ъгъл в чакалнята, очаквайки братчето или сестричето да се роди след няколко минути.

Но час по-късно нямаше още никакво бебе и тя попита една сестра, която обаче я отпрати, а късно следобед Ванеса изпадна в паника. Къде ли е майка й? Какво ли се е случило? Защо бебето още го няма?

— За тези неща трябва време — каза й една сестра.

Сестрите от новата смяна, застъпила в четири часа, бяха по-мили с Ванеса. Те не можеха да си обяснят защо е съвсем сама в чакалнята, ала накрая разбраха, че никой няма да дойде за нея и че горкото дете дори не е яло. Не се бе оплакала на никого в продължение на четиринайсет часа и когато една от сестрите й донесе сандвич, тя избухна в сълзи.

— Къде е мама? Какво се е случило? Защо не е родила бебето? — А после с широко отворени очи попита: — Ще умре ли? — Усмихнаха й се и й казаха, че говори глупости, но Ванеса не им повярва.

Отново я оставиха сама и тя започна да се разхожда. Тръгна по коридорите, докато накрая стигна до една ужасна стая с тъмни стъкла, на която пишеше ПРЕДРОДИЛНА ЗАЛА. Ванеса сякаш предчувстваше какво ще намери там, изправи рамене и се шмугна вътре, а това, което видя, я накара да извика силно. Майка й лежеше върху една бяла маса, краката й бяха завързани за някакви дръжки високо във въздуха, лицето й изкривено от болка, ръцете й — също завързани, русата й коса сплъстена и стенеше с отворена уста.

— Маменце! — Ванеса изведнъж се обля в сълзи и се приближи до нея, при Серена нямаше никой. — Маменце! — Тя инстинктивно започна да освобождава ръцете й, а Серена я гледаше, без да я вижда. Трябваше й известно време, за да разпознае собственото си дете, после започна да плаче с глас като Ванеса.

— О, детенцето ми, бебчето ми… — И сега, когато ръцете й бяха свободни, тя докосна дългата руса коса и изведнъж се вкопчи в рамото на дъщеря си. Ванеса почти извика от болка и усещайки това, Серена я пусна, но не можа да овладее един покъртващ стон…

— Какво има… о, мамо, какво става? — Очите на Ванеса бяха разширени от ужас. Майка й бе плувнала в пот, а тя бе пребледняла като призрак.

— Бебето… обърна се… — А после сякаш изведнъж се сети за нещо. — Ванеса… поискай им… чантата ми… там имам пари… обади се на Теди. Знаеш ли номера? — Ванеса кимна, все още уплашена до отчаяние. — Кажи му… — Но не можа да довърши, болката бе прекалено силна. Трябваше да минат няколко минути, преди да успее да продължи. — Кажи му, че бебето е седалищно. Разбираш ли? Помъчиха се да го обърнат, ала не можаха. Дават ми още няколко часа, през които ще продължат да се опитват… отивай… — Очите й отчаяно се спряха на дъщеря й. — Кажи му… кажи му да дойде сега, днес. И бързай. — Ванеса сплете ръце колебливо, тъпчейки на място, а в краткия промеждутък между две раздиращи я контракции Серена отново я помоли незабавно да вземе чантата, да намери телефон и да позвъни на Теди.

Трудно бе на момиченцето да накара сестрите да дадат чантата на майка му, но когато разбраха, че няма дори пари за ядене, омекнаха. После то крадешком отиде до една телефонна будка в дъното на коридора и пусна монетата, за да се обади на телефонистката да я свърже с Теди за негова сметка. В Лондон беше вече седем часът вечерта, а в Ню Йорк — едва един по обед, и Ванеса знаеше, че ще го намери в кабинета му.

— Доктор Фулъртън? — Сестрата звучеше изненадана. — Да… племенницата му? Ще го повикам. — След минутка Теди бе на телефона, прие разговора и Ванеса почти изпадна в истерия, докато се опитваше да му предаде какво бе видяла и какво й бе казала майка й.

— Цялата е вързана, чичо Теди, с крака нагоре във въздуха, и сме тук от пет часа сутринта, и тя казва… тя казва… бебето е седалищно и са се мъчили да го обърнат, но не могат и… — Детето започна да ридае на телефона и Теди се опита да го успокои.

— Всичко ще бъде наред, скъпа, всичко ще бъде наред. Какво точно каза мама?

— Ще й дадат още няколко часа и ще продължат да се опитват да обърнат бебето. Тя иска да дойдеш веднага и каза да побързаш. — На другия край на жицата той за малко не избухна в сълзи. Седалищно раждане на хиляди километри разстояние. Дори и да хване първия полет, ще минат между дванайсет и осемнайсет часа, преди да пристигне при нея. Серена имаше нужда от цезарово сечение, което да бъде направено веднага, и безсмисленото чакане в опити да обърнат бебето можеше да убие и нея, и детето.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. — Постара се да се овладее, искаше му се да си повярва. — Знаеш ли името на доктора? — Поне можеше да му се обади по телефона, но Ванеса не го знаеше. — А на болницата? — Тя му го даде бързо. — Аз ще им позвъня и ще видя дали можем да задвижим нещата.

— Няма ли да дойдеш, чичо Теди? — По гласа й личеше, че започва да се паникьосва.

— Ще хвана първия самолет, скъпа, и живот и здраве, ще бъда там утре сутринта, ваше време, но е възможно бебето да се появи преди това. — Дотогава ще са минали само двайсет и четири часа, ала той знаеше, че за Серена, завързана за родилната маса с крака, стегнати в стреме, изнемощяла от родилните мъки и заобиколена от по всяка вероятност несъстрадателен екип, който непрекъснато се опитва да обърне бебето, не можеше да се измисли по-страшно мъчение.

— Ще успееш ли да влезеш пак при мама, скъпа?

— Ще гледам, но не съм сигурна дали ще ме пуснат.

— Кажи й, че идвам. Знаеш ли къде е Васили?

— Не, и не искам да идва. Той е луд.

— Знам, знам. Само си мислех… Оставихте ли му бележка къде сте?

— Не.

— Ами брат му?

— Мама каза, че не може да дойде до края на седмицата, защото жена му е болна.

— Добре, тигрице моя, тогава просто дръж фронта, докато пристигна. Мисля, че ти ще го направиш. Може да се окаже дълга нощ, но аз тръгвам и много скоро всичко ще свърши. — Теди вече пишеше бележки на секретарката. Нямаше време дори да се връща в апартамента си. Можеше да си купи каквото му е необходимо в Лондон: щеше да вземе единствено медицинската чанта и куфарчето. — Много се гордея с теб, Ванеса. Страшна си.

— А мама?

— И тя ще е добре, обещавам. Понякога да имаш бебе е малко трудно, но невинаги е така. А когато всичко приключи и бебето се роди, тя дори няма да се оплаква, гарантирам.

— Изглежда, сякаш умира. — Гласът на момиченцето се изгуби в ридания, а Теди се молеше Ванеса да греши. Ала имаше вероятност и да е права.

Пет минути по-късно се сбогуваха и той се обади в болницата, разговаря с главната сестра, но с доктора не го свързаха. Според тях госпожа Арбъс била добре. Те още не смятали, че се налага цезарово сечение. Щели да изчакат поне до другата сутрин. Не че не можели да обърнат бебето, но били напълно сигурни, че с малко повече усилия щели да оправят нещата. „Малко повече усилия“ — това означаваше, че докато Серена е разпъвана от поредната контракция, някоя акушерка или стажант-лекар ще си напъха и двете ръце, за да се опитва да обърне бебето с главата надолу. Теди не можеше да понесе дори и мисълта за това. От кабинета си отиде направо на летището и беше на касата на „Айдълуайлд“ в два и половина. Следващият полет за Лондон бе в четири часа и той отново телефонира в болницата. Нямаше промяна, ала този път му се сториха малко по-загрижени. Не всеки ден имаха пациенти, за които долитаха лекари чак от Ню Йорк.

Самолетът трябваше да бъде в Лондон в два през нощта, което означаваше осем часа лондонско време. Прецени, че с малко повече късмет и добра организация можеше да пристигне в болницата към девет и половина. И когато се качи в самолета, обясни на стюарда целта на пътуването си. Летеше за Лондон, за да направи цезарово сечение на една много важна пациентка. Беше му необходима линейка с полицейски ескорт, която да го закара светкавично от летището до болницата. Стюардът предаде на капитана, съобщението бе изпратено чрез радиовръзката в Лондон, а щом кацнаха, Теди бе преведен много бързо през митницата и през една странична врата до чакащата линейка. Пуснаха сирените и се понесоха към Лондон. Късметът бе на негова страна, самолетът бе пристигнал с половин час по-рано. Когато Теди слезе пред болницата, беше точно осем и пет. Благодари на шофьора и му даде огромен бакшиш, втурна се вътре, попита за родилното отделение и изтича по стълбите с огромната си чанта в ръка, за да се озове в гола и мрачна чакалня, където видя Ванеса, заспала на един стол. Бързо отиде до информацията и разговаря с една сестра, която възкликна от изумление.

— От Америка? За госпожа Арбъс?

Тя веднага хукна при старшата сестра, която от своя страна намери дежурния лекар. Всъщност от няколко часа докторът на госпожа Арбъс не бил в болницата, но, разбира се, ако доктор Фулъртън носи със себе си необходимите документи и ако наистина се наложи в даден момент цезарово сечение, той ще бъде в състояние да асистира на британския хирург. Теди веднага представи необходимите документи, изми ръцете си и поиска да види Серена. И с огромен антураж бе заведен до предродилното, където Ванеса я бе намерила преди тринайсет часа. Лежеше, съвсем изтощена, в полусъзнание, потънала в пот и така вцепенена от болката, че почти не дишаше, когато се приближи до нея. Той я погледна, премери пулса й, чу тоновете на детето. Серена не даваше признак, че го разпознава. Тоновете на сърцето й бяха неравномерни и слаби, тоновете на бебето бяха започнали да заглъхват, кръвното й налягане бе толкова ниско, че се съмняваше дали въобще ще могат да я спасят. Без да мисли, даде скорострелни инструкции да я приготвят за операция. Искаше му се да убие някого за това, че не са го сторили преди двайсет и четири часа. Когато я прегледа, за да разбере колко ниско е слязло бебето, се ужаси от онова, което бяха направили с нея при многото опити да обърнат бебето. Искаше му се да я грабне на ръце и да я изтръгне от кошмара, който бе изтърпяла. Той освободи краката й и я остави да легне на масата, а когато започнаха да я местят, тя се раздвижи и странно го погледна.

— Приличате… — гласът й беше ужасно прегракнал — … на… Теди.

— Аз съм Теди, Серена. Всичко ще бъде наред. Ванеса ми се обади и ще извадим бебето с цезарово сечение.

Тя кимна, а след миг отново закрещя от болка. Закараха я веднага в операционната, където се появи един млад лекар, малко объркан от необичайните процедури, незабавно й включиха упойката и Теди, който междувременно се бе измил с четка и бе сложил операционните дрехи, направи първия разрез. Анестезиологът и двете сестри следяха отслабналото й сърце. Теди усещаше как се надпреварва с времето, защото тя можеше да умре в ръцете му. И след миг извади детето, едно абсолютно оформено красиво момиченце, но… то не проплака, не дишаше и Теди осъзна, че има огромна вероятност да изгуби и бебето, и Серена. Даде стегнати инструкции на сестрите до него, докато продължаваше операцията. Правеше всичко възможно да я спаси, а в същото време повикаха педиатър, който да помогне на акушерките и на младия лекар да предизвикат дишане у бебето. Сякаш мина цяла вечност, преди да чуят първия плач, а после изведнъж стаята закънтя от силен рев и почти в същия момент анестезиологът съобщи, че кръвното на Серена започва бавно да се повишава и че пулсът постепенно се регулира. На Теди му се искаше да изкрещи от радост, но имаше още работа, а когато приключи, погледна спящата жена, която бе обичал толкова много години, и съвсем непрофесионално се наведе и я целуна по бузата.

Екипът го поздрави за блестящата и светкавична оперативна интервенция и той бавно ги последва към изхода на залата. И Серена, и бебето бяха спасени и сега трябваше да се погрижи за Ванеса. Бедното дете бе преминало през ужасно изпитание и когато в десет и петнайсет застана до нея, тя още спеше. Теди седна на близкия стол и момиченцето сякаш го усети, разтърка очи с учудено изражение и той му се усмихна.

— Здрасти, хлапе, имаш една голяма дебела сестричка.

— Наистина ли? — Ванеса се изправи смаяна. — Откъде знаеш? Ти видя ли я?

— Разбира се. Аз я извадих.

— Ти? — Тя му се хвърли на врата. — О, чичо Теди, страхотен си. — А после попита загрижено: — Как е мама?

— Сега спи. — И й обясни за цезаровото сечение.

— Звучи ужасно. — Ванеса се намръщи. — Никога няма да искам да имам бебе. Бяха я завързали и… — гласът й замря, когато си спомни — … и тя викаше… помислих си, че ще умре… — Той я прегърна през рамо.

— Но не умря. Добре е. А бебето е толкова сладко. Искаш ли да го видиш?

— Ще ме пуснат ли?

— Ако не те пуснат, ще им кажа, че си моята медицинска сестра.

Ванеса се разсмя и след кратко шушукане със старшата сестра Теди и Ванеса бяха пропуснати по коридора към стаята на новородените, където можеха да погледнат през остъклената стена. Вътре имаше поне дузина бебета, но една сестра вдигна мъничката Арбъс, за да я види Ванеса, и когато се взря в личицето на сестра си, тя забеляза това, което и на Теди не бе убягнало…

— Цялата е на мама. — Ванеса беше смаяна. — Само че е с черна коса. — Бебето не просто приличаше на Серена, то бе нейно съвършено, миниатюрно копие. — Толкова е красива, нали, чичо Теди?

Той сложи ръката си на рамото на Ванеса и с малко уморена усмивка кимна.

— Да, така е.