Даниел Стийл
Спомен (26)

26.

Те напуснаха къщата, преди другите да се завърнат, и Бред постоя за миг във входното антре — огледа се със съжаление, което граничеше с мъка.

— Пак ще се върнеш — каза Серена тихо, припомняйки си как се бе чувствала, когато заминаваше от Рим, но той я погледна и поклати глава.

— Не си мислех за това. Мислех си, че толкова ми се искаше да ти бъде добре тук. Исках да прекараме чудесно в Ню Йорк… исках те да се държат чудесно с теб… — Очите му блестяха от сълзи и тя взе ръката му и я целуна.

— Non importa. Няма значение.

— Има, за мен има.

— Ние си имаме собствен живот, Бред. Скоро ще си имаме бебе. Принадлежим си един на друг. Останалото е от значение, но не чак толкова.

— Не е така. Ти заслужаваш всички да бъдат добри с теб.

— Нали ти си добър с мен? Повече не ми е необходимо. — А после, спомняйки си за Теди, добави: — И брат ти.

— О, та той до уши е влюбен в теб — усмихна й се Бред. — Ала не мога да го виня. И аз съм в същото положение.

— Вие и двамата сте глупчовци. — Серена въздъхна, мислейки си за своя девер. — Дано да си намери добро момиче в Станфорд. Той може да даде толкова много някому.

Бред замълча за малко, като си мислеше колко много дължеше на Теди. А после попита:

— Готова ли си?

Тя кимна утвърдително и той затвори вратата след тях. Долу вече ги чакаше такси. Куфарите им бяха натрупани на предната седалка и в багажника, а по-малките чанти бяха наредени до тях.

Пътуването до централната гара бе кратко. След няколко минути слязоха, намериха количка и започнаха да се провират през тълпата. Серена се огледа смаяна в огромната зала, където се движеха напред-назад цели армии от хора. Навсякъде около нея имаше реклами, плакати, информационни табла и съобщения. Приличаше на момиченце, тътрейки се до съпруга си, който едва ли не трябваше да й проправя път, за да я изведе на перона, където беше техният влак.

— Бред, чудесно е.

Той се усмихна, като я гледаше така прехласната, и даде бакшиш на носача, който бе натоварил багажа им.

— Радвам се, че ти харесва.

Във влака й хареса дори още повече. Бе далеч по-луксозно, отколкото в следвоенните влакове в Европа. В Италия и Франция още нищо не бе напълно възстановено, не бяха заличени следите, оставени от окупационните армии. Тук носачи с махагонови лица, с бели сака и корави шапки им помогнаха да се настанят в малкото, но безупречно купе с кадифени скамейки, идеално чисти чаршафи, дебел килим и една миниатюрна баня. За Серена това бе съвършеният апартамент за меден месец и перспективата да прекара в него три дни с Бред я очароваше.

Всъщност щяха да бъдат два дни, защото мислеха да слязат в Денвър, там да наемат кола, с която да отидат до Аспен, а после пак да се върнат в Денвър и да продължат към Сан Франциско. Бред бе послушал съвета на брат си и двамата вече нямаха търпение.

Половин час след като се качиха, влакът потегли и се понесе към покрайнините на Ню Йорк. Серена гледаше как градът изчезва зад тях, а Бред седеше безмълвен до нея.

— Толкова си мълчалив. Нещо не е наред ли? — погледна го въпросително тя.

— Мислех си.

— За какво?

— За майка ми.

За момент Серена не каза нищо, а после бавно повдигна очи към съпруга си.

— Може би след време ще ме приеме. — Ала при спомена за онова, което Маргарет бе дръзнала да направи, си даде ясна сметка, че свекърва й никога не ще я обикне. Тя не прояви към нея капчица доверие или разбиране, нито състрадание, нито интерес. У тази жена нямаше нищо друго, освен язвителност, раздразнение и омраза. Опита се да я купи по най-брутален начин. Искаше дори тя да абортира, да убие собственото й внуче. Що за човек бе Маргарет Фулъртън?

— Ще умра от мъка, като си помисля колко несправедлива беше.

— Тя не е виновна. — Серена се улови, че мисли за днешната сватба. Колко странно, това можеше да е сватбата на Бред и сега Пати да е с него в този влак. Изтръпна само от мисълта и протегна ръка, хвана неговата и я стисна здраво.

— Няма значение, скъпа. Вече си имаме свой живот. А и ти ще обикнеш Сан Франциско.

 

 

Но преди да обикне Сан Франциско, тя обикна Денвър, да не говорим за Аспен. Отседнаха в единствения хотел в града, старомодна викторианска сграда с високи тавани и дантелени пердета. Ливадите бяха покрити с диви цветя, върховете на планините все още закачулени със сняг. Напомняха й на Алпите всяка сутрин, когато поглеждаше от прозореца. Двамата с Бред излизаха на дълги разходки край потоци или лежаха на слънце на тревата, разказваха си спомени от детството и си мечтаеха какъв живот ще осигурят за своите деца.

Прекараха почти две седмици в Аспен и когато дойде денят да се върнат в Денвър, за да продължат пътуването си, никак не им се тръгваше. Отново се качиха на влака, който ги понесе на запад от Чикаго, и много скоро Скалистите планини останаха зад тях. На другата сутрин, когато се събудиха, съзряха хълмове в далечината, а малко по-късно Серена бе запленена от великолепието на залива. Железопътната гара бе разположена в една изключително грозна част на града, но веднага щом взеха такси и потеглиха на север към центъра, се увериха колко красив бе всъщност Сан Франциско. От дясната страна на пътя се простираше заливът, гладък и блестящ, осеян с лодки. Отляво се издигаха стръмни хълмове, застроени с масивни къщи във викториански стил, с кокетни къщурки, боядисани в пастелни цветове, с високи тухлени сгради с хоросанова мазилка, с вили в средиземноморски стил насред прекрасни английски градини. Това бе град, съчетал сякаш чара на десетки страни и култури под яркото синьо небе с облаци, които приличаха на рисувани. А когато наближиха Пресидио, видяха величествения мост „Голдън Гейт“, който водеше към Мартин Каунти.

— О, Бред! Толкова е красиво!

— Да, нали? — Погледна я доволен и в сърцето му нещо трепна. Мислеше си, че бяха прекосили заедно половината свят, за да стигнат до първия си истински дом. Сан Франциско. Първото им дете ще се роди тук, а вероятно не само то. Трогнат от това как по детски непринудено тя се любуваше на залива и моста, той нежно се наведе и я целуна.

— Добре дошла у дома, скъпа.

Серена кимна с мила усмивка, огледа се и усети същото, което бе усетил и Бред.

Таксито се отправи по Пресидио Авеню към Пасифик Хайтс и пое по стръмните завои надолу под огромните дървета в зоната на гарнизона, а миг по-късно спряха пред главната квартира. Бред изскочи от колата, сложи си фуражката и закачливо козирува на жена си. За пристигането бе облякъл униформа, защото трябваше да се яви на рапорт, влезе в сградата с фуражка под ръка и изчезна, а Серена остана да чака, оглеждайки се наоколо. В архитектурата се долавяше преди всичко испанско влияние, изгледът към залива и моста бе прекрасен, а и някои от къщите в базата изглеждаха примамливи.

Изненада се от това колко скоро Бред излезе с широка усмивка и връзка ключове в ръка, които побърза да й връчи. Даде напътствия на шофьора, след което завиха и потеглиха през гората нагоре по друг хълм. Спряха чак на върха. Тук имаше няколко къщи, всички много големи и доста солидни в същия испански стил, и Бред посочи най-крайната.

— За нас ли е? — Серена гледаше смаяна. Къщата беше разкошна.

— Да, госпожо. — Тя бе силно впечатлена от това какви условия осигуряваха на един полковник, а той й се усмихваше особено, докато отваряше вратата, и в миг я грабна и я пренесе на ръце. — Харесва ли ти?

— Толкова е хубава!

После се разходи из къщата. Някой предвидливо им бе оставил хавлиени кърпи и чаршафи. Серена си помисли, че трябва да излязат и да купят мебели, но самата къща бе чудесна. Надникнаха в огромната кухня в испански стил, облицована със синьо-бели мексикански плочки. На тавана имаше куки за саксии, огромни прозорци с изглед към залива и врата, която водеше към градината. В съседство бе трапезарията със сводест таван, малък полилей и камина, по-нататък всекидневната, от която също се откриваше прекрасна гледка към залива. На горния етаж се намираше уютен кабинет, целият в дърво, и три спални, всички с изглед към океана. За тях, за бебето и дори имаше стая и за Теди. Серена веднага ги разпредели, а Бред я погледна, сякаш никога не е бил толкова щастлив.

— Не е твоят дворец, скъпа, но е красива.

— По-хубава е — каза тя, усмихвайки му се — защото е наша. — Поне докато бе на служба тук. Но Серена знаеше, че можеха да останат с години, а гарнизонът в Пресидио се смяташе за добро място в американската армия.

Спаха на походни легла, които им бяха предоставили за първата нощ, а на другия ден отидоха в града и купиха голямо двойно легло, две малки френски нощни шкафчета, викторианска тоалетна масичка за Серена и изящен скрин от черешово дърво, столове, маси, плат за пердета, килими и куп кухненски прибори. И така започнаха съвместния си живот в очакване на детето.

А през август къщата изглеждаше така, сякаш бяха живели в нея с години. Излъчваше топлина и уют, които очароваха Бред всеки път, когато отваряше входната врата, а цветовете, които Серена бе подбрала, го отморяваха и вечер той нямаше търпение да се прибере вкъщи. Всекидневната бе в убито червено и бледо малиново. На стените бяха окачени английски гравюри, навред имаше изобилие от цветя, които сама бе засадила в градината. Тяхната спалня бе в бледосиньо, „като залива“, шегуваше се Серена. Стаята на Теди, както я наричаше, бе в топли кафяви тонове, а стаята на бебето грееше в яркожълто. Тя бе работила неуморно през цялото лято, за да натъкми къщата, и в деня на пристигането на Теди, преди да тръгнат да го посрещнат, Серена се огледа и реши, че може да бъде горда от това, което бе направила.

— Забрави ли нещо? — попита Бред от външната врата, като я наблюдаваше как се клатушка към него. Беше бременна в петия месец и той с удоволствие съзерцаваше фигурата й, когато лежеше до него в леглото или когато сутрин излизаше от банята. Както бе наедряла, му изглеждаше зряла и чудесна, тялото й бе запазило моминската си грация, макар и телцето на тяхното дете да издуваше корема й. Обичаше да я докосва и да усеща как бебето рита. Усмихна й се и я потупа леко по корема, както бе застанала пред него.

— Как е нашето малко приятелче?

— Заето е. — Тя приглади карираната блуза, пусната върху тъмносинята й пола, и гальовно се притисна към съпруга си. — Цяла сутрин ме рита.

Бред я погледна загрижено. Но Серена поклати глава.

— Не, не съм. — Преди да затвори вратата, се обърна да се увери, че всичко е наред. — Къщата изглежда хубава, нали?

— Направо чудесна. Ти свърши голяма работа, скъпа.

Тя се изчерви, ала личеше, че е доволна. За момиче на двайсет години Серена бе преживяла много и бе направила много. Понякога Бред трябваше да си припомня колко е млада. Той бе навършил трийсет и пет това лято.

— Радвам се, че Теди пристига.

— Аз също. — Бред запали тъмносиния им форд и погледна часовника си. Сякаш бяха изминали само няколко дни, откакто бяха пристигнали, и когато видяха Теди да слиза от влака, Бред имаше чувството, че съвсем наскоро са напуснали Ню Йорк. Двамата братя се здрависаха, потупаха се по рамото, а Серена се сгуши в прегръдките на Теди и двамата се притиснаха силно един към друг, а после, смеейки се, той се отдръпна и поглади издутия й корем.

— Откъде си взела тази топка, Серена?

Тя вирна важно носле.

— Бред ми я подари.

Тримата се засмяха и се отправиха към колата. Теди беше взел със себе си само една чанта. Останалата част от нещата му бяха изпратени директно в Станфорд преди няколко седмици.

— Как ви се струва тук?

— Страхотно е. Но почакай да видиш какво е направила с къщата. — Бред погледна с гордост жена си. — И ще разбереш защо ни харесва толкова много.

Щом прекрачи прага, Теди усети какво има предвид брат му. Серена бе създала атмосфера, издаваща благополучие, която впечатляваше от пръв поглед. На човек му се приискваше да се опъне на дивана, мълчаливо да съзерцава залива и въобще да не си тръгва.

— Невероятна си, Серена, просто нямам думи. — Тя го гледаше с тихо задоволство, после неочаквано скочи да му донесе чай, сандвичи и малко сладки.

— Седни, ако обичаш — понечи да я изпревари Теди, ала Серена го изтласка обратно във всекидневната при брат му, който ги наблюдаваше с умиление. Приличаха на две деца, щастливи, че отново ще играят заедно.

— Как е Грег? — Бред нямаше търпение да чуе отговора, а в очите му имаше загриженост.

— Както преди.

— Което означава…?

Теди се поколеба за миг, после вдигна рамене с въздишка.

— Няма да крия от вас, мисля, че не е щастлив с Пати. Пие повече, отколкото преди.

— Не е възможно. — Бред изглеждаше объркан.

— Е, опитва се, по дяволите! Не знам. — Теди прокара ръка през косата си. — Тя непрекъснато го юрка за нещо. Постоянно е недоволна. Иска по-голяма къща, по-добър живот, да си бил намерел по-добра работа…

— Всичко това за три месеца?

— Ако е възможно, и по-скоро. Два месеца го яде за медения им месец. Смята, че е трябвало да я заведе в Европа. Но той настоя да отидат в Нюпорт, а тя не брои това за меден месец. Къщата, която наел за през лятото, не била толкова хубава, колкото къщата, която зет й бил наел за сестра й, и все в тоя дух.

— Нищо чудно, че пие. — Бред бе слисан от това, което чу. — Мислиш ли, че ще се примири и ще си кара така?

— Вероятно. Струва ми се, че и през ум не му минава друга възможност.

Разбира се, досега никой в рода не се бе развеждал, но при подобна ситуация Бред определено би се замислил. В едно обаче беше сигурен — че бе извадил голям късмет, задето не бе попаднал в капана на Пати. Трагедията бе, че Грег се беше хванал.

Но най-страшното беше, че не от Грег научаваше всичко това. Когато беше в Европа, всички му пишеха. И то колкото се може по-често, особено майка му. А сега, откакто той и Серена бяха дошли в Калифорния, отношенията със семейството му бяха значително охладнели. Грег вече и ред не драсваше, вероятно изпитваше неудобство заради ненадейната си женитба с Пати. Или може би просто бе отчаян. Баща му се обади само веднъж, майка му нито веднъж. В началото Бред й позвъни няколко пъти, но гласът й бе толкова студен и забележките по адрес на Серена толкова остри, че той се отказа, а и тя не го потърси. Не му се щеше да си признае, но страдаше, че няма вест от тях. Сякаш по някакъв странен начин той и Серена бяха отхвърлени от един познат живот, с който бяха привикнали.