Даниел Стийл
Спомен (10)

10.

Майорът и Марчела прекараха почти цял час в догадки какво се бе случило и къде ли би могла да бъде Серена. Със сигурност не се бе върнала в къщата на баба си във Венеция, там живееха непознати, а доколкото бе известно на Марчела, нямаше къде другаде да отиде. Нямаше нито приятели, нито роднини и единственото нещо, което Би Джей можа да измисли, бе, че се е завърнала в Щатите. Но това бе невъзможно, без предварително да си е оформила документите. Трябваше да си вземе виза и да уреди други формалности. Вероятно бе отседнала някъде в Рим и щеше да замине за Америка чак на следващата сутрин. Едва тогава той можеше да се обади в американското посолство, за да провери. Беше като с вързани ръце. Почувства се безсилен, отчаян и уплашен.

Бред дълго разпитва Марчела, докато не изцеди от нея всичко. Серена дотичала от градината и веднага се заключила в стаята си. Когато я чула да плаче, старата жена се опитала да влезе, но Серена не я пуснала. Половин час по-късно се появила със зачервени очи, бледа и с куфар в ръка. Казала, че си тръгва, и в отговор на молбите и сълзите допълнила, че няма друг избор. Отначало Марчела си помислила, че са я уволнили. При тези думи хвърли извинителен поглед към майора, обяснявайки му, че в първия миг е смятала, че всичко е заради него. Серена обаче твърдяла, че не той е причината и че това било проблем, който няма нищо общо с него, и че трябвало веднага да напусне Рим. Марчела се разтревожила дали не я грози някаква опасност, защото момичето изглеждало толкова отнесено, че било трудно да се каже дали е само объркано, или е уплашено, и със сълзи, целувки и една последна прегръдка си тръгнало. Марчела почти два часа ридала безпомощно в стаята, а когато чула почукването на майора, си помислила, че може би Серена е променила решението си.

— Това е всичко, което знам, майоре… — Марчела отново избухна в сълзи и зарови глава в гърдите на състрадателния млад американец. — Защо си отиде? Perche? Non capisco… non capisco…

Но той бе в състояние само да я утешава. Как би могъл да й обясни? Не можеше. Трябваше сам да изживее този ад.

— Марчела, чуй ме… — Ала възрастната жена се разрида още по-горчиво. — Недей… слушай… Обещавам ти. Аз ще я намеря. Domani vado a trovarla.

— Ma dove? Но къде? — Това бе един безпомощен стон. Толкова дълги години не бе виждала Серена и сега, когато се завърна, отново я загуби.

— Non so dove, Марчела. Не зная къде. Но ще я намеря. — И като стисна леко старата жена за раменете, тихо тръгна към кабинета си. Седна там на тъмно и стоя така с часове, премисляйки стотици възможности, припомняйки си подробности от отделни разговори, които бе водил със Серена. Ала колкото и да напрягаше паметта си, колкото и далече да се връщаше в спомените, нищо не излизаше. Тя нямаше никого, освен Марчела и той още веднъж осъзна колко отчаяна се е чувствала, за да напусне старата жена и единствения дом, който имаше. Прониза го чувство за вина, когато си спомни кавгата с Пати. Чудеше се как ли е звучало отстрани, какво ли си е помислила Серена, когато ги е видяла заедно, и после, когато е чула обидните думи на американката.

След като в продължение на безкрайни часове отново и отново си задаваше какви ли не въпроси, накрая се отказа. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Отиде в спалнята си и дълго гледа леглото. Тази нощ нямаше никакво желание да спи под синия сатен на балдахина. Леглото щеше да изглежда болезнено празно без жената, която обичаше. И какво щеше да стане, ако не я намери, питаше се той, легнал на канапето. Ще продължи да я търси. Ще я открие, дори ако трябва да прерови цяла Италия и цяла Швейцария, и цяла Франция. Ще се върне в Щатите. И там ще я дири, докато я намери, ще й каже, че я обича, и ще я помоли да се омъжи за него. Беше напълно сигурен в чувствата си и докато се опитваше да убие времето в мисли за Серена и в догадки къде ли би могла да отиде, през главата му не мина нито една мисъл за Пати.

Едва когато в пет и половина някъде в далечината изкукурига петел, изведнъж му хрумна нещо и той бързо се надигна и се загледа през прозореца. Господи! Как е могъл да забрави. Това трябваше да е първото място, за което да се сети. Светкавично отметна завивките, изтича в банята, взе душ, избръсна се и в шест без десет бе готов. Остави бележка, че са го повикали по неотложен въпрос, а на секретаря си драсна няколко реда, в които молеше „да го покрие“. Облече едно по-дебело палто и хукна по стълбите. Трябваше да разговаря с Марчела и когато слезе долу, с облекчение откри, че под вратата се процежда светлина. Почука лекичко два пъти и след секунда старата жена му отвори, най-напред изненадана, че го вижда, после объркана, когато забеляза, че е цивилен, а не с униформата както обикновено.

— Да? — Все още слисана, тя се дръпна назад, за да му направи място да влезе, но той поклати глава, усмихвайки се топло със сивите си очи.

— Марчела, мисля, че може би знам къде да я намеря. Но ми трябва твоето съдействие. Чифликът в Умбрия… Можеш ли да ми кажеш как да стига дотам?

Марчела се стъписа още повече, ала след дълга пауза кимна, намръщи се замислено, погледна го отново в очите, а в нейните вече проблясваше пламъчето на надеждата. За момент примижа, като се опитваше да си припомни, после донесе лист хартия и му посочи стола.

— Пиши това, което ти казвам.

Той с удоволствие се подчини на нареждането й и след няколко минути вече бе навън с листа в ръка. Махна й за последен път и се затича към малкия навес, където държеше джипа, който използваше, когато бе без шофьор, а тя го наблюдаваше със сълзи на плахо упование в старческите си очи, докато изчезна от погледа й.

Пътуването от Рим до Умбрия бе дълго и мъчително, пътищата — лоши, с дълбоки коловози и натоварено движение, задръстени от военни коли, хора и каруци, препълнени с пилета, сено или плодове. Всичко тук напомняше, че не много отдавна е имало война. Все още навсякъде се виждаха следи от щетите и понякога на Би Джей му се струваше, че нито той, нито джипът ще оцелеят. Бе взел всичките си документи и ако джипът под него се разпаднеше, щеше да се метне на каквото му попадне, само и само да се добере до чифлика.

До безлюдния разбит път, който Марчела му бе описала, стигна чак когато се стъмни. Но много скоро започна да се съмнява дали не е подминал завоя. Нищо не съвпадаше с упътванията и той спря колата, за да се ориентира. Това не му помогна, защото нямаше луна и беше тъмно, по небето се носеха тежки облаци. В същия миг изведнъж съзря няколко сгради, сякаш сгушени в мрака, за да се топлят, и с дълбока въздишка на умора разбра, че това е чифликът.

Обърна джипа и като намери един черен път, обрасъл с буренаци, тръгна по него в посока на сградите, които бе видял, и малко по-късно, преминавайки през дълбоки локви, излезе на широко празно място, което вероятно някога е било двор или централен площад. Отсреща имаше голяма къща, отдясно се простираха селскостопанските постройки, а отляво бе овощната градина. Дори и в тъмното можеше да се разбере, че чифликът е бил внушителен, но сега е изоставен. Къщата изглеждаше занемарена и празна, вратите на селскостопанските постройки бяха провиснали от пантите, между плочите на двора бе избуяла трева, стигаща до кръста, а в овощната градина, за която очевидно никой не се бе грижил, ръждясваха изпотрошени сечива и машинни части. Дълго стоя така, чудейки се накъде да тръгне. Обратно в Рим? В селото? Към най-близкия чифлик? Но друг не се виждаше. А тук очевидно нямаше жива душа, нямаше и следа от Серена, това бе абсолютно сигурно. Дори да бе идвала, за да търси убежище, не е могла да остане. Както се бе загледал с тъга в мрака, неочаквано му се стори, че в един ъгъл нещо се мярна. Какво беше това? Животно? Котка? Илюзия? Или може би някой, стреснат от нежеланата му поява, се спотайваше там? Осъзнавайки каква лудост бе да тръгне сам на такова приключение, той бавно заотстъпва заднешком към джипа, без да откъсва очи от мястото, където бе забелязал признак на живот. Когато стигна до джипа, пипнешком извади от жабката пистолета, зареди го и се запромъква напред с насочено незапалено фенерче в другата ръка. Вече беше почти сигурен, че не се е измамил, дори виждаше зад съседния храст сгушена някаква фигура. За миг му мина през ум какво безразсъдство бе да предизвиква този сблъсък и че е възможно глупаво да загине в някакъв изоставен чифлик в италианската провинция шест месеца след свършването на войната. В края на краищата през всичките тези години бе оцелял и щеше да бъде ирония на съдбата да умре тъкмо сега. С тези мисли Би Джей сантиметър по сантиметър се придвижваше покрай сградата, а сърцето му лудо биеше.

Когато се приближи на два-три метра от мястото, където бе забелязал движението, той се стаи зад някаква колона, като се долепи плътно до стената и бързо протегна напред ръката, в която държеше фенерчето. Запали го и едновременно с него насочи и пистолета си, при което с ужас разбра, че това не е никаква котка, а фигура на човек с нахлупена тъмна шапка, който бе клекнал и прикриваше с ръце главата си.

— Излизай оттам! Аз съм от американската армия! — Почувства се глуповато, изричайки тези думи, но не знаеше какво друго да каже, а когато фигурата се изправи — висока и слаба, в тъмносиньо палто, и пристъпи напред с вперени в него очи, той извика и се засмя. Беше Серена. С широко отворени очи, с побеляло от ужас лице, тя се закова на място, стъписана от войнственото му поведение.

— Ела тук, по дяволите! Казах ти да излезеш!

Но Би Джей не я изчака да тръгне, а само се втурна към нея и преди тя да успее да промълви нещо, я сграбчи в прегръдките си.

— По дяволите, безумно момиче, можеше да те застрелям.

Зелените очи бяха огромни и блестящи на силната светлина на фенерчето, когато го погледна, онемяла от ужасното преживяване.

— Как ме намери?

Бред нежно я целуна по очите, а после по устните.

— Не знам. Хрумна ми тази сутрин и Марчела ми каза как да стигна дотук. — А после се намръщи. — Не биваше да правиш така, Серена. Всички страшно се разтревожихме.

Тя бавно поклати глава и се освободи от прегръдката му.

— Налагаше се. Не можех да остана повече там.

— Трябваше да изчакаш да поговорим — хвана я той за ръка, въпреки че се бе отдалечила на метър от него и побутваше с крак някакво камъче на земята.

— Няма за какво да си говорим. Нали? — Серена го погледна в очите с цялата болка, която я бе прогонила от Рим. — Чух какво каза тя за мен и за семейството ти. И е права. Аз съм само твоята италианска курва… прислужница… — Девойката дори не трепна, когато го изрече, и той стисна ръката й.

— Пати е кучка, Серена. Сега го разбрах. По-рано съм бил заслепен. И това, което тя каза, не е вярно. Беше само от злоба и ревност.

— Ти каза ли й за нас?

— Не се наложи. — Бред нежно й се усмихна, след което двамата дълго мълчаха в мрака. Наоколо цареше някаква тайнственост и имаше нещо вълнуващо в това, че бяха сами в този изоставен чифлик. — Това място трябва да е било доста хубаво преди.

— Беше. — Тя му се усмихна. — Обичах да идвам тук. Като дете прекарвах чудесно. Имаше и крави, и прасета, и коне, и много дружелюбни работници на полето и в градината, наблизо имаше и вир, където можеше да се плува. Най-скъпите ми спомени от детството са свързани с Умбрия.

— Знам. Спомням си.

Те размениха многозначителни погледи и Серена въздъхна. Още не можеше да повярва, че я бе намерил. Такива неща не се случват в истинския живот. Срещат се само в романите и филмите, а ето че са тук заедно, сами, на милиони километри от цивилизацията.

— Тя няма ли да се разсърди, че си напуснал Рим? — Серена го стрелна с любопитство, а той бавно поклати глава.

— Не повече, отколкото когато развалих годежа.

Серена бе шокирана.

— Защо направи това, Бред? — И почти се ядоса. — Заради мен ли?

— Заради себе си. Щом я видях, разбрах какво изпитвам към нея. — Той отново поклати глава. — Нищо. Или почти нищо, по дяволите. Тя е доста агресивна и опасна млада жена, която крои планове и умее изкусно да манипулира. Аз й бях необходим за нещо. Не знам точно за какво, но осъзнах това, докато я слушах. Според мен иска да стана марионетка в ръцете й, да вляза в политиката, също като нейния и моя баща, благодарение на което тя ще се превърне във влиятелна дама и ще си играе своите игри. Пати е невероятно кух човек, Серена. И щом се озовахме лице в лице, аз намерих отговора на всички въпроси, които месеци наред ме бяха измъчвали. А той през цялото време е бил в мен, без да знам. Когато Пати забеляза, че те гледам, тя също разбра. И тогава ти я чу.

Докато той говореше, Серена внимателно го наблюдаваше и накрая поклати глава.

— Тя беше много ядосана, Бред. Аз се уплаших за теб — възкликна толкова непринудено, че в този миг изглеждаше почти дете. — Боях се… — За миг затвори очи. — Трябваше да избягам… помислих си, че ако изчезна, за теб нещата ще се улеснят… — Гласът й трепна и Бред отново протегна ръце.

— Напоследък казвал ли съм ти, че те обичам?

Серена се усмихна в мрака и кимна.

— Мисля, че затова си дошъл тук. — Тя го погледна замислено, а после наклони глава на една страна. — Значи с нея си приключил?

Бред кимна и се усмихна.

— Сега можем да започнем сериозно.

— Вече сме започвали… — Протегна ръце към него и той нежно я погали по косата.

— Искам да се оженя за теб, Серена. Знаеш това, нали? — Но тя бавно извърна глава.

— Не.

Една проста думичка, която нищо не му каза, и той с усмивка попита:

— Значи ли това, че не знаеш?

— Не — отново го погледна Серена. — Това означава, че те обичам от цялото си сърце и че няма да се омъжа за теб. Никога. — Гласът й звучеше решително и Бред се втренчи в нея с недоумение.

— Защо, по дяволите?

— Защото няма да е редно. Аз нямам какво да ти дам, освен сърцето си. А на теб ти трябва жена като нея, от твоя свят, от твоята страна, с твоите схващания и твоето положение, жена, която познава навиците ти, която ще може да ти помогне, ако някой ден наистина решиш да влезеш в политиката. Аз ще ти нося само болка. Италианската войнишка булка… прислужницата… — Думите на Пати все още звучаха в ушите й. — Италианската курва… и други ще ме наричат така.

— По дяволите, Серена, забрави ли коя си?

— Съвсем не. И ти помниш какво бях. Но вече не съм. Чу какво каза Пати.

— Спри — нежно я разтърси за раменете. — Ти си моята принцеса.

— Не. — Очите й не се отклониха от неговите. — Аз съм твоята прислужница от горния етаж.

Бред я притегли в обятията си и се чудеше как да я убеди, какво да й каже.

— Обичам те, Серена. И уважавам всичко, което си. Гордея се с теб, по дяволите! Няма ли да ме оставиш аз да решавам кое е правилно и добре за мен?

— Не — усмихна му се тя и в погледа й имаше и тъга, и обич. — Ти не знаеш какво вършиш. Ето защо няма да те оставя да го направиш.

— Не мислиш ли, че можем да поспорим за това малко по-късно? — Бред я погали с усмивка, сигурен, че накрая ще я убеди, но изведнъж осъзна, че бе шофирал часове наред и бе изтощен. — Има ли място, където можем да пренощуваме? Или си решила и да не спиш повече с мен?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“ — хлапашки му се усмихна тя. — На километри оттук няма такова място. Аз смятах да спя в хамбара.

— Яла ли си нещо? — Той я погледна загрижено и тя поклати глава.

— Не, не съм. Донесох малко сирене и салам, но ги изядох сутринта. Смятах утре да се разходя до града и да напазарувам. Ужасно съм гладна.

— Хайде. — Бред я прегърна през рамо и бавно я поведе към колата. Отвори вратата и й помогна да се качи, после издърпа от задната седалка раницата, в която бе сложил половин дузина сандвичи, които се бе сетил да приготви в последния момент, преди да тръгне. Имаше още и ябълки, парче кейк и един шоколад.

— Какво? И не си донесъл копринени чорапи? — засмя се тя със сандвича в ръка.

— Тях ще ги получиш само ако се омъжиш за мен.

— О — вдигна рамене Серена и се облегна назад — тогава май никога няма да получа копринени чорапи. Само шоколади.

— Господи, колко си упорита.

— Да — гордо кимна тя и се усмихна.

Тази нощ спаха в джипа, прегърнати, с натежали от болка крака, но с леки сърца. Той я бе намерил, всичко бе наред и преди да заспят, тя се бе съгласила да се върне с него в Рим. И когато слънцето изгря, те изядоха по една ябълка, измиха се на кладенеца и Серена го разведе из чифлика, любимото й място от детските години, когато животът бе съвсем различен. А докато я целуваше пред старата плевня, Бред се зарече, че на всяка цена, каквото и да му коства, той ще я придума и един ден тя ще стане негова съпруга.