Даниел Стийл
Спомен (53)

53.

След три дни Линда и бебето се прибраха у дома и когато дойде да ги види, Ванеса изглеждаше далеч по-добре. Очите й бяха ясни и вече не беше толкова бледа, но щом гушна Бред, по лицето й отново премина сянката на умората и изтощението. Този път обаче нямаше опасност от стрес. Грозните спомени вече бяха изплували заедно с хубавите и тя изживяваше силно загубата на Шърли, сякаш това се бе случило само преди седмица. Сега държеше на ръце съвсем друго бебе и Ванеса го знаеше. Милваше го и му пееше, смееше се, когато й се стори, че й се усмихва. Тя го обожаваше и Теди и Линда бяха очаровани. Общо взето, изглеждаше, че се е възстановила от травмата, но лятото отминаваше и Линда разбираше, че болката съвсем не е изчезнала.

— Какво става с Джон? — през август най-накрая се осмели да попита. Боеше се да не засегне някоя болезнена струна.

— Нищо особено. — Отговорът бе неопределен. — Продължаваме да се срещаме.

— Отношенията ви, да не би да са охладнели? — Бе идвал веднъж — два пъти с Ванеса да види бебето и Линда и Теди го харесаха. Преценката на Ванеса бе вярна, той беше хубав и интелигентен, внимателен, любезен и доста зрял за годините си. Бе отклонил предложението да подържи бебето, но бе постоял над креватчето му, за да си поиграе с него. Бе очевидно, че все още не може да се отърси от спомените, свързани с неговото дете. Чувстваше се по-удобно, когато разговаряше с Теди и Линда в другата стая. В действителност това бе нещо като болест, от която страдаха и той, и Ванеса. Имаше моменти, в които бебето отново и отново напомняше на Ванеса за Шърли, ала въпреки това тя идваше почти непрекъснато да го вижда. В деня, в който Линда я запита за Джон Хенри, пак бе дошла да му се порадва.

— Не знам. Може би ни е писано да си останем само приятели.

— Има ли някаква особена причина за това? — Но Линда вече се досещаше и Ванеса се обърна към нея почти предизвикателно.

— Да, независимо от онова, което ти твърдеше, изглежда, съм фригидна. Просто не искам да спя с мъж.

Линда въздъхна, наблюдавайки я.

— Мисля, че отново прибързваш. Наскоро ти преживя сериозен шок. Трябва да си дадеш малко време.

— Колко малко? Аз съм почти на двайсет и пет. — Звучеше, сякаш бе ядосана на Линда, но и двете знаеха, че е ядосана на себе си.

— Ти ми каза, че когато починало бебето на Джон, на него му трябвали две години, преди да пожелае да се люби отново.

— А при мен колко станаха? Шестнайсет? — Беше й дошло до гуша от собствените й проблеми, бе се уморила да се опитва да заживее с тях, да ги преодолее, да ги забрави. В последните два месеца само за това си мислеше.

— От колко време се познавате? Само от два месеца, нали? Ти просто си несправедлива към себе си.

— Може и така да е.

Ала след месец тя изобщо спря да се среща с него. Реши, че й е трудно да поддържа връзка, докато не изясни нещата за себе си, и той прояви разбиране. Каза й просто, че я обича и че иска да е до нея, да й помогне да се справи с положението, но щом желае да бъде сама, той ще уважи желанието й. Помоли я само все пак от време на време да му се обажда. В деня, в който окончателно си тръгна от апартамента й, Джон застана на входа и я погледна с тъга в очите.

— Искам да знаеш две неща, Ванеса. Първо, че те обичам, и второ, че не си луда. Ти си имала такива ужасни преживявания, че може би ще мине доста време, докато всичко си дойде на мястото, и ако ти потрябвам, аз ще бъда тук. След година, след месец. Никога досега не съм срещал жена като теб. Така че, когато в душата ти настъпи мир, просто ми се обади.

Ванеса кимна и очите й се напълниха със сълзи, а докато той затваряше вратата, тя се извърна. Чувстваше се толкова самотна, както никога досега през живота си. Нуждаеше се ужасно от него и емоционално, и физически, и духовно. Но винаги когато си помислеше да се люби с него, си спомняше как Васили стоеше над тялото на майка й и потръпваше от ужас. Сякаш, ако допуснеше някого толкова близо до себе си, той щеше да направи същото с нея.

— Това нормално ли е? — попита тя един ден леля си в кабинета й.

Линда вече се бе върнала на работа, бе краят на септември.

— Да.

— А как, по дяволите, да го преодолея?

— С времето. И със съзнанието си. Трябва непрекъснато да си припомняш, че Джон не е Васили, и съвсем не значи, че щом Васили е наранил майка ти, и Джон ще стори същото с теб. Васили не е олицетворение на всички мъже. Той е един. И ти не си майка ти. Аз никога не съм я познавала, но имам чувството, че ти си много различна. Ти си съвсем друг човек, със съвсем различен живот. Просто трябва непрекъснато да си повтаряш тези неща и постепенно ще почувстваш ефекта. — Тя се усмихна мило на Ванеса. По всичко личеше, че тези няколко месеца бяха трудни за девойката. Но полагайки усилия да се пребори с проблемите си, тя съзряваше.

— Знаеш ли, мислех си да замина за известно време.

— Смятам, че това е чудесна идея. И къде по-точно, решила ли си?

Ванеса дълго я гледа, а после рече:

— В Гърция.

Линда бавно кимна.

— Искаш ли да ми кажеш защо, или сама да отгатна?

Ванеса си пое дълбоко дъх, малко се боеше, ала трябваше.

— След раждането на Бред изпитвам непреодолимо желание да намеря Шърли.

— Разбирам. — Гласът на Линда беше мек.

— Малко е налудничаво, знам, че вече не е бебе, но ми е сестра. Майка ми и баща ми ги няма и освен чичо Теди тя е единственият близък човек, който ми е останал от миналото. Трябва да я намеря. А в същото време дяволски се страхувам. Опасявам се, че накрая няма да ми стигне куражът да се срещна с нея. Ще отида в Европа и само ще се мотая насам-натам.

— Може и да е полезно за теб. — След кратка пауза добави колебливо: — Някакви вести от Джон?

Ванеса поклати глава.

— Казах му да не ми звъни…

— Можеш ти да му се обадиш.

— Не съм готова. — И тъжно повдигна рамене. — Вероятно никога няма да бъда.

— Съмнявам се. Може би не ти харесва.

Но Ванеса отново поклати глава.

— Не е вярно. Ако ще го правя с някого, бих искала да е с него. Той е човекът, с когото бих искала да прекарам остатъка от живота си. Имаме много общи неща. Никога… никога не съм могла да разговарям с някого толкова откровено, както с него.

— И аз така се чувствам с Теди. Това е изключително важно. Може би, като се върнеш от Европа…

Ванеса отново повдигна рамене неопределено.

— Може би.

Тя премисля това пътуване още една седмица, а после си направи резервации. Тръгваше на първи октомври и вечерта преди заминаването позвъни на Джон и сподели намеренията си. Той й зададе същите въпроси, които вълнуваха и Линда, и Ванеса отговори по същия начин.

— Искам да отида в Гърция, но не знам какво ще правя. Реших да започна с едно дълго пътуване, един вид поклонение в памет на майка ми. Може би тогава ще мога да се отърся.

— Идеята си я бива. — Толкова беше щастлив, че му се бе обадила, и му се щеше да се срещнат, преди да тръгне, ала знаеше, че тя няма да се съгласи. Сякаш се боеше да го види, защото се срамуваше от състоянието си, притесняваше я това, че той е толкова загрижен за нея. Веднъж, преди да се разделят, му бе казала, че няма какво да му даде, защото се е отдала на хора, които вече ги няма, и не съзира начин да намери обратния път. — Коя е първата ти спирка? — върна се Джон към разговора за пътуването.

— Венеция. Мама е живяла там с баба си известно време. Не знам къде точно, но бих желала да видя. Всички казват, че Венеция е красив град, особено през октомври.

На другия край на линията той кимна.

— Така е.

— След това Рим. Искам да видя двореца, да поскитам малко из местата, за които татко е разказвал на Теди. А после… — тя се поколеба — не знам. Може би Гърция.

— Ванеса… — Джон го изрече почти насърчително. — Иди.

— В Гърция? — Беше изненадана.

— Да.

— Защо?

— Защото там ще намериш това, което ти липсва. Навремето си се била отдала на Шърли и те са ти я отнели, така че трябва да отидеш там, за да я намериш, или да намериш себе си. Имам чувството, че не ще можеш да бъдеш щастлива, докато не го направиш.

— Вероятно си прав. Ще видя.

— Ще ми се обаждаш ли, да знам как си? — За миг в гласа му прозвуча тревога.

— Аз ще съм добре. А ти?

— Добре съм, въпреки че ми липсваш. Много.

Ужасното беше, че и той й липсваше.

— Джон… — Искаше й се да му каже, че го обича, защото всъщност бе така. Но й се струваше, че това, което можеше да му предложи, беше толкова малко. Той беше човекът, който заслужаваше да получи много, много повече, отколкото Ванеса имаше да му даде. Ала после все пак се реши. — Обичам те.

— И аз те обичам. Обещай ми, че ще отидеш в Атина. — Тя се засмя притеснено в слушалката. — Говоря сериозно.

— Добре, обещавам.

— На добър път.

И Ванеса затвори телефона, а на следващата сутрин взе самолета за Париж, на „Орли“ се прехвърли на друг и отлетя за Венеция, откъдето започна поклонението.