Даниел Стийл
Спомен (38)

38.

Както беше ободрена и все още под магическото въздействие на предния следобед, работният ден с Васили премина в изнурителен напрегнат труд. Той я снимаше неумолимо с часове в студиото — в колата и извън нея, сама, с партньори, лицето й в едър план. Тя го наблюдаваше и с почуда откри, че дори Анди Морган не работеше толкова усърдно. При Васили имаше някаква маниакална възбуда, атмосферата около него сякаш се наелектризираше и когато денят свърши, всички в студиото бяха изтощени. Самият Васили бе вир-вода от пот, тъмносинята му тениска бе полепнала по него като тапет и той взе хавлиена кърпа, за да избърше лицето и ръцете си, а после се отпусна на един стол с широка усмивка. Усмивката, която експлодира в очите му, бе сякаш само за Серена и младата жена отново усети магнетичния му чар, приседна до него с топла усмивка.

— Трябва да си много доволен. — Тонът й бе нежен, а лицето му бе много близо до нейното.

— Ти също, Принцесо. Беше фантастична. Почакай само да видиш снимките.

— Предполагам, че приключихме. — В гласа й имаше разочарование, но когато той поклати глава, бе изненадана. — Не сме? Да не смяташ да снимаш още, Васили? Направихме всичко, което може да роди въображението.

— Не, не сме. — Опита се да изглежда ядосан, ала засмените му очи отказваха да се включат в играта. — Свършихме само с вътрешните снимки. Утре ще снимаме на открито. — Серена му се усмихна.

— Къде?

— Ще видиш.

Бе намерил няколко хълма и малък начупен каньон в Ню Джърси, където тя шофира, скача от колата, кляка, преструвайки се, че сменя гума, прави всичко, освен ремонт на двигателя и в края на деня дори й бе весело. Очевидно той опознаваше не само хората, които щеше да снима, но и предметите. Серена шеговито му го подметна на връщане, а Васили отново я поздрави за работата й.

— Знаеш ли, Принцесо, ти си дяволски добра. — Тя го погледна щастливо и отметна назад русата грива, като копнееше да го докосне.

— Ти също.

Вечерта той я остави пред дома й, а след два дни й се обади по телефона.

— Ела да видиш какво сме направили.

— Васили?

— Разбира се, Принцесо. Ще ти покажа и пробите, и контактните копия. — Бе необичайно моделът да ги гледа преди клиента, но той бе така развълнуван, че му се искаше просто на секундата Серена да припне към студиото и тя не закъсня. Снимките бяха направо гениални, достойни за награди, наистина забележителни и Васили бе във възторг, а когато ги видя, и Серена се прехласна от възхищение. Както и Доротея Кър, и клиентът, и всички, които по някакъв начин бяха съпричастни. А за следващата седмица Доротея им бе уредила още четири сеанса.

— Виж кой е тук! — пошегува се Серена, когато за трети път влезе в студиото. — Още ли не ти е омръзнало лицето ми, Васили? — Тя се бе отказала вече от ваканцията. Бе по-вълнуващо да работи с Васили, пък и знаеше, че той няма да е задълго в Щатите. Освен това онзи странен магнетизъм, който струеше от него… Не я напускаше споменът за залеза, който бяха наблюдавали заедно на Огнения остров. И докато работеха, непрекъснато се връщаше към онези моменти и как бе заспала на рамото му на ферибота. Виденията я обливаха с някаква нежност, която проличаваше и на снимките, а съвместната им работа бе като балет, като изящно изкуство.

— Как е днес принцесата ми?

Васили се наведе да я целуне по бузата, а после й се усмихна. Приключиха за няколко часа. Познаваха се толкова добре, че постигаха идеален синхрон, и когато свършиха, той си сложи чиста тениска и погледна през рамо Серена.

— Искаш ли да отидем да вечеряме някъде, Принцесо?

Тя не се поколеба нито за миг.

— С огромно удоволствие.

Този път я заведе в Гринич Вилидж в любимия си бар. Поръчаха си спагети, гъби и огромна салата, пиха бяло вино, а след това се разхождаха и ядоха италиански сладолед.

— Не ти ли липсва Италия, Серена?

Тя поклати глава.

— Вече не. — После му разказа за всичко, което бе загубила там, за родителите си, за баба си, за двата двореца. — За мен животът вече е тук.

— В Ню Йорк? — Васили я погледна с изненада, а Серена кимна.

— Няма ли да си по-щастлива в Европа?

— Съмнявам се. Откога не съм била там. Живях няколко месеца в Париж със съпруга си, но сега ми се струва, че е било толкова отдавна.

— Колко време оттогава?

— Осем години.

— Серена… — Черните му очи блестяха като огън. — Би ли работила с мен в Париж или Лондон? Бих искал отново да снимам с теб, а тук не оставам за дълго.

За момент Серена се замисли. Беше чудесно да се работи с него, заедно създаваха редки, впечатляващи неща. Между тях имаше някаква изключителна вътрешна връзка, не можеше да си обясни каква точно, но тя прозираше на снимките.

— Да, ако мога да уредя нещо за дъщеря си.

— Колко е голяма?

— Почти на осем.

Той й се усмихна.

— Можем да я вземем и нея.

— Ако е само за няколко дни. Тя трябва да ходи на училище.

Васили кимна.

— Ще помислим за това.

— Скоро ли заминаваш? — с нескрито разочарование попита Серена, когато пресякоха площад „Вашингтон“ и излязоха от Гринич Вилидж.

— Не знам. — Погледна я особено. — Още не съм решил. Но почти привърших онова, за което бях дошъл. — А после отново повдигна рамене и в миг й заприлича на изключително красив ученик. — Може би ще трябва да се опитам да си намеря още работа. — Серена се засмя. Познаваха се от една седмица, ала съвместните им часове бяха толкова дълги и наситени, изпълнени с усърдна работа, та имаха чувството, че са работили заедно поне сто пъти. — За какво си мислиш?

Тя му се усмихна.

— Че ми харесва да работя с теб и че ще ми липсваш. — И добави срамежливо: — Никога досега не съм се сближавала с фотографите.

— Това ми каза и Доротея. — Васили я погледна закачливо. — Също и че си професионалистка и хич да не смея да ти прилагам някой от моите трикове.

— Аха! Обикновено трикове ли използваш?

Серена се шегуваше, но не и Васили.

— Понякога, Серена… — Той сякаш се поколеба, а после реши да бъде откровен. — Невинаги съм най-благоразумният. — Определено си личеше. — За теб от значение ли е?

— Мисля, че не. — Отговори бързо, без да е съвсем сигурна какво точно имаше предвид той. Всички фотографи бяха малко диви понякога. Само дето се беше женил четири пъти.

— Знаеш ли… — Васили спря и се обърна с лице към нея. — Ти си толкова необикновена жена, че понякога се чудя как да ти кажа какво мисля.

— Защо? — Тя се намръщи, боейки се, че изглежда скована или може би старомодна. Ако наистина са приятели, той би трябвало да се държи съвсем непринудено с нея. — Защо да не можеш да ми кажеш какво мислиш? — Очите й се помрачиха и Васили се приближи към нея и я целуна.

— Защото те обичам. — Времето сякаш спря. — Ето защо. И ти си най-хубавата жена, която някога съм срещал.

— Васили… — Серена сведе очи, но той не й даде възможност да продължи.

— Не се притеснявай. Не очаквам и ти да ме обичаш. През целия си живот съм бил малко луд. И човек си плаща за това. — При тези думи Васили въздъхна и леко се усмихна. — То те прави напълно неподходящ за здравомислещ партньор.

— Не ставай глупав.

Но той пак вдигна ръка.

— Би ли искала да имаш мъж, който се е женил четири пъти? — Очите му я пронизваха.

— Може би. — Гласът й бе мек като кадифе. — Ако го обичам.

Неговият глас прозвуча също толкова меко.

— А смяташ ли, че би могла да обикнеш такъв мъж… ако… ако той те обича страшно, страшно много?

И сякаш някой друг диктуваше движенията й, Серена кимна, а в следващия миг се озова притисната в прегръдките му. И стоейки така, тя осъзна, че това е всичко, от което има нужда. Искаше да бъде с него, да бъде негова, да остане до него завинаги и когато той пак я целуна, усети, че с тази целувка му отдава цялото си сърце.

Вечерта Васили я закара до апартамента й. Целуна я страстно, ала си наложи да се разделят пред входа. На следващата сутрин обаче се върна с прясно кафе и кроасани, кошница плодове и огромен букет цветя, а Серена му отвори сънена, по нощница, и бе изумена, когато той влезе вътре. А после настъпиха часове на нежно ухажване. Прекараха заедно целия ден. Той бе приключил с работата си, а тя най-накрая бе във ваканция. Ходиха на плаж, в парка, извън града, прегръщаха се, целуваха се, докосваха се и едва в края на седмицата Серена най-после отиде в хотелската му стая. Бе отседнал в хотел „Карлайл“, в красив огромен апартамент с изглед към парка. Заведе я там, за да й покаже гледката, а после пак я целуна, но този път и двамата не можаха повече да се сдържат. Васили я прегърна с такава страст, че на нея й бе трудно да устои и чувстваше, че не би могла да се съпротивлява. Те се желаеха, имаха нужда един от друг твърде много, за да се опитват да укротяват прилива на копнежи, и се вкопчиха един в друг с такъв необуздан плам, че Серена на няколко пъти се почуди дали ще останат живи тази нощ. И когато се зададе утрото, те най-после бяха вече изтощени, свързани и телом, и духом, и тя имаше усещането, че му принадлежи завинаги, до мозъка на костите си. Единствено я гнетеше мисълта, че на следващата сутрин Васили заминаваше за Париж, а Теди и Ванеса се връщаха след два дни.

Серена седеше замислена с чаша кафе в ръка и бавно отпиваше.

— Не се притеснявай, скъпа, обещавам ти. Ще се срещнем в Лондон.

— Но, Васили… — В неговата уста всичко звучеше толкова просто. А тя имаше Ванеса, която не можеше лесно да остави, а и не искаше, и освен това Теди, с когото също не искаше да се разделя. Той й бе и брат, и приятел от толкова време, неделима част от живота й в Ню Йорк, как би могла да се лиши от неговото присъствие? Серена погледна Васили и усети как тъгата се надига в нея. Не й се искаше той да си тръгва на другия ден.

— Тогава ела с мен.

— Не мога… ами Ванеса…

— Вземи и нея. Може да започне училище в Париж или в Лондон. Говори френски, така че това няма да е проблем. — А после добави с усмивка: — Нещата изглеждат толкова сложни, защото ти ги правиш такива.

— Не е вярно. Не мога да я изтръгна от корен, за да хукна след някой мъж.

— Не. — Тогава той я погледна сериозно. — Но можеш да я вземеш със себе си, ако решиш да се омъжиш за този мъж. — Серена не каза нищо. Широко отворените й очи го изгаряха. — Говоря сериозно. Аз ще се оженя за теб, ти го знаеш. Единственият въпрос е кога ще бъде удобно за теб. Мисля, че останалото го изяснихме снощи. — Тя се изчерви силно, а той я целуна. — Обичам те, Принцесо. Искам да бъдеш моя.

Но що за човек е Васили? Серена усети как я обзема паника. Какво прави тя? Ала той като че ли четеше мислите й.

— Спри да се тревожиш, скъпа. Ще оправим всичко.

— Но как, от хиляди километри разстояние през океана?

Серена стана от мястото си и бавно тръгна към прозореца, а източеното й красиво тяло приличаше на статуя от бял мрамор. Непреодолимо желание напираше у Васили.

— Серена… — прошепна едва чуто. — Ще се ожениш ли за мен?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не знам.

Ала вече знаеше, че е предприела презокеанско пътуване с кораб, който не може да направлява. Желаеше този мъж повече от когото и да било след Бред. И тя като Васили чувстваше, че трябва да го притежава, но това бе като спиращ дъха сърфинг във водовъртеж. Не бе чувство, което да носи спокойствие и мир. Бе дива страст и постоянни приливи на неутолимо желание. Васили пристъпи към нея силно възбуден, с бляскави черни очи, вперени в нейните.

— Ще се омъжиш ли за мен, Серена? — Не бе заплаха, но прозвуча като чудновато ръмжене и той я грабна на ръце и я притисна така, че дъхът й секна. — Ще се омъжиш ли?

Бавно, като хипнотизирана, Серена кимна.

— Ще се омъжа.

После я положи на пода в хотелската стая и след миг тя вече стенеше от желание.

А когато се отпуснаха премалели, Васили я погледна с победоносна усмивка.

— Не се шегувам, любима моя принцесо. Искам да ми бъдеш жена. Искрено ли бе това, което каза? — Тя бавно кимна. — Тогава кажи го пак, Серена. — Той я прикова към пода и за миг й се стори, че в погледа му проблесна лудост. — Кажи го. Кажи, че ще бъдеш моя жена.

— Ще бъда твоя жена — повтори тя, като го наблюдаваше.

— Защо? — Чертите на лицето му започнаха да омекват и Васили отново стана нежен. — Защо, Серена? — Това вече бе ласкав шепот.

— Защото те обичам. — Очите й се овлажниха, а той я прегърна и се любиха отново и отново и през цялото време й повтаряше колко много я обича.