Даниел Стийл
Спомен (5)

5.

На следващата сутрин Серена стана още в зори. Изми се и прибра златистата си коса на кок, сложи си тъмносиня забрадка, като я овърза около шията, а после навлече стара памучна рокля, която обличаше в манастира в Северен Ню Йорк, когато отиваха да берат къпини и боровинки с другите момиченца. Вече бе цялата на лекета и избелелият й цвят показваше, че е носена години наред. Накрая обу дебели тъмни чорапи и груби обувки, завърза си чиста бяла престилка, след което се взря в огледалото със сериозно лице. Това в никакъв случай не беше облекло на принцеса. Но дори тъмносинята забрадка не можеше да затъмни ослепителната й красота. Ако не друго, тя просто подсилваше контраста с нежния прасковен цвят на бузите и искрящото зелено на очите й.

— Изглеждаш смешна в тия дрехи — погледна я Марчела с неодобрение, докато наливаше кафето, а зад далечните хълмове проблясваха първите лъчи на зората. — Защо, за бога, не си облечеш нещо прилично? — Но Серена не отвърна нищо. Само се усмихна и притвори очи от горещата пара на кафето, което продължи да пие на бавни глътки, като държеше чашата в ръце. — Какво смяташ, че ще си помислят за тебе в тая стара рокля, Серена?

— Че съм много работлива, Марчела. — Зелените й очи посрещнаха нежно нейния поглед, в тях се четеше нещо, което я правеше по-възрастна и по-мъдра за годините й.

— Ха… глупости! — възкликна старата жена, очевидно по-ядосана, отколкото предишната вечер. За нея всичко това бе нелепо. По-лошото бе, че се чувстваше виновна, задето подтикна Серена да си търси работа. Все още се надяваше, че девойката ще забрави за онова, което си е наумила, ще заговори на работодателите си на хубав английски и до следващата сутрин вече ще е започнала работа като секретарка в някоя от приветливите стаи горе.

Но след половин час всъщност Марчела забрави за надеждите си. Двете със Серена тичаха нагоре-надолу из къщата и помагаха на ординарците в пренасянето на кашони, пресмятайки кое къде да сложат. Помагаше им най-вече Серена. Марчела бе твърде възрастна, за да препуска по стъпалата. Девойката сновеше неуморно и като че ли беше едновременно навсякъде, говореше малко, предвиждаше всичко и сякаш имаше цяла дузина ръце.

— Благодаря — усмихна й се в края на работния ден главният ординарец, когато донесе за него и за хората му шест чаши димящо кафе. — Нямаше да се справим без теб. — Не беше сигурен дали го разбира, знаеше, че говори малко английски, но лесно можеше да долови смисъла по тона му и по широката усмивка. Беше едър мъж, над четирийсет и пет годишен, плещест, плешив, с топли кафяви очи. — Как се казваш, госпожице?

Серена се поколеба за миг, но давайки си сметка, че рано или късно ще узнаят името й, тихо отговори:

— Серена.

— Серена — повтори той с американско произношение, ала тя нямаше нищо напротив. Беше й станал симпатичен, след като цял ден го бе наблюдавала как работи усилено, наравно с подчинените си. Беше добър и чевръст човек и все гледаше да й помогне, като взимаше тежките пакети от ръцете й въпреки нейните протести. Просто ги грабваше с огромните си ръце и продължаваше нагоре по стълбите. Това беше първият униформен мъж, който бе спечелил една от редките й усмивки. — Казвам се Чарли, Серена. Чарли Крокман. — Той й подаде широката си десница и тя я пое. За миг очите им се срещнаха и ординарецът отново се усмихна. — Ти работи здравата днес.

— Вие също. — Серена срамежливо го стрелна, без да поглежда другите мъже. Но Чарли се засмя.

— Утре каквото ни чака…

— Още ли има? — изненадано възкликна момичето. Те вече бяха напълнили всички стаи с багаж — кашони с книжа, рафтове, кантонерки, бюра, лампи, столове и стотици други неща. „Къде, по дяволите, ще намерят място за още?“ — зачуди се тя, ала Чарли Крокман поклати глава.

— Не, нямам предвид това. Утре започва истинската работа. Майорът ще бъде тук от сутринта. — Той завъртя очи и отново се усмихна. — И най-добре ще е да разопаковаме и да оправим всичко до обяд. — Мъжете изпъшкаха и се разприказваха помежду си.

— Надявахме се да отиде в Сполето за уикенда — високо се оплака един от тях, но Чарли Крокман отсече:

— Няма да стане. Доколкото познавам майора, той ще остане до полунощ да си подрежда архивата и бюрото. — В Италия на Би Джей Фулъртън и хората му бяха възложени безброй нови задачи. Бившият фронтовак и герой от войната сега за пръв път се заемаше с административна работа. Тук, в двореца.

— По дяволите — изруга един от мъжете, но Серена се престори, че не е чула, и няколко минути по-късно, докато те още разговаряха, се измъкна. В уютната кухничка завари Марчела да кисне краката си във вода, облегната на стола със затворени очи. Момичето прокара ръце по раменете й и започна внимателно да я масажира, при което Марчела се усмихна.

— Sei tu?^[1]

— Кой мислиш, че е?

— Моето ангелче! — И двете се усмихнаха. Беше дълъг ден.

— Защо не ме оставиш, Чела, аз да сготвя вечерята?

Но старата жена не искаше и да чуе за това. Вече бе сложила едно малко пиле във фурната, а макароните леко бълбукаха на печката. Имаше пресни марули от градината, моркови, босилек и домати, които Марчела отскоро бе започнала да отглежда.

Серена яде с апетит, а после едва държеше очите си отворени, докато помагаше на Марчела да прибере масата и току я подканяше да си легне. Беше твърде възрастна, за да работи колкото нея.

— И да знаеш, че ще ти приготвя горещо мляко със захар. Ще го изпиеш! Това е заповед! — усмихна се Серена и старата жена наклони глава.

— О, принцесо… толкова си добра…

При тези думи девойката се намръщи. Очите й засвяткаха и тя рязко отстъпи назад.

— Престани с тия неща, Марчела.

— Извинявай. — Тази вечер старата прислужница не възрази. Беше твърде изморена и всичко я болеше. От години не бе работила толкова много. Макар че Серена и американците бяха пренесли повечето багаж, само това, че беше там и се опитваше да помогне, бе изтощило Марчела. Чувстваше се виновна, задето оставяше девойката да се трепе така. В началото се мъчеше да я спре, шепнейки й „Принцесо!“. Но с едно свирепо смръщване на веждите Серена бързо я принуждаваше да млъкне и продължаваше работата си.

— Хайде, лягай си, Чела. След минутка ще ти донеса млякото.

Със сънлива прозявка старата жена покорно повлече крака, но след миг се обърна, сетила се за нещо, и намръщено се спря до вратата.

— Трябва да се кача пак горе.

— Защо?

— Да заключа. Не съм сигурна дали те знаят как. Искам да проверя главния вход, преди да си легна. Обещах им. Заръчаха ми да огледам и дали всички лампи вътре са загасени.

— Аз ще го направя.

Старата жена се поколеба за момент, ала после кимна. Беше твърде уморена да спори, пък и Серена надали щеше да отстъпи.

— Добре. Но само тази вечер.

— Да, госпожо — подсмихна се девойката, докато наливаше млякото, след което отиде да вземе захарта.

Няколко минути по-късно тя влезе в малката стая на Марчела, но лекото похъркване й подсказа, че е закъсняла. Усмихна се и отпи глътка от топлата течност, а после на пръсти се върна в кухнята, седна и сама изгълта млякото. Когато свърши, изми чашата и чинийката, избърса ги и ги прибра с останалите чинии, след това с въздишка отвори вратата на сутеренните помещения и бавно тръгна към задното стълбище.

В големия вестибюл при парадния вход всичко бе наред. Очите й се плъзнаха върху рояла, който бе стоял тук в продължение на десетилетия; полилеят ярко светеше, както и когато родителите й бяха живи.

Неволно повдигна глава, загледа се в него и се усмихна, като си спомни как само я омайваше, когато бе дете. Много обичаше на приемите, които родителите й даваха, да стои горе на витото мраморно стълбище и да наблюдава как под многостенните кристали на полилея бавно минават мъже в смокинги или фракове и жени в разкошни вечерни тоалети, за да отидат в градината, където, застанали край фонтана, пиеха шампанско. Обикновено оставаше до късно и ги слушаше как се смеят, опитвайки се да разбере какво си говорят. Седеше по нощничка на стъпалата точно до извивката на стълбището, надничайки през перилата, и сега, докато се качваше по същите тези стълби и си спомняше, тя се засмя на себе си. Внезапно изпита особено чувство от тишината, която цареше наоколо, осъзнавайки, че е тук сама, а всички останали вече ги няма. Спомените хем я очароваха, хем я смразяваха. Изпълваха я едновременно и с копнеж, и със скръб и когато стигна до площадката на втория етаж, я обзе такава тъга по миналото, каквато не я бе пронизвала от години. Изведнъж й се прииска да отиде в някогашната си стая, да седне на леглото, да погледне от прозореца към градината, просто само да я види, да я усети, да се почувства отново част от нея. Неволно посегна към прашната тъмносиня забрадка, бавно я смъкна от главата си и разпусна бляскавата си дълга руса коса. Не беше по-различно от жеста, с който си сваляше баретата, когато се връщаше от училище и изтичваше по стълбите към стаята си. Само че сега видя една съвсем различна, полупразна стая. Бюро, рафт за книги, няколко кантонерки, два-три стола и нищо от познатите мебели, нищо от личните й вещи. Всичко това вече го нямаше.

С решителна стъпка Серена се отправи към прозореца и ги видя… фонтана… градината… върбата. Всичко си беше както го бе оставила, и тя си спомни как стоеше тук, на това място, на същия прозорец, размразявайки през зимата леко заскреженото стъкло с дъха си, загледана нататък с единственото желание да не трябва да си учи уроците, а да излезе навън и да играе. И ако затвореше очи, щеше да чуе как майка й и приятелките й се смеят, разговарят, разхождат се, играят крокет през пролетта или одумват общи познати… Щеше да я зърне там, в син ленен костюм… или в копринена рокля… с красива широкопола шапка, с току-що откъсната роза в ръка, да й маха, вдигнала поглед към прозореца…

— Коя сте вие? — Гласът прозвуча зловещо и със сподавен вик. Серена разтвори ръце и отскочи от прозореца, като се обърна и се прилепи с гръб до стената. Единственото, което можа да различи, беше мъжки силует. В стаята беше тъмно, а светлината, която идваше от вестибюла, бе твърде разсеяна и слаба. Не можеше да си обясни кой е този мъж, нито какво прави тук, не знаеше дали ще й причини нещо лошо, но когато направи крачка към нея, видя проблясващи знаци върху ревера му. Беше униформа и тя изведнъж си спомни какво бе казал същата вечер главният ординарец — че майорът ще остане тук до полунощ, за да си подрежда бюрото.

— Вие — гласът й приличаше на грак, а цялото й тяло трепереше — майорът ли сте?

— Въпросът ми беше: вие коя сте? — Тонът му бе ужасяващо суров, никой от двамата не помръдна и той не натисна ключа на лампата зад себе си, за да я запали. Просто стоеше там и я гледаше, чудейки се защо му изглежда толкова позната. Дори на лунната светлина, която се промъкваше откъм градината, усети, че има нещо особено в нея. Струваше му се, че я е виждал някъде преди това. Наблюдаваше я, откакто тя бе влязла в стаята, която трябваше да бъде негов кабинет. Тъкмо бе загасил лампата, когато чу стъпките й по стълбите. В първия миг по навик посегна към пистолета на бюрото, но бързо реши, че няма да му потрябва, а сега само се питаше коя е, откъде е и какво търси в двореца „Тибалдо“, в кабинета му в десет часа вечерта.

— Съ… съжалявам… Качих се горе, за да загася лампите. — За секунда почти й се прииска да каже „господине“, а после се ядоса на собствената си реакция. Сега можеше да види по-ясно част от униформата, многото знаци на ревера и заплашително наклонената на една страна глава. — Съжалявам.

— Така ли? Това все още не е отговор на моя въпрос. — Гласът му беше равен и студен. — Попитах коя сте.

— Серена. Работя тук. — Английският й беше по-добър, отколкото й се искаше, но при тези обстоятелства тя реши да не разиграва сцени пред него. По-добре беше да я разбере, защото иначе, Боже опази, можеше да я арестува или застреля, а не искаше това да й се случи. — Прислужница съм тук.

— А какво правеше тук горе, Серена? — Тонът му поомекна.

— Стори ми се, че чух някакъв шум… — Очите й се отклониха от неговите в тъмнината. Май все пак трябваше да се преструва. — Дойдох да видя какво става.

— Ясно. — Той я погледна по-внимателно, разбрал, че лъже. Не си спомняше да бе вдигал шум, дори и когато загаси лампата. — Много си храбра, Серена. — Очите му й се присмиваха и тя знаеше това. — И какво щеше да направиш, ако бях нежелан посетител? — Той сведе поглед към нежните й рамене и към дългите изящни ръце и Серена разбра смисъла на този поглед.

— Не зная. Щях да извикам… някого… на помощ… предполагам.

Без да откъсва очи от нея, мъжът бавно тръгна към ключа на лампата, която бе загасил само преди минути. Когато отново я запали, удивен се взря в девойката. Беше зашеметяващо красива, висока и стройна, с очи от зелен пламък и коса като златото на Бернини^[2].

— Вярвам, знаеш, че никой нямаше да дойде да ти помогне. Тук просто няма никой.

Сега вече Серена настръхна, докато го наблюдаваше. Това заплаха ли беше? Ще посмее ли да я нападне в тази стая? Дали смята, че са сами? Тя погледна младия, висок и слаб американец и усети, че макар и с униформа, той е нещо повече от обикновен майор. Това бе човек, който бе свикнал да заповядва и желанията му да се изпълняват, и тя беше сигурна, че стига да иска, ще се постарае да постигне целта си.

— Грешите. — Този път не усети желание да добави „господине“. — Не сме сами тук. — Говореше ясно и уверено, а в зелените й очи започна да напира гняв.

— Така ли? — Изглеждаше изненадан. Дали не си е довела някого? Ако го е направила, явно е нахална малка хлапачка, но нищо не би го учудило. Вероятно е домъкнала приятеля си в красивия дворец, за да се любят. Повдигна вежда, измери Серена с поглед и тя отстъпи крачка назад.

— Не, не сме сами.

— Довела си си приятел?

— Живея тук с… леля си. — Запъна се нарочно.

— Тук? В двореца?

— Тя ме чака долу на стълбите. — Беше нагла лъжа, но американецът й повярва.

— И тя ли работи тук?

— Да. Казва се Марчела Фабиани. — Само се надяваше майорът никога да не я е срещал. Надяваше се да създаде у него представата за дракон, който не би допуснал той да й стори нещо лошо. Но когато се сети за старата, тромава, здраво хъркаща Марчела, тя почти простена. Всъщност ако този мъж наистина иска да я нарани или изнасили, нямаше кой да й се притече на помощ.

— Значи името ти е Серена Фабиани? — Той пак я погледна внимателно и тя само за секунда се поколеба, преди да кимне.

— Да.

— Аз съм майор Фулъртън, както, предполагам, си се досетила. Не съм неканен посетител. Това е моят кабинет. И не бих искал да те виждам тук. Само през деня, по работа или пък ако съм те повикал да се качиш. Ясно ли е? — Серена кимна, ала въпреки строгите думи не я напускаше чувството, че й се смее. Малките бръчици около сивите му очи създаваха впечатление, че не е толкова сериозен, колкото изглежда. — Има ли врата между вашите квартири и двореца? — Той се взря в нея с интерес, но този път и тя го заразглежда. Красива гъста руса грива, виеща се на къдрици, широки рамене и яки мускули, както по всичко личеше. Ръцете от китките надолу бяха добре оформени, с дълги грациозни пръсти… дълги крака… всъщност беше привлекателен, но и ужасно наперен. Тя се улови, че си задава въпроса от какво ли семейство произхожда. Внезапно й напомни старите плейбои на Рим. Вероятно затова я попита дали има врата между нейното жилище и двореца и Серена изведнъж се усети малко по-силна и не направи опит да скрие огъня в зелените си очи.

— Да, майоре, има. Води направо към спалнята на леля ми.

Разбирайки заблуждението й, Би Джей Фулъртън трябваше да положи усилие, за да не избухне в смях. Виждаше, че е момиче с характер, и в известен смисъл това го забавляваше, но нямаше намерение да продължава играта. Стои си тя посред нощ в неговата канцелария, гледа го отвисоко и намеква, че той е намислил да я изнасили.

— Разбирам. Тогава ще се опитаме за в бъдеще да не безпокоим леля ти. Смятах да предложа вратата между вашите квартири и двореца да бъде постоянно заключена, за да не… хм… да не те изкушава да се разхождаш. И, разбира се, след като се нанеса тук утре, пред двореца ще има охрана, за да не ти се причува нищо нощем. — Американецът я погледна многозначително, но очите й не мигнаха и тя не трепна. — Така че няма да има нужда да идваш да ме спасяваш.

— Не съм дошла, за да ви спасявам, майоре. Дойдох да видя дали не е влязъл крадец. Мое задължение е — този път й бе трудно да се доизкаже и той отново трябваше да се сдържа, за да не се усмихне — да пазя къщата.

— Сигурен съм, дълбоко съм ти благодарен за усилията, Серена. Но в бъдеще това няма да спада към задълженията ти.

— Bene. Capisco.

— Много добре тогава. — Поколеба се за секунда и й каза „лека нощ“.

Тя не понечи да си тръгне.

— Ами вратата? — За миг я погледна с недоумение.

— Вратата към нашите квартири. Ще я заключите ли утре? — Това щеше да означава да излизат навън и да минават през парадния вход всеки път, когато някой позвъни за тях или когато имат да свършат някаква работа в централната част на двореца. За Марчела щеше да бъде много уморително, а за Серена досадно…

Сега вече майорът се усмихна. Не можеше повече да се възпира. Тя наистина бе много забавна и така упорита, и толкова смела, и решителна; почуди се какъв ли е бил животът й, къде се е научила да говори английски. В притеснението си, че той я завари в своя кабинет, тя му даде възможност да разбере, че всъщност владее езика.

— Мисля, че засега можем да оставим вратата отключена. Ако обаче си в състояние да устоиш на подтика си да се разхождаш тук нощно време. В края на краищата — погледна я закачливо за момент — рискуваш случайно да попаднеш в спалнята ми и ще се получи неудобно, нали? Не си спомням да си почукала, преди да влезеш тук тази вечер. — Той видя как лицето й стана моравочервено и за пръв път, откакто я заговори в тъмното, тя сведе очи под погледа му. Почти съжали, че се бе пошегувал така. Хрумна му, че може би е по-малка. Стори му се, че е високо четиринайсетгодишно момиче, което само изглежда с няколко години по-голямо. Но човек никога не можеше да отгатне възрастта на италианките. И в миг разбра, че бе постъпил нечестно със Серена. Тя стоеше все така, забила очи в грубите си обувки от манастира и тъмните чорапи, а той, като се прокашля, отиде до вратата и я отвори, при което твърдо каза „лека нощ“.

Отвръщайки на италиански „Buona notte“, девойката излезе, без повече да го погледне и с високо вдигната глава. След няколко секунди чу стъпките й надолу по стълбите и после по безкрайния мраморен вестибюл. Видя как всички лампи долу изгаснаха, а подир малко, ослушвайки се, долови, че някъде леко се затваря врата. Вратата към спалнята на леля й? Той се захили на себе си, припомняйки си забавното недоразумение.

Беше странно момиче — освен това невероятно красива. Но това предполагаше и главоболия, от които нямаше нужда. Неговата Пати Атертън го чакаше в Ню Йорк и при мисълта за нея в съзнанието му изплува образът й в бяла муселинена вечерна рокля с колан от синьо кадифе, със синя кадифена шапчица, украсена с бял хермелин, който подчертаваше лъскавата черна коса, млечнобялата кожа и огромните като на кукла очи. Усмихвайки се на себе си, той отиде до прозореца и се загледа навън, но не за Пати мислеше, докато рееше поглед из градината. В съзнанието му бе отново Серена с дълбокия си решителен поглед. „Какво ли си е мислила, докато стоеше тук, загледана в мрака? Какво ли е търсила? Или кого?“ Не че имаше голямо значение. Тя бе само една от прислужниците, назначена да чисти двореца, нищо, че беше толкова красива и толкова млада. И все пак мисълта за нея го човъркаше, когато за последен път огледа кабинета, преди да се прибере в стаята си.