Даниел Стийл
Спомен (41)

41.

Сватбата премина тържествено в камерна атмосфера в дома на един от приятелите му в Челси. Присъстваха около трийсет души и нямаше никакви представители на пресата. Серена изглеждаше великолепно в бежова рокля от коприна, която стигаше до земята, и с малки кремави орхидеи в косите.

Венчаха се с църковна церемония. Три от предишните бракове на Васили бяха граждански, така че свещеникът с удоволствие изпълни ритуала след кратък разговор и с булката, и с младоженеца. През цялото време Ванеса стоеше до майка си и силно стискаше ръката й, като поглеждаше от време на време към Васили. През последните две седмици бе започнала да го харесва, но за нея той все още си оставаше непознат човек, а и не го виждаше много често. Васили работеше почти цял ден в студиото, а вечер излизаше с майка й.

Самата Серена бе изтощена от пренаситената им програма. Опитваше се да се приспособи, ала май не успяваше. Ходеха по гости, балове, концерти, на театър, посещаваха парти след парти и много често слънцето изгряваше, преди още да са си легнали. За Серена бе мистерия как той смогваше да работи толкова усърдно. След десетина дни тя имаше кръгове под очите и бе направо омаломощена. Единствената перспектива за малко почивка беше седмицата в къщата му в Сен Тропе, където щяха да прекарат медения си месец. А Ванеса вече бе недоволна от това. Не искаше да я оставят сама с прислужницата и настояваше да я вземат със себе си. Васили обаче държеше да бъдат сами. А Серена се чувстваше, сякаш я разкъсват на две. След дълги уговорки успяха да тръгнат на другия ден след сватбата, а когато самолетът излетя, тя се облегна на седалката с дълбока въздишка.

— Изморена ли си? — Васили бе изненадан и Серена се засмя.

— Ти шегуваш ли се? Всеки момент ще се строполя. Не знам ти как се оправяш.

— Лесно. — Той й се усмихна с хлапашката си усмивка и измъкна нещо от джоба си. Беше малко шишенце с хапчета. — Взимам белички.

— Белички? — Тя го погледна разтревожено, взря се в шишенцето, а после пак впери очи в неговите. — Вземаш хапчета? — Никога не й бе споменавал, а сега кимна.

— Те ми дават възможност да бъда активен и през нощта, и през деня. Искаш ли едно?

— Не, благодаря. Ще изчакам да пристигнем в Сен Тропе и там ще поспя. — Но дълбоко в себе си бе шокирана. Изведнъж си спомни това, което й бе казал Теди, че последната съпруга на Васили е починала от свръхдоза хероин.

— Не се тревожи толкова, скъпа. — Васили се наведе към нея и я целуна. — Няма да умра от тях. Те просто ме зареждат с енергия да действам със скоростта, която ми харесва.

— Но не са ли вредни?

— Не. — Той я погледна развеселен. — Изобщо не вредят. А ако прекаля с тях, глътвам нещо, за да ги неутрализирам. Не се притеснявай. — Изведнъж започна да говори като фармацевт и фактът, че той взема хапчета, стресна Серена. Не знаеше нищо за това преди, което още веднъж доказваше колко малко го познава. Понякога имаше чувството, че са били заедно цял живот. Друг път й се струваше, че й е напълно чужд. — За бога, Серена. — Васили бе очевидно раздразнен от израза на лицето й. — Изглеждаш така, сякаш току-що си разбрала, че съм убиец. За бога… — Той стана от мястото си и тръгна към предната част на самолета. Върна се след няколко минути с половин бутилка вино и чаши за двамата. — И за това ли възразяваш?

— Аз и за другото не съм възразила. Просто бях изненадана. — Изглеждаше наранена. — Не си ми казвал по-рано.

— Всичко ли трябва да ти казвам?

— Нищо, по дяволите, не трябва да ми казваш, Васили — ядоса се тя и отказа виното.

Той я погледна по-нежно.

— Да, трябва да направя нещо.

— И какво по-точно? — Ядът й явно не бе преминал.

— Трябва да те целуна, ето какво.

Серена се засмя и след малко напрежението бе изчезнало.

Престоят им в Сен Тропе бе точно такъв, какъвто следваше да бъде един меден месец. Разхождаха се голи по плажа, плуваха в тихите води на Средиземно море, кръстосваха крайбрежните Алпи с „Мазерати“, ходиха в казино в Монте Карло, срещнаха се с няколко приятели на Васили, но през по-голямата част от времето бяха сами. Сутрин оставаха до късно в леглото, по цели нощи се любеха и се появиха в пресата само веднъж, когато френските вестници вдигнаха шум по повод пристигането им в „Карлтън“ за по една напитка: „Васили Арбъс и новата му съпруга прекарват медения си месец в Кан… Тя е била принцеса и модел, сега е неговата кралица…“. Прочете й го на закуска на следващата сутрин.

— Откъде знаят, че си моята кралица? — усмихна й се щастливо той.

— Някой доносник трябва да им е казал.

— Знаеш ли какво бих искал да направя идната седмица?

— Какво, любими? — Серена се усмихна на мъжа си. Беше нещо далеч по-различно от онова, което бе изживяла с Бред. Но сега бе почти десет години по-възрастна. С Васили се чувстваше много повече жена и й бе приятно опияняващото чувство, че му е съпруга.

— Бих желал да отидем за няколко дни в Атина. — Ала лицето й се помрачи. — На теб не ти ли се ще?

— Трябва да се върна при Ванеса.

— На нея й е добре с Мариан.

— Не е същото.

Ванеса бе в ново обкръжение и се нуждаеше от майка си. Едва я бе убедила, че наистина имат нужда да останат сами една седмица през медения си месец.

— Тогава защо да не спрем в Лондон и да я вземем?

— Ами училището? — Серена се уморяваше само от мисълта за това колко сложно щеше да бъде всичко. Понякога бе трудно да се издържа на неговия ритъм. Той си правеше точно това, което му се приискаше и когато му се приискаше, и не бе свикнал с нещата, с които Серена се съобразяваше и приемаше като естествени задължения в живота си.

— Не може ли да изпусне малко от училището? — Този вариант беше по-лесен, отколкото да спори с Васили или да се мъчи да го убеди.

— Мисля, че би могла.

— Чудесно. Ще се обадя на брат ми и ще му кажа, че пристигаме.

— Ти имаш брат? — Поредната изненада. Не бе споменавал за никакви роднини.

— Разбира се, че имам. Андреас е само с три години по-голям от мен, но е далеч по-сериозен. — Васили се оживи. — Има четири деца и дебела жена, живее в Атина и ръководи семейния бизнес там. Аз винаги съм предпочитал английския начин на живот. Андреас си е абсолютен грък по характер.

— Очаквам с нетърпение да се срещна с него.

— Сигурен съм, че и той ще бъде заинтригуван.

Когато следващата седмица тримата слязоха от самолета в Атина, Андреас чакаше на летището с пищен букет рози за Серена, кукла и огромна кутия шоколадови бонбони за Ванеса, а децата му бяха организирали малко парти в нейна чест в къщата им в Атина. Най-малкото му момиче бе на петнайсет, а най-голямото на двайсет и една, но всички с удоволствие приеха доведената дъщеря на Васили. Никога преди това не се бе женил за жена с деца и сега бяха впечатлени от новата му съпруга. Тя бе толкова красива и грациозна, че дори и Андреас бе прехласнат. Серена инстинктивно го хареса. Изглеждаше мил, щедър, грижлив и далеч по-сериозен от Васили, който непрекъснато го подкачаше, че бил старомоден. Но той всъщност не беше. Бе човек солиден и с чувство за отговорност, за разлика от своенравния и ексцентричен Васили. Андреас бе очарован от новата си племенница. Развеждаше я из Атина, по местата, които смяташе, че ще й харесат, докато неговите деца бяха на училище, а Серена и Васили изчезваха сами да обикалят града. Имаше хиляди неща, които Васили искаше да покаже на Серена, а Ванеса бе щастлива с Андреас. Тя го хареса повече от доведения си баща, който все още й се струваше малко особен, пък и не можеше да му прости това, че толкова често я лишава от майка й. Андреас й напомняше донякъде за Теди и Ванеса смяташе, че е по-хубав от Васили. А когато за четвърти пореден път го би на шах, бе опиянена от първата си главоломна победа.

Прекараха в Атина повече от седмица и на тръгване Ванеса бе горчиво разочарована. Искаше й се завинаги да остане и да играе шах с Андреас, когото бе обикнала, но и Серена, и Васили заявиха, че трябва да се прибират. Васили имаше няколко ангажимента, които го чакаха в студиото в Лондон, а Серена вече си бе уредила среща с една агенция, където трябваше да покаже каталога с рекламните си снимки. През следващите няколко седмици цялото семейство бе заето — Васили и Серена с работата си, Ванеса с училището, и сякаш всеки си бе намерил мястото в истинския живот. Докато една вечер Васили закъсня и Серена го очакваше да се върне, а вече бяха изминали два часа, откакто трябваше да бъдат на една официална вечеря. Серена кръстосваше къщата, облечена в страшно ефектна златиста рокля, която току-що бе получила от Париж, и час по час звънеше в студиото, ала без никакъв резултат. Надяваше се да не му се е случило нещо лошо, а когато се прибра, тя бе шокирана. Бе мръсен и раздърпан. Косата му бе разрошена, под очите му синееха дълбоки кръгове, ризата му бе на петна, ципът на панталона разкопчан и той тръгна с неуверени, но доста бързи крачки към нея, сякаш бе курдисан на погрешна скорост.

— Васили? — Изглеждаше като че е бил нападнат от крадци. Видя го как излиза сутринта със същата бледосиня риза, светлобежови кадифени панталони и с туидено сако, което току-що си бе купил. Как е изчезнало туиденото сако? — Добре ли си?

— Добре. След минутка ще се преоблека. — Гласът му бе нормален, ала видът в никакъв случай и Серена го последва нагоре по стълбите, силно разстроена. Васили се обърна да я погледне и тя забеляза, че залита. — Защо, по дяволите, вървиш след мен?

— Пиян ли си? — Гледаше го втренчено. А той отметна глава и се засмя.

— Пиян ли? Пиян? — продължи да повтаря Васили. — Ти луда ли си? — Тогава Серена разбра, че той не е на себе си, но всъщност не изглеждаше пиян и тя влезе след него в спалнята, като се надяваше Ванеса да не ги е чула.

— Васили, не можем да отидем… ти не си в състояние. — Когато се приближи до него, съзря в очите му някакво безумие, а устните му се движеха странно, докато имитираше онова, което бе казала. — Аз няма да ходя никъде. — В гласа й прозвуча гневна нотка. Това бе човек, когото никога преди не бе виждала, и се боеше, че той й бе съвършено непознат.

— Какво има? Срамуваш ли се от мен? — Васили тръгна войнствено към нея и тя уплашено отстъпи. — Помисли си, че ще те ударя ли? — Серена не отговори, но бе пребледняла. — Не, по дяволите, ти си лайно под краката ми. — Тя бе поразена от думите му и бързо се обърна и излезе. След няколко минути Васили я намери в стаята на Ванеса, където обясняваше на детето защо са променили плановете си за вечерта.

— Васили не се чувства добре — допълни тихо.

— Така ли? — изрева той от вратата. — Много съм си добре. Майка ти лъже, Ванеса. — И майката, и детето го гледаха потресени, докато той се приближаваше. Отново походката му бе стабилна, ала очите му още святкаха с онзи безумен блясък.

Серена бързо го пресрещна и се опита внимателно да го изтласка през вратата.

— Моля те, ела горе.

— Защо? Искам да си приказвам с Ванеса. Здрасти, бебче, как ти мина днес денят?

Ванеса не отговори нищо, а очите й бяха широко отворени. После Васили се люшна към Серена, все още стоейки в рамката на вратата.

— Какво направи? Каза й, че съм пиян ли? — Той изсъска думите и очите на Серена започнаха да припламват.

— Не си ли?

— Не, задник такъв, не съм.

— Васили! — Тя вече крещеше. — Излез от стаята на Ванеса!

— Защо, страх те е, че мога да сторя нещо, от което да ревнуваш?

— Васили! — Това вече бе рев на майка лъвица и той се обърна и излезе от стаята. После слезе в кухнята, нападна хладилника и отново се върна в спалнята като хищник, който дебне плячката си.

— Искаш ли да се шибаме? — Той я погледна през рамо, докато опустошаваше чинията със студени картофи, които бе намерил в хладилника. Въпросът изглеждаше по-скоро риторичен и на Серена й се прииска да го разтърси.

— Какво ти е, за бога? Повече хапчета ли си взел?

Васили поклати глава.

— Не. А ти? Ти взе ли?

Бе невъзможно да се разговаря с него и след няколко минути тя се заключи в стаята на Ванеса и прекара нощта при детето.

На другия ден Васили спа почти до обяд, а когато накрая слезе долу, личеше, че е болен и че се срамува.

— Серена… — Той я погледна, измъчван от угризения. — Съжалявам.

— Би трябвало — отвърна тя студено. — Дължиш извинение и на Ванеса. И какво точно ти се случи снощи? Сякаш се бе побъркал.

— Не знам. — Васили увеси нос. — Изпих няколко питиета. Трябва да са подействали по странен начин. Повече няма да се повтори.

Ала се повтори. Почти по същия начин, веднъж през следващата седмица и два пъти през по-следващата. На рождения ден на Ванеса бе най-зле, а два дни след това изчезна за цяла нощ. Сякаш напълно бе обезумял през последния месец и Серена не можеше да си обясни поведението му. Той бе съвсем различен от мъжа, когото бе срещнала и обикнала. Бе сърдит, враждебен, мрачен, зъл и тези настроения го спохождаха все по-често и по-често. От време на време не се прибираше нощем, а понечеше ли да говори с него, той й крещеше, но отчаянието я притисна още повече, когато два дни преди Коледа отиде на лекар заради някои дребни оплаквания, като гадене, повръщане, замайване, главоболие, безсъние, с убеждението, че всичко е от нерви. Беше изтощително да се опитва да предпази Ванеса от онова, което ставаше, и вече сериозно се замисляше да се върне в Щатите.

— Госпожо Арбъс — поде докторът, гледайки я загрижено. — Не мисля, че проблемът е в нервите.

— Не е ли? Нещо сериозно ли е?

— Бременна сте.

— О, господи! — дори не й бе минавала през ум такава мисъл.

Същата вечер Серена седеше нещастна пред камината в спалнята, разсеяно вперила очи в огъня. Васили се бе прибрал у дома и бе необичайно спокоен, ала тя нямаше желание да му каже. Абортите не бяха напълно невъзможни в Лондон, а и още не бе решила какво да прави.

— Изморена ли си? — От половин час Васили се опитваше да започне разговор, а Серена само кимаше.

— Да. — Тя упорито отказваше да го погледне и той накрая се приближи и седна до нея, докосвайки ръката й.

— Серена, беше ужасно, нали?

Тя обърна огромните си тъжни очи към него.

— Да. И не мога да разбера. Сякаш не си ти.

— Не съм. — Изглеждаше, сякаш той знае нещо, което Серена недоумяваше. — Но ще променя всичко. Обещавам. Ще остана при теб и Ванеса до Коледа, а после ще отида на едно място и ще се оправя. Заклевам се. — Очите му бяха тъжни колкото нейните.

— Васили… — Серена го погледна настоятелно. — Какво се случи? Нищо не разбирам.

— Не е необходимо да разбираш. То е нещо, което никога не бива да става част от твоя живот. — Тогава й се прииска да го попита дали има предвид наркотиците, ала не посмя. — Аз ще се погрижа за това и ще стана пак мъжът, когото ти срещна в Ню Йорк. — Васили нежно зарови нос в косата й и на нея й се щеше да му повярва. Липсваше й толкова много и бе изплашена. — Искаш ли да уредим нещо по-специално за Коледа? — Серена поклати глава. Той дори не подозираше колко зле се чувстваше тя.

— Защо не си останем у дома? Ами Ванеса?

— Аз вече съм помислил за нея. А ние? Искаш ли да отидем на парти?

Серена поклати глава без никакъв интерес, отнесена, нещастна и на него му стана болно да я гледа такава.

— Серена, скъпа… моля те… всичко ще бъде наред. — Тя потърси очите му още по-объркана. Бе толкова гальовен, толкова нежен и проявяваше разбиране. Как можеше да се превръща в онзи, другия? — Защо не си легнем? Изглеждаш изтощена.

Тя въздъхна леко.

— Да, изтощена съм.

Но след малко, като реши, че е заспала, Васили отиде в банята и стоя там с часове, а когато най-сетне излезе, Серена стана и щом надникна вътре, ужасена изкрещя. На мивката, до изцапан с кръв тампон памук, лежеше игла от спринцовка, кибритена клечка и лъжица.

— О, Боже! — Не беше сигурна какво точно вижда, ала знаеше, че е нещо чудовищно, и малко по малко в съзнанието й просветна. Спомни си какво й бе казал Теди за последната му жена… хероин… и изведнъж разбра, че точно това вижда.

Неочаквано почувства, че Васили стои точно зад нея, почти чуваше дишането му, а когато се обърна, го видя безсилно облегнат на стената, с премрежени очи и пребледнял като смъртник. От ужас Серена се разплака и отстъпи назад, а той, политайки към нея, я попита едва разбираемо какво прави там, шпионира ли. И тя панически избяга от банята.