Даниел Стийл
Спомен (29)

29.

Сутринта, в която Бред замина за Сеул, бе необичайно нервна за Серена. Усещаше слаби контракции от лявата страна, бебето бе ритало цяла нощ. Ванеса се разплака няколко пъти на закуска и точно преди Бред да тръгне, Серена трябваше да преодолее едно почти непреодолимо желание отново да избухне в сълзи, което не я бе напускало, откакто той й каза за заминаването. Пак й се прииска да го помоли да не отива, ала както бе заобиколен от ординарци, помощници, сержанти, висши офицери, от Ванеса и Теди, тя не можеше да го направи. Бред знаеше мнението й, но настояваше, че трябва да замине.

— Е, докторе — стисна той ръката на брат си — грижи се за моите момичета. Аз ще се върна след няколко дни. — Преструваше се на съвършено спокоен след всичките истерии със Серена.

— Да, полковник! — Очите на Теди бяха закачливи, ала въпреки това изглеждаше разтревожен. Нещо в това пътуване на Бред до Корея гнетеше и него. Но също като Серена той си даваше сметка, че сега не е нито времето, нито мястото да го обсъжда.

Серена целуна с копнеж Бред по устата, а той се пошегува с големия й корем. Беше с широка клоширана рокля от син памучен плат и сандали, а меката й руса коса се спускаше по гърба. Приличаше повече на Алиса в Страната на чудесата, отколкото на бъдеща майка. Ванеса махна на татко си, а малко по-късно, когато самолетът се издигна високо в небето, Теди ги поведе към изхода и ги закара у дома. Серена качи Ванеса горе, за да си легне, и след няколко минути слезе с разтревожени очи и напрегнато лице, издаващо угриженост, която не я бе напускала през последните няколко дни.

— Добре ли си?

Тя кимна, но беше необичайно тиха, а после реши да се довери на Теди.

— Толкова съм притеснена, Теди.

Теди я погледа известно време, мислейки си дали да й каже, че и той е не по-малко притеснен, ала се въздържа.

— Мисля, че няма да има проблеми.

— А ако се случи нещо? — Очите й отново се напълниха със сълзи и Теди взе ръката й, от него се излъчваше мълчалива увереност.

— Всичко ще бъде наред. Просто съм сигурен.

Но щом телефонът иззвъня на следващата сутрин, Теди скочи с особено предчувствие. Движеше се почти автоматично, както в академията, когато го викаха в някое отделение, и сега, докато вдигаше слушалката, му се прииска изведнъж да я тресне, преди да е чул отсрещния глас.

— Ало?

— Госпожа Фулъртън там ли е?

— Тя спи още. Мога ли аз да ви помогна?

— Кой е на телефона?

Последва пауза.

— Господин… доктор… — усмихна се той — Фулъртън. Аз съм брат на полковник Фулъртън. — Ала усмивката вече бе изчезнала. Почувства спазъм в стомаха си.

— Докторе — гласът прозвуча официално — боя се, че имаме лоши новини. — Теди затаи дъх. О, господи… не… Ала гласът продължи безмилостно и Теди усети, че му прилошава. — Брат ви е убит. Застреляли са го рано тази сутрин на север от Сеул. Беше изпратен в Корея като консултант, но е станала грешка.

— Грешка? — изкрещя изведнъж Теди. — Грешка! Бил е убит по погрешка? — А после ужасен снижи глас.

— Много съжалявам. По-късно ще изпратим човек да посети госпожа Фулъртън.

— Исусе! — По лицето му започнаха да се стичат сълзи и повече не можа да отрони дума.

— Разбирам. Безкрайно съжалявам. След няколко дни ще върнат тялото за погребение. Ще го погребем тук с всички военни почести, в гарнизона. Мисля, че близките му от Източното крайбрежие ще искат да дойдат.

Току-що бяха идвали за неговото дипломиране, а сега поводът щеше да бъде погребението на Бред. С тази мисъл Теди бавно затвори телефона, сълзите го задавяха. Той закри лицето си с ръце и тихичко зарида, мислейки си за своя по-голям брат, на когото винаги се бе възхищавал, и за Серена. А после, сякаш усещайки нещо, повдигна глава и я видя застанала на вратата.

— Теди? — Бе ужасно бледа и стоеше съвсем неподвижна, като че цялото й тяло бе сковано от напрежение.

За секунда той не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже, спомни си миговете, преди да се роди бебето. И сега, както и тогава, Теди се мобилизира, бързо отиде при нея и я прегърна.

— Серена… Бред… — Той зарида. Брат му вече го нямаше. Братът, когото обичаше толкова много. А сега трябваше да каже на Серена. — Убит е. — Усети как тялото й се отпусна.

— О, не… — Погледна го с широко отворени очи, не можеше да повярва. — О, не… Теди… не. — Той бавно я заведе до един стол, а тя все така го гледаше. — Не! — И изведнъж закри лицето си с ръце и започна да плаче, а Теди коленичи пред нея и отново даде воля на сълзите си. Когато вдигна глава и го погледна отново, това бяха най-тъжните очи, които някога бе срещал. — Знаех си… преди да замине. Чувствах го… а той не искаше да чуе. — Ридания я разтърсваха, плачеха и двамата, после усети как тялото й се стегна, а погледът й се насочи към вратата. Той се обърна и видя, че на прага стои Ванеса, по нощничка, и ги наблюдава.

— Къде е татко?

— Още не си е дошъл, скъпа. — Серена изтри сълзите си и протегна ръце към дъщеря си. Но когато детето се покатери на скута й със загрижено изражение, тя не издържа и отново захлипа, а на Теди му се късаше сърцето при тази гледка.

— Защо плачете с чичо Теди?

Серена дълго мисли. Сълзите й свободно се стичаха по лицето, докато прегръщаше детето, после нежно целуна Ванеса по меките златни къдрици и я погледна с мъка и мъдро примирение.

— Плачем, скъпа моя, защото току-що получихме много тъжна вест. — Момиченцето бе вперило в майка си широко отворени доверчиви очи. — Ти си вече голяма, затова ще ти кажа. — Тя пое дълбоко дъх, а Теди я наблюдаваше. — Татко няма да се върне от това пътуване, скъпа моя.

— Защо няма? — Ванеса бе шокирана, сякаш току-що й бяха казали, че Дядо Коледа си е отишъл завинаги. А за нея и майка й точно това се бе случило.

Серена се стегна и се опита да говори спокойно.

— Защото Бог поиска твоя татко при себе си. Нуждае се от него, за да му бъде един от ангелите.

— Татко ангел ли е сега? — Ванеса погледна учудена.

— Да.

— Има ли крила?

Серена се усмихна и нови сълзи занапираха в очите й.

— Мисля, че не. Но той е на небето при Господ и е с нас през цялото време.

— Мога ли да го видя? — Очите на детето бяха огромни, преливащи от надежда, ала Серена поклати глава.

— Не, миличкото ми. Но ние винаги ще го помним и ще го обичаме.

— Но аз искам да го видя. — Тя започна да плаче и Серена я притисна до гърдите си, изгаряна от същото желание… Ала никога повече нямаше да го видят… никога… Беше си отишъл завинаги.

Малко по-късно сутринта дойдоха да я посетят няколко официални лица. Разказаха й всички подробности, които тя не искаше да знае, и единият от офицерите произнесе кратко слово в памет на Бред за това, че бе загинал в служба на родината. Съобщиха й датата и часа на погребението и й казаха, че ще може да остане в гарнизона още трийсет дни, а Серена се опитваше да разбере онова, което й говореха, но имаше чувството, че нищо не проумява.

— Трийсет дни? — Погледна Теди с недоумение. После й просветна, че къщата бе собственост на гарнизона, а тя вече нямаше нищо общо с армията. Щеше да получи скромна пенсия и това бе всичко, налагаше й се да излезе в големия свят и да се научи да живее сред цивилни хора. Отишъл си бе малкият уютен свят на мечтите, сред горите на Пресидио, кацнал над залива, нямаше го вече съпруга й да я закриля. За нея всичко бе свършено, и истинският свят я очакваше навън, за да я погълне. И тя, и Теди си спомниха за документа, който свекърва й я бе накарала да подпише, а на следващата сутрин Теди откри, че брат му бе починал, без да остави завещание, така че всичко, което притежаваше, се връщаше обратно на семейството му. Те нямаха право на нищо, нито Серена, нито Ванеса, нито новото бебе. Представата за това, което й предстоеше, бе толкова потискаща, че Серена лежа две нощи будна, вперила поглед в тавана. Него го нямаше… и никога нямаше да се върне… Бред беше мъртъв. Тя непрекъснато си го повтаряше. Отвори вратата на килера и видя дрехите му, а в шкафа долу дори имаше ризи, които трябваше да се изгладят. Но той никога нямаше да се върне, за да ги облече, и когато отново осъзна реалността, Серена коленичи на пода на пералното помещение, сграбчи ризите му и зарида. Там я намери Теди и бавно я заведе горе, където Ванеса, мъничка и съкрушена, се криеше в кабинета на Бред. Детето се покатери в скута на Теди и с големи тъжни очи го попита:

— Сега ще ми станеш ли татко?

Всички бяха съсипани от напрежение и скръб и на третия ден Теди забеляза, че Серена бе коренно променена. Движеше се като зашеметена, с неразбиращ поглед, почти не говореше и изведнъж малко след полунощ чу, че вика от болка. Сякаш предусещайки какво се бе случило, Теди изтича и я намери в спалнята. Водите й бяха изтекли. Беше се вече превила на пода от непоносима болка. Но този път не бе както при раждането на Ванеса. Нямаше никакви интервали между контракциите и докато дойдат от болницата да я вземат, тя бе изпаднала в истерия. Бебето не се появи за половин час. Теди бързо изпрати Ванеса при една съседка, а той нито за миг не се отдели от Серена, докато пристигна линейката, а и после по пътя до болницата. Този път пулсът й бе слаб, дишането затруднено, а очите изцъклени. В болницата изпадна в шок и един час по-късно роди мъртво момченце. Теди изчака във фоайето няколко часа, докато му позволят да я види, а когато застана до леглото, бе поразен от очите й, очите, които някога бяха изумрудени, а сега имаха цвета на дълбините на морето, препълнени с болка. Толкова дълбоко бе потънала в мъката си, че дори не го чу, когато я повика по име.

— Серена… — Той се пресегна и хвана ръката й.

— Бред? — Тя обърна безжизнените си очи към него.

— Не, Теди е. — Очите й се напълниха със сълзи и тя отвърна глава.

Остана в това състояние цялата нощ и още два дни след това, а после я изписаха. Същата сутрин положиха сина й в малък бял ковчег и когато го спускаха бавно в земята, Серена припадна. На другия ден докараха тялото на Бред и се налагаше да отиде в Главната квартира и да подпише документите. Теди си помисли, че няма да може. Но тя събра сили някак си и подписа формуляра с ужас в очите, от който той остана поразен.

А на всичкото отгоре трябваше да се справи и с Маргарет Фулъртън. Серена настоя лично да й се обади, но майката на Бред не издаде един-едничък стон. Засипа Серена с необуздана ярост и отмъстителност, обвиняваше я за това, което се бе случило. Ако не се бил оженил за нея, нямало да остане в армията и никога нямало да се налага да отива в Корея. С глас, който трепереше от гняв, тя даде воля на омразата си, като се опитваше да срази Серена, и накрая злъчно й напомни за договора им.

— И да знаеш, пукнат цент няма да получиш за себе си или за детето. Надявам се и двете да изгорите в ада за това, което сторихте на Брадфорд.

Два часа Серена плака неутешимо. И тогава Теди почувства същата омраза към майка си, каквато знаеше, че и Бред бе таил. Единственото, което искаше, бе да защити Серена, но не можеше да направи нищо, за да промени случилото се. Бред вече го нямаше, не бе оставил никакво завещание, но дори и да бе оставил, надали щеше да е кой знае каква утеха за Серена. Тя се нуждаеше от съпруга си. Не й трябваха парите му.

Маргарет Фулъртън пристигна от Ню Йорк, като доведе със себе си Пати и Грег. Бащата на Бред все още бе много болен за такова дълго пътуване и, разбира се, по лекарска препоръка не му бяха съобщили ужасната новина.

Теди ги посрещна на аерогарата. Майка му изглеждаше сурова и мрачна. Грег бе като зашеметен, а Пати нервно бъбреше по пътя от летището. Първото нещо, което майка му просъска, бе: „Не искам да виждам тази жена“. Теди усети как всичко отвътре му кипва.

— Ще се наложи. Тя е изстрадала достатъчно много, за да я измъчваш допълнително.

— Тя уби сина ми. — Очите й бяха изпълнени с омраза.

— Синът ти бе убит в Корея, където бе изпратен с военна мисия, за бога, а Серена току-що загуби бебето си.

— Полага й се. Така или иначе, нямаше да може да си позволи да го издържа.

— Повръща ми се от теб.

— Най-добре ще бъде да стоиш настрана от нея, Теди, ако не искаш да си имаш неприятности с мен.

— Това няма да направя.

Повече нищо не си казаха, той ги остави в хотела и се върна при Серена.

На следващия ден на погребението Маргарет стоеше до Пати и Грег, а Теди се бе изправил между Ванеса и Серена. Ванеса май не разбираше какво става, а и майка й се бе вкопчила отчаяно в ръката на Теди по време на военните почести. Накрая един офицер тържествено връчи сгънатото знаме на Серена и тя бавно се обърна и тръгна към Маргарет, застана пред нея и с треперещи ръце й го подаде в знак на уважение. Настъпи кратък миг на колебание, очите им се срещнаха, погледите им се задържаха така, а после по-възрастната жена го взе, без да каже думичка за благодарност или утеха. Подаде го на Грег, обърна се и се отдалечи. Лицето й бе покрито с черен воал, а Серена остана, загледана след нея.

По-късно, когато потегли, за да закара Серена и Ванеса у дома, Теди с недоумение погледна снаха си, която си бършеше носа.

— Защо направи това? — Серена знаеше, че той говори за знамето. — Не беше необходимо.

— Тя е негова майка. — Очите й се наляха със сълзи и изведнъж склони глава на рамото му и зарида. — Боже мой, какво ще правя без него? — Теди спря колата, взе я в прегръдките си и дълго я държа така, а Ванеса ги гледаше.