Даниел Стийл
Спомен (32)

32.

Теди се завърна от Далечния изток на трети август и в момента, в който стъпи на сушата в Сан Франциско, той бе официално освободен от флотата. Специализацията му бе приключила в разгара на войната, бе специализирал хирургия, а малцина американци можеха да се похвалят с това и той заминаваше в Ню Йорк да стажува още една година при един известен хирург. Но за друго си мислеше Теди, когато слезе от самолета. Русата му коса блестеше на слънцето, лицето му бе загоряло и той хвърли поглед на тълпата хора, които чакаха. Колко различно бе от деня, когато заминаваше с кораба от Оукланд. И колко различно се чувстваше. Бе отсъствал три години и тъкмо бе навършил трийсет.

Сякаш за три години война всичко у него се бе променило. Интересите, нуждите, приоритетите, ценностите. По време на дългия полет от Япония непрекъснато си мислеше как ли щеше да се приспособи. Не бе виждал семейството си в продължение на три години. Писмата на майка му бяха пълни с новини, но Теди никога не усети липсата на дома. Грег се сещаше да му драсне някой и друг ред от дъжд на вятър. Баща му бе починал преди една година. А и повечето от приятелите постепенно бяха престанали да му пишат — освен Серена. Почти единственият контакт с цивилизацията беше чрез нея и ето изведнъж той се връщаше в един свят, който вече му бе непознат, търсеше една жена, която не бе виждал от три години.

Очите му се взираха в тълпата и Теди бавно тръгна към мястото, където се бяха събрали посрещачите. Размахваха се табелки, букети цветя, по лицата се стичаха сълзи, обезумели от радост ръце се протягаха към съпрузи, синове, любовници, завръщащи се след дълго отсъствие. И изведнъж я съзря, толкова зашеметяващо красива, че сърцето му замря. Висока, с огромни очи, чакаше спокойно, с червена копринена рокля, прилепнала по тялото, и с копринената си руса коса, разпиляна по раменете, а изумрудените й очи гледаха право в него. Също като нея той бе странно мълчалив, нямаше необуздани жестове, нито тичане, просто тръгна с отмерени стъпки към нея, а после, сякаш и двамата го очакваха, я притегли в прегръдките си и я притисна с всичка сила и сълзите започнаха да се стичат по бузите им. Забравяйки за времето на лутане, което се бе изнизало помежду им, я целуна по устните, сякаш отприщвайки цялата болка и самота, натрупана през всичките тези години. Те дълго стояха така прегърнати, а накрая се отдръпнаха, за да се погледнат, ала очите й бяха препълнени с тъга, когато вдигна поглед към него. Разбираше, че Теди се бе завърнал при нея, но Бред никога нямаше да се върне. Сякаш очаквайки завръщането, тя се бе заблуждавала, че в Корея е Бред, а не Теди. И сега върху нея се стовари тежкият удар — Серена осъзна, че бе загубила съпруга си завинаги. През всичките тези години на размяна на писма тя търсеше и Бред, и Теди. Двамата мъже сякаш се бяха слели в едно в съзнанието й. А сега трябваше отново да посрещне истината и сърцето й натежа в гърдите, но се опита да не позволи мъката да помрачи лицето й.

— Здравей, Серена.

Тя се усмихна след първоначалния шок, а после едновременно погледнаха надолу към момиченцето до нея. И в този момент най-ясно проличаха трите загубени години. Ванеса бе станала почти на седем, а когато Теди заминаваше, тя бе на три и половина.

— Боже милостиви, принцесо! — Той коленичи сред навалицата. Ясносините му очи сияеха, а лицето му се озари от нежна усмивка. — Обзалагам се, че не си спомняш чичо Теди.

— Спомням си го. — Ванеса килна глава на една страна и когато му се усмихна, той видя, че отпред няма два зъба. — Мама всяка вечер ми показваше твоята снимка. Твоята и на татко, но той няма да се върне. Мама ми каза. Само ти.

— Точно така. — Остра болка като нож преряза и Серена, и Теди, ала той продължаваше да се усмихва на очарователното момиченце. — Ти определено ми липсваше.

Тя го огледа целия и плахо попита:

— Наистина ли си лекар? — Гледаше го разтревожено, а той кимна. — А ще ми биеш ли инжекция? — Теди се засмя и поклати глава, вдигайки я на раменете си.

— В никакъв случай. Какво ще кажеш вместо това за една фунийка сладолед?

— Чудесно!

Започнаха да се промъкват през тълпата към терминала. Той трябваше да си вземе чантата и после можеха да потеглят към апартамента, който й бе помогнал да си намери, преди да замине, към мястото, което си спомняше всяка нощ и всеки ден, докато бе в корейските джунгли, редом с лика на Серена. Наблюдавайки я крадешком, откри, че се е променила. Не й каза нищо, докато не се прибраха в апартамента на Вашингтон стрийт, където седнаха да пият кафе във всекидневната и да се любуват на залеза.

Теди дълго я гледа изпитателно и забеляза, че тъгата бе още там, стаена дълбоко, и сериозното отношение към живота, но в същото време се прокрадваше и копнееща нежност. И като остави чашата чай, той се пресегна и хвана ръката й.

— Пораснала си, Серена.

— Надявам се. — Тя му се усмихна. — На двайсет и седем съм вече.

— Това няма значение. Някои хора никога не порастват.

— Аз имах причина да порасна, Теди. — Тя погледна към другата стая, където Ванеса играеше, а после пак към него. — Ти също.

Той бавно кимна, припомняйки си нещо, към което не искаше да се връща.

— Понякога си мислех, че никой от нас няма да оцелее. — Теди се усмихна насила. — Но оцеляхме. И предполагам, че преживяното ще има някакъв смисъл. — А после, вглеждайки се в онова, което бе изписано на лицето й, не можа да се сдържи да не попита: — Той ти липсва още, нали?

Серена притвори очи.

— Да, и двамата ми липсвахте.

— И само един се върна при теб. — Казвайки го, погледът му стана особен. Бе разбрал по изражението й още в първия миг, когато я видя на летището. — Сигурно никога не се забравя това, че някой не ще се завърне у дома. Не знам. — Той поклати глава. — Понякога за секунда се учудвах защо в поредното ти писмо няма никакви вести за Бред, а после се сещах.

Тя кимна разбиращо.

— Бяха изминали само два месеца от смъртта му, когато ти тръгна. Мисля, че и двамата нямахме време да го приемем. — И в този момент, повече от всякога разбираше колко вярно бе това.

— Знам. — Теди я погледна изпитателно. — И сега? — Задаваше й сериозен въпрос и Серена го осъзнаваше.

— Мисля, че най-накрая прозрях. — Тя тихо въздъхна. — По някакъв начин съм се криела от истината. Единственото, на което се бях отдала, беше работата и грижите за Ванеса. — Той знаеше това от писмата й.

— За един двайсет и седем годишен човек не е кой знае колко пълноценно съществуване. — А после добави с нежна усмивка: — Изглеждаш различно.

Серена бе изненадана.

— Разочарован ли си? — А Теди се засмя на въпроса й и поклати глава.

— О, Серена, не си ли се поглеждала в огледалото през последните три години?

Този път тя се засмя.

— Прекалено много. Единствено това правех.

— Е, каквото и да си правила, заварих те по-красива, отколкото те оставих.

Тя му хвърли искрящ поглед.

— Да не би войната да е засегнала зрението ви, лейтенант? — Разсмяха се и двамата.

— Не, принцесо, не е. Ти си най-красивата жена, която някога съм срещал. И разбрах, че това е самата истина още когато те видях за пръв път в Ню Йорк.

— А… — Серена махна с ръка пренебрежително. — Сега всичко е фалш и грим.

— Не е. — Беше нещо повече. Нещо, което бе трудно да се опише. Извираше от лицето й, от очите й, от душата й. Беше зрелост и финес, и мъдрост, и страдание, и цялата любов, която щедро бе дарила на Ванеса. Освен физическата й красота имаше и още нещо, което караше хората да не свалят очи от нея, то не само се виждаше, но се и чувстваше. После я погледна и попита: — Серена, сериозно ли си се захванала с професията на манекен? — През всичките години в Корея не се бе замислял за това. Просто приемаше, че го прави, за да си плаща наема. Но сега, след като я видя — стойката й, прическата й, лицето й, походката й, Теди бе убеден, че стига да пожелае, я очаква невероятна кариера. Тази мисъл му хрумна, докато седяха на дивана. Ала Серена само вдигна рамене.

— Не знам, Теди. Мисля, че не. — Тя му се усмихна и отново заприлича на съвсем младо момиче. — Защо да го правя сериозно? Освен може би, за да си плащам наема. — За нея това бе всекидневна борба. Дори и сега.

— Защото си толкова красива и можеш да спечелиш много пари. — Той я погледна многозначително. — И понеже не би приела нищо от мен, струва ми се, че това е идея. Замисляла ли си се някога, че би могла да отидеш в Ню Йорк и да станеш модел? — Не бе споменавала нищо подобно в писмата си, но сега Теди се улови, че хрумването започва да му харесва все повече и повече, а пък и причините не бяха напълно лишени от егоизъм.

— Не знам. Мисълта за Ню Йорк ме плаши. — Изглеждаше притеснена. — Възможно е да не намеря работа там. — И все пак перспективата бе примамлива и може би бе начин да изкара повече пари, отколкото през последните три години.

— Ти шегуваш ли се, Серена? — Теди я хвана за ръка и я заведе до огледалото. — Я се погледни, скъпа. — Тя се изчерви от стеснение, когато вдигна очи и видя хубавия рус мъж, изправен зад нея. — Това лице ще си намери работа навсякъде по света. Принцеса Серена… Принцесата… — Докато и двамата гледаха отражението й, той изведнъж усети, че става някаква магия, сякаш се виждаха за пръв път.

— Теди, не… хайде… — Серена се дръпна от огледалото объркана, а Теди бавно я обърна към себе си и я целуна и изведнъж почувства непреодолимо желание спрямо тази жена, която тайно бе обичал в продължение на седем години. Но точно когато се готвеше да докосне това красиво тяло, усети как то се стегна в ръцете му и си наложи да се въздържи.

— Серена… извинявай… — Изведнъж пребледня като смъртник и цял се разтрепери. — Много време мина и… — Той замълча, а тя обхвана лицето му с ръце. В очите й имаше сълзи.

— Недей, Теди. Няма за какво да се извиняваш. Аз знаех, че това ще се случи. И двамата го знаехме. В продължение на три години изливахме душите си един на друг. — А после го прегърна силно и зарови лице в рамото му. — Аз те обичам като брат, Теди, и винаги съм те обичала. Лъгала съм се, когато съм си мислила, че между нас може да има нещо повече. През последната година ми минаваха подобни мисли, без да смея да си го призная, надявах се, че ще се върнеш — тя се задави от сълзите си — и ще… го заместиш. — Почувства се виновна, че го казва, и накрая се отдръпна от Теди. — Нечестно е да очаквам това от теб. Просто не е същото. Странно. — Серена се усмихна през сълзи. — Толкова много приличаш на него, но ти си си ти. И аз те обичам, ала те обичам като сестра, не като жена или любовница, или съпруга. — Думите й бяха жестоки и го шибаха като с камшик. Но това бяха думи, които трябваше да чуе. Бе се залъгвал дълги години.

Тя внимателно го наблюдаваше, той пое дълбоко въздух и вече овладял се, я погледна.

— Всичко е наред, Серена, разбирам.

— Наистина ли? — Тя бе спокойна, но непреклонна и по-красива от всякога, застанала пред него в излятата сякаш по тялото й копринена рокля. — Мразиш ли ме, че не мога да ти дам повече?

— Никога не бих могъл да те мразя. Прекалено много те обичам. И прекалено много те уважавам.

— За какво? — Погледът й беше и печален, и празен. — С какво съм го заслужила?

— Ти оцеля при тези отвратителни обстоятелства, за които допринесе майка ми. Ти си чудесна майка на Ванеса, пребиваш се от работа, за да я издържаш. Ти си забележителна жена, Серена.

— Аз не се чувствам забележителна. — Тя го погледна с огромните си очи. — Чувствам се тъжна. Тъжно ми е за това, което не мога да бъда за теб.

— И на мен. Но може би така е по-добре. — Той отново я прегърна, молейки се да не се издаде, че я желае. След минутка се дръпна. — Само ми обещай едно: че когато някой ден се влюбиш отново, което ще стане, той ще бъде страхотен.

— Теди! — Тя се засмя и агонията от последния половин час започна постепенно да избледнява. — Какво говориш!

— Не се шегувам. — И по вида му личеше. — Ти заслужаваш най-доброто. Необходим ти е мъж, да те обгради с обич, да ти бъде опора. — Той знаеше от писмата й колко дълъг и мъчителен бе за нея безбрачният живот.

— Нямам нужда от мъж. — Серена вече се усмихваше.

— Защо не?

— Защото имам най-добрия брат на света. — Тя го прегърна през кръста и го целуна по бузата. — Теб. — И когато я усети пак до себе си, Теди почувства как цялото му тяло изтръпна, но през последните няколко часа бяха изминали вече един доста дълъг път и той бе наясно какво място му е отредено.