Даниел Стийл
Спомен (55)

55.

Следващите дни летяха прекалено бързо, защото Андреас и Ванеса не се разделяха нито за миг, правеха си дълги разходки из Атина, скитаха по магазините, излизаха с колата, плаваха с яхтата му. На другия ден, след като станаха любовници, тя напусна хотела и той я настани в елегантна гостна в дъното на коридора, където беше неговият апартамент. Ванеса прекарваше всяка нощ в спалнята му, а призори като палави деца разхвърляха леглото й, за да изглежда, че е спала там, и после се смееха, а една сутрин Андреас настоя да се любят в нейната стая, за да бъде бъркотията истинска. Никога през живота си не се бе чувствала толкова щастлива, всичко досега бе забравено. Теди, Линда, бебето, те бяха като част от отдавнашен сън, а когато си спомнеше за Джон Хенри, внимателно отблъскваше образа му. Сега не желаеше да мисли за него. Искаше единствено да бъде с Андреас, толкова дълго, колкото можеха, миг или цял живот, да споделят откраднатото време и мечтите си.

На два-три пъти Ванеса забеляза, че сутрин Андреас изглежда малко отнесен, а и в стаята му видя страшно много хапчета. Но реши, че ще бъде недискретно да го пита. От време на време той продължаваше да бъде чувствителен по отношение разликата във възрастта им. Искаше му се да я представи на семейството си, ала Ванеса предложи да изчакат, докато тя се срещне с Шърли, пък и вече наближаваше денят, в който сестра й трябваше да се върне.

Последната вечер отидоха в един тих ресторант. Прибраха се рано и се любиха, а после Андреас заспа дълбоко, Ванеса стана и започна бавно да се разхожда из спалнята му, гледаше навън и се чудеше какво ли щеше да донесе следващият ден. Как ли самата тя щеше да възприеме това момиче, което, макар и да й бе напълно непознато, беше най-близката й роднина.

От някои думи на Андреас подозираше, че Шърли е ужасно разглезена, а и щом се движеше сред корабните магнати на Гърция, значи със сигурност нещата стояха точно така. Андреас вече се бе опитал да купи две диамантени гривни на Ванеса, ала тя упорито отказваше. Вместо това той й подари няколко чудесни обектива за фотоапарата и красив пръстен с изумруд.

— Но аз не мога да го приема, Андреас, твърде скъп е.

Притеснението й го забавляваше.

— Уверявам те, скъпа, аз мога да си го позволя.

Беше я целунал страстно и бе отклонил възраженията й, но след като се бяха любили, тя отново подхвана:

— Не трябва, това е прекалено голям подарък.

— Виж ти, колко невероятно, жена да иска по-малки изумруди! — Беше развеселен. — Повярвай, скъпа, жена ми никога не е правила такива уговорки. — Ванеса бе принудена да се засмее и поклати глава.

Накрая се бе съгласила да го вземе и сега му се любуваше как проблясва на лявата й ръка. Приличаше изцяло на годежен пръстен и за нея той означаваше много. Символизираше любовта, която изпитваше към този мъж, и всичко, което той бе направил за нея. Бе я освободил от самотната й каторга, бе я изнесъл оттам на ръце. Ако я бе помолил в този момент да се ожени за него, щеше да го стори, но те никога не говореха за бъдещето си. Андреас като че живееше единствено тук и сега.

На другата сутрин Ванеса стана рано и когато Андреас излезе от стаята си, тя вече бе облечена. Той щеше да вземе Шарлот от пристанището и да я доведе, за да се срещнат с Ванеса. Ванеса повтаряше, че се бои да не предизвика стрес у нея, а Андреас й обясняваше за кой ли път, че Шарлот е силно, жизнерадостно момиче и една изненада няма да я разстрои. И след като му съобщиха по телефона, че яхтата на неговия приятел се е завърнала, той най-накрая я склони и те заедно тръгнаха с колата към пристанището. Ванеса седеше и си играеше с изумрудения пръстен, загледана през прозореца, имаше чувството, че ще се пръсне от вълнение, и току се опитваше да превъзмогне бучката в гърлото си.

Спирайки колата, Андреас се наведе към нея, целуна я и й се усмихна.

— Добре ли си, любима?

Тя погледна красивото му набраздено лице и помилва прошарената коса.

— Да, благодарение на теб никога не съм се чувствала по-добре. — А после въздъхна. — Само съм уплашена.

— От какво? — И изведнъж разбра. — Че няма да те приеме?

— Може би. Не знам. Толкова я обичах, когато беше бебе, а сега ще срещна съвсем непознат човек. Ами ако въобще не означавам нищо за нея?

— Винаги си означавала, в разказите, които съчиняваше и ми разправяше за теб, във въображаемите игри. Винаги си била голямата сестра, която тя е обичала.

— Но тя не ме познава. Ами ако ме намрази такава, каквато съм всъщност?

— Как би могла? — Очите му светнаха от любов, примесена със страст. — След като аз те обичам толкова много?

— О, Андреас, какво представляваше животът ми, преди да се появиш ти? — Вече почти не си спомняше. След две седмици с него имаше чувството, че му е принадлежала винаги.

После й посочи яхтата, която беше великолепна, боядисана в черно, с три огромни мачти и опънати платна. Беше осемнайсетместна и с дванайсетчленен екипаж. Шарлот със сигурност се връщаше от едно много приятно пътешествие.

— Аз какво да правя? Да чакам ли тук? — Щеше й се да избяга и Андреас й се усмихна.

— Защо не? Аз ще отида на борда и ще поговоря насаме с нея няколко минути, а после ще дойдем да те вземем. Може би ще искаш да разгледаш яхтата? — Ала той видя в очите й, че единственото, което я интересуваше, бе да види Шарлот. Дори яхтата да потъне, след като сестра й слезе, тя нямаше да се развълнува, просто нищо друго нямаше значение за нея и той сложи ръка на рамото й.

— Какво ще й кажеш?

— Че си тук, че си дошла чак от Ню Йорк, за да я видиш, че досега не си знаела къде е.

— Ще й кажеш ли за нас? — Ванеса погледна разтревожено и изведнъж си помисли дали и Линда по-рано не се бе чувствала така заради нея.

Но той поклати глава.

— Не, скъпа, не сега. Едно по едно. Тя е само на шестнайсет години.

Ванеса се съгласи. За нея това бе облекчение. Беше достатъчно трудно да се срещне със сестра си и без да трябва да й обяснява, че е лудо влюбена в чичо й и страшно й се иска да й стане леля. Тя завъртя изумрудения пръстен на ръката си, а Андреас бавно се отправи към мостчето и миг след това изчезна.

Стори й се, че изминаха часове, преди да се появи отново, макар че той се бави само двайсетина минути. След като поздрави приятелите си, Андреас леко дръпна Шарлот настрана. Внимателно й обясни, че Ванеса е в Атина и че всъщност е дошла заради нея.

— Наистина ли? — Очите на Шарлот се ококориха. — Тя е тук?

— Точно така — усмихна се той въодушевено.

— Къде е?

— Шарлот… скъпа… — Изведнъж и Андреас се разтревожи. Може би Ванеса беше права. Може би нямаше да е лесно. — Тя е отвън.

— На пристанището? — Шарлот се изправи, а черната й коса падаше върху раменете, блестяща, сякаш оникс. Същата като на Васили, но останалото, до най-малката подробност, бе на Серена. — Тя е ей там? — Шарлот посочи с цялото недоверие и вълнение на своите шестнайсет години и с бавна усмивка Андреас кимна, а тя тутакси изтича от каютата на палубата, мина по мостчето и слезе на кея, където се спря и възбудено заоглежда наоколо, и тогава я видя, застанала до колата на чичо й, висока, спокойна и руса. Изглеждаше точно такава, каквато си я бе представяла. Бе направо вцепенена. Сякаш винаги я бе познавала, винаги бе носила нейния образ в сърцето си, а докато стоеше и я гледаше от разстояние, Ванеса изведнъж трепна. Бе я съзряла да слиза от яхтата, съвършеното лице, дългите крака, изящната фигура… Стори й се, като че виждаше майка си. Ванеса издаде лек стон, имаше чувството, че майка й бе оживяла в тялото на момичето, което се приближаваше към нея. И без да се замисли, тя се втурна и след миг те застанаха една срещу друга — лицето на Шарлот, обляно в сълзи, на Ванеса също, и без да каже нито дума, Ванеса протегна ръце и Шарлот се хвърли в прегръдките й, а Андреас ги наблюдаваше от палубата и от неговите очи също се стичаха сълзи. Двете момичета безкрайно дълго стояха притиснати една в друга и Ванеса сякаш въобще не възнамеряваше да я пусне.

— О, бебче — повтаряше тя. — О, Шърли.

— Ти дойде. — Шарлот я погледна възторжено с лицето на майка си и с очи на дете. — Ти дойде!

— Да, скъпа. — Ванеса срещна погледа й, вече жена, и й се усмихна през сълзи. — Дойдох.