Даниел Стийл
Спомен (6)

6.

— Серена! Спри! — Марчела яростно шепнеше през рамото й и девойката спря да търка пода в банята до стаята, където се бе нанесъл Чарли Крокман. Марчела все още не понасяше да я вижда така.

— Марчела, va bene… — махна с ръка Серена да отпрати старата жена като голямо добро куче, но тя се наведе отново и се опита да издърпа парцала от ръката й.

— Няма ли да спреш?

— Не, няма.

Този път в очите на Марчела пролича, че крои нещо, тя се опря на ръба на ваната и просъска:

— Ако не ме слушаш, Серена, аз ще им кажа.

— Какво ще им кажеш? — ухили се девойката и отметна от очите си дълъг кичур руса коса. — Че не знам какво върша? Те вероятно сами са го разбрали. — И седна на петите си, все така усмихната. Вече почти цял месец работеше за американците и това чудесно я устройваше. Имаше храна и легло, беше с Марчела, единствения близък човек, който й бе останал, и живееше в някогашния си дом. „Какво повече ми трябва?“, питаше се всеки ден. „Много“, отговаряше си понякога, но то не можеше да се намери нито тук, нито другаде. Така че трябваше да се задоволява с това, което имаше. Бе писала на майка Констанс, че всичко се е наредило добре. Бе й разказала за смъртта на баба си. Дори й съобщи, че отново живее в къщата на родителите си в Рим, въпреки че не бе пояснила при какви обстоятелства.

— Е, Серена?

— Да чуя с какво ме заплашваш, стара вещице! — Двете се задяваха шепнешком на италиански. Ала това бе приятна пауза.

Серена бе работила без прекъсване от шест часа сутринта, а вече беше пладне.

— Ако не се държиш прилично, Серена, ще те изложа.

Девойката я погледна развеселена.

— Значи ще заключиш всичките ми дрехи, за да ходя гола!

— Засрами се! Не, просто майорът ще узнае коя си.

— О, пак ли, Марчела, любима, да ти кажа откровено, не мисля, че го интересува. Дали от принцеса или от някой друг, баните трябва да бъдат почистени, пък и както работи в кабинета си всяка вечер до късно, не смятам, че този факт ще го шокира.

— Ти си мислиш така! — Марчела я стрелна многозначително и Серена наклони глава на една страна.

— Какво означава това? — Майорът се бе привързал към възрастната прислужница, откакто се бе нанесъл в двореца, и Серена често ги засичаше да си бъбрят. Преди няколко вечери дори видя Марчела да му кърпи чорапите. Но след първата им среща тя упорито го избягваше. Никога не бе съвсем сигурна за намеренията му, беше твърде съобразителен и проницателен, за да й се иска често да се мотае около него. След идването си в двореца той проявяваше интерес към нея и на няколко пъти го бе забелязвала как я наблюдава с твърде много въпросителни в погледа си. Слава Богу, че документите й бяха наред, в случай че решеше да провери нещо. — Пак ли си се навъртала около майора?

— Той е много приятен човек. — Марчела хвърли укорителен поглед към младата принцеса, която все още стоеше на колене в банята на Чарли Крокман.

— Е и? Майорът не ни е приятел, Марчела. Той е войник. И той като нас работи тук. И въобще, по дяволите, не го засяга коя съм била.

— Смята, че говориш чудесно английски — предизвикателно каза Марчела.

— Е и?

— Би могъл да ти намери по-добра работа.

— Не искам по-добра работа. Харесвам си тази.

— A… davvero? — В старческите очи светнаха пламъчета. — Наистина ли? Ако не се лъжа, миналата седмица плака от напуканите си ръце. Пък и доколкото помня, те болеше гърбът и няколко нощи не можа да спиш. А как са коленете ти от непрекъснатото търкане на пода, ами краката, а?…

— Добре де… добре! Стига! — Серена въздъхна и хвърли четката обратно в кофата със сапунена вода. — Но вече свикнах и искам да остана тук. — Тя снижи гласа си и в очите й се четеше молба. — Не разбираш ли, Чела? Това е моят дом… нашият дом — бързо се поправи, а очите на възрастната жена се напълниха със сълзи и тя потупа Серена по бузата.

— Ти заслужаваш нещо повече, детето ми. — Сърцето й се късаше при мисълта, че животът бе толкова несправедлив към това момиче.

Докато старата прислужница бършеше сълзите си с опакото на ръката, влезе Чарли Крокман, който видимо се притесни, че ги е заварил в това положение.

— Извинете — промърмори той, преди веднага да се оттегли.

— Fa niente — извика Серена след него. Тя го харесваше, но рядко му говореше на английски. Нямаше какво да му каже. Нямаше какво да каже на когото и да било от тях. Пък и не се налагаше. Ала това беше без значение. Всичко беше без значение. Освен едно — че тя можеше да продължи да живее тук. През изминалия месец това се бе превърнало във фиксидея, да си бъде отново у дома и да се вкопчи в спомените. Миналото я обсебваше, докато ходеше от стая в стая, докато чистеше, лъскаше, бършеше прах, и сутрин, когато оправяше огромното легло на майора, си представяше, че то е все още на майка й. Единственото, което нарушаваше илюзията, бе, че в стаята миришеше на тютюн и мъжки парфюми, а не на рози и теменужки, както преди почти десет години.

Когато свърши с почистването на пода в банята на Чарли Крокман, Серена взе парче хляб със сирене, един портокал и нож и тръгна бавно към градината, където седна, загледана в хълмовете в далечината, с гръб към любимото дърво.

Точно тук я намери майорът половин час по-късно, наблюдавайки я с какви изискани движения бели портокала, а после как легна на тревата и впери очи в дървото. Не знаеше дали да се приближи, но нещо в нея продължаваше да го интригува. С някаква особена загадъчност бе обвита тази изключително работлива млада племенница на Марчела. Той все още сериозно се съмняваше във версията, че са роднини, ала документите й бяха наред и която и да беше, тя работеше страшно усърдно. Какво значение имаше коя е? Но странното бе, че за него сякаш имаше. Често си я спомняше, застанала на тъмно в кабинета му, облегната на прозореца и загледана в тази върба.

Майорът бавно тръгна към мястото, където лежеше девойката, и тихо спря недалеч от нея, взирайки се в лицето й, докато тя гледаше нагоре към дървото и небето, а след миг съгледа и него. Малко се стресна, като го видя, а после бързо се изправи и седна, приглаждайки престилката върху полата си и покривайки обутите си в дебели чорапи крака, преди да посмее да срещне очите му.

— Вие като че ли винаги ме изненадвате, майоре.

Той отново забеляза, че английският й е доста добър, което младата прислужница прикриваше, и изведнъж му се прииска да й каже, че всъщност тя винаги го изненадва. Но вместо това само се усмихна, а септемврийският бриз лекичко раздвижи къдрица от гъстата му руса коса.

— Това дърво те привлича, нали, Серена?

Девойката кимна с детска усмивка и му предложи част от портокала. За нея този жест бе огромна стъпка. В края на краищата той бе военен. А тя толкова дълго бе мразила всички военни. Но в него имаше нещо, което я караше да му вярва. Може би защото беше приятел на Марчела. Той прие половината портокал и започна да бели парчетата. За момент Серена изглеждаше като че се е пренесла много далече.

— Когато бях малко момиче, живеех в една къща… където можех да виждам едно дърво… точно като това… от моя прозорец. Понякога му говорех нощем. — Тя се изчерви и се почувства глуповато, но майорът я слушаше с интерес, а очите му поглъщаха кадифената мекота на кожата й и дългите очертания на краката й, които бе протегнала на тревата.

— А на това говориш ли?

— Понякога — призна тя.

— Това ли възнамеряваше да правиш в кабинета ми през онази нощ, когато те изненадах?

Серена бавно поклати глава и изведнъж се натъжи.

— Не, само исках да го видя. От моя прозорец… — Тя се сепна и бързо се поправи. — Прозорецът в моята стая имаше същото разположение.

— А стаята? — Той нежно я погледна. — Къде се намира?

— Тук, в Рим.

— Ходиш ли още там? — Кой знае защо му се искаше да научи повече неща за нея. В отговор тя вдигна рамене.

— Сега в къщата живеят други хора.

— А родителите ти, Серена? Къде са? — Съзнаваше, че е опасно да се задава такъв въпрос след войната. Тя бавно се обърна с особен блясък в очите.

— Семейството ми е мъртво, майоре. Всички. — Но след миг се усети. — Освен Марчела.

— Съжалявам.

Той наведе глава и започна да рови с ръка в тревата. Никого от близките си не бе загубил в тази война. Знаеше, че семейството му беше благодарно, задето бе оцелял. Негови приятели бяха загинали, но всичките му братовчеди, братята, чичовците, както и далечните роднини, бяха живи. Това бе война, която почти не бе засегнала света, в който живееше. И знаеше, че скоро ще си тръгне за вкъщи. Още не, разбира се. Работата в Рим все още му беше приятна.

Неочаквано се приближи един ординарец, който прекъсна разговора им. Обаждаше се генерал Фарнхам и майорът трябваше веднага да отиде на телефона. Той отправи към Серена кратък поглед, изпълнен със съжаление, а после забързано влезе в къщата и този ден тя повече не го видя.

Когато вечерта, след като пожела „лека нощ“ на Марчела, се пъхна между хладните чаршафи, Серена вече си мислеше за почивката в градината по обяд, за елегантно издължените ръце, които си играеха с тревата, за широките рамене и за сивите очи. От него се излъчваше някакво особено очарование, от което секваше дъхът, сякаш човек очакваше да го види във вечерен костюм или как играе футбол. Приличаше на американците, които Серена бе срещала през близо петте години, прекарани в Щатите, но той бе далеч по-красив от тях.

Странно, ала нейните мисли не се различаваха от онова, което по същото време си мислеше Брадфорд Фулъртън за нея. Сам в кабинета си, на загасено осветление, сакото преметнато на стола, връзката на бюрото, той стоеше прав и гледаше към върбата. Още виждаше слънцето, отразено в очите на девойката, когато му подаваше портокала, и неочаквано, за пръв път от толкова месеци насам, усети физически копнеж, непреодолим глад, тялото му така жадуваше за нейното, както не бе жадувало за никое друго кой знае откога. Беше си веднъж в домашен отпуск за една седмица в края на войната и тогава бе любил Пати с много страст, но откакто се бе завърнал, й бе верен, а и всъщност нямаше желание да й изневерява. До този момент. Единственото, за което можеше да си мисли сега, бе Серена, извивката на врата й, грацията на ръцете, начинът, по който талията се стесняваше и съвсем изтъняваше под връзките на бялата колосана престилка. Беше абсолютно безумие. Той, сгоденият за най-красивата жена в Ню Йорк, изведнъж бе пожелал една италианска прислужница. Но има ли значение това? Знаеше, че няма и че я желае, желае я не само физически — той искаше нещо повече от Серена. Искаше тайните й. Искаше да разбере какво се крие в дълбоките загадъчни сенки на тези огромни зелени очи.

Стоя така сякаш часове, загледан през прозореца, очите му приковани към дървото, и изведнъж я съзря — като видение, един великолепен призрак, който мина край върбата, а после седна там в тъмното, вятърът повяваше дългата й коса, която на лунната светлина блестеше подобно сребро, изящният й профил се открояваше, нослето й бе вирнато, като че искаше да поеме дълбоко нощния въздух, очите затворени, а тялото й загърнато в нещо, което му заприлича на одеяло, когато тя протегна крака на тревата. Видя, че е боса, и докато я наблюдаваше, изведнъж усети цялото си тяло напрегнато, защото всичко в него се стремеше към това загадъчно момиче. И сякаш изгубил контрол над действията си, той се обърна и излезе от стаята, затвори леко вратата след себе си и се втурна по дългите мраморни стълби. Прекоси огромния величествен вестибюл и отиде до една странична врата, за която знаеше, че води към градината, и преди да може да се спре, бе преминал през тревата и се бе озовал зад нея, потреперващ от вятъра и тръпнещ от желание, без да е съвсем сигурен защо бе дошъл. И сякаш усещайки, че е там, тя се обърна и го погледна с широко отворени стреснати очи, ала не каза нищо и той дълго стоя така, впил очи в нейните, а тя чакаше и накрая той мълчаливо седна до нея на тревата.

— С дървото ли разговаряше? — Гласът му беше нежен и той усети до себе си топлината на тялото й. Не знаеше какво да й каже и се почувства глупаво, но когато я погледна, видя, че по бузите й блестят сълзи. — Серена? Какво има? — Тя дълго време не отговори, а после вдигна рамене, безпомощно разпери ръце и на лицето й се появи изкривена усмивка. Това породи у него порив да я вземе в прегръдките си, ала не събра кураж. Не знаеше какво ще си помисли. А не бе сигурен и той какво би си помислил. — Какво има?

Тогава Серена въздъхна, неволно склони глава на рамото му и затвори очи.

— Понякога… — Гласът й прозвуча топло в студения мрак. — Понякога човек се чувства много самотен… след войната. — Той усети как сърцето му се свива от жалост. — Никой не остана. Вече ги няма.

Той бавно поклати глава, опитвайки се да разбере болката й.

— Сигурно е много трудно. — А после не можа да потисне въпросите, които непрекъснато човъркаха съзнанието му. — На колко години си, Серена?

— На деветнайсет. — Гласът й звънна мек като кадифе в тъмнината. Подир малко попита с лека усмивка: — А вие?

Той също се усмихна.

— На трийсет и четири. — Не знаеше със сигурност защо, но изведнъж разбра, че тя вече го приема като приятел. Сякаш нещо ново се бе появило между тях този следобед. Серена дръпна главата си от рамото му и той усети, че му липсва лекият натиск, че я желае повече от всякога, а в това време очите му се спираха ту на устните й, ту на очите й, ту на лицето й. — Серена… — Не знаеше как да й го каже, нито пък какво точно искаше да й каже, но знаеше, че трябва да й каже нещо за това, което чувстваше.

— Да, майоре? — Той се засмя.

— За бога, не ме наричай така.

Това й напомни, че и тя бе смъмрила Марчела да не я нарича принцеса, и също се засмя.

— Добре тогава, как да ви наричам? Сър? — Серена вече кокетираше, изведнъж жената у нея бе надделяла над момичето.

Нежно усмихнат, той дълго я гледа със сивите си като дълбоко море очи, а после прошепна:

— Да… наистина, може и сър.

Но преди тя да успее да отговори, той вече я бе взел в прегръдките си и я целуна с луд копнеж и страст, за които дори не бе подозирал. Усещайки как цялото му тяло се стреми към нея, той я притисна до себе си и му се искаше никога да не отделя устните си от нейните, а те му се отдадоха и езиците им затанцуваха в неговата и нейната уста. Желанието му го остави почти без дъх и пряко сили той бавно се отдръпна, а тя сякаш с нежна въздишка се разтопи в ръцете му.

— О, Серена…

Без да е в състояние да продума нещо повече, той отново я целуна и този път вече Серена се отдръпна, за да си поеме въздух. Тя бавно разтърси глава, сякаш да я прочисти, и го погледна тъжно на лунната светлина, а в очите й имаше сълзи.

— Не трябва да правим това, майоре… не можем.

— Защо да не можем? — Не беше убеден, че тя не е права, ала знаеше, че няма желание да спира. — Серена… — искаше да й каже, че я обича, но това бе лудост. Как е възможно да я обича? Та той едва я познава. И въпреки това усещаше, че между него и това момиче съществува някаква изключителна връзка.

— Не. — Тя го спря с ръка и той целуна изящните й пръсти. — Не е честно. Вие имате свой живот. Това е само магическото въздействие на Рим — каза тя с тъжна усмивка. Бе виждала снимките на Пати Атертън в спалнята и на бюрото му.

Ала майорът си мислеше само за Серена, взирайки се на лунната светлина в изящното й лице, и нежно я целуна по устните, преди да се отдръпне, за да я погледне пак. Тя не знаеше защо му позволява, но като че ли така трябваше, като че ли от самото начало усещаше до какво ще се стигне. И все пак не беше ли лудост… американец… военен? Докъде ще доведе това? Тя се сви при тази мисъл.

— Защо плачеше тази вечер, Серена?

— Казах ви. Бях самотна. Бях тъжна. — И после добави: — Мислех си за… — Не знаеше как да го определи. Нейния свят вече го нямаше. — За нещата, дето вече ги няма.

— Кои например? Кажи ми. — Искаше му се да знае всичко за нея. Защо се смее, защо плаче, кого е обичала, кого е мразила и защо.

— Ах… — въздъхна Серена. — Как мога да ви го опиша. Един изгубен свят… в едно друго време, изпълнен с красиви дами и очарователни мъже… — Изведнъж си помисли за родителите си и за приятелите им, много от които бяха мъртви или бяха напуснали страната. Помисли си за лицата, които все повече я преследваха напоследък, и замълча, а майорът я наблюдаваше и видя как в очите й проблесна влага.

— Недей, Серена. — Той я притегли в обятията си и я задържа така, а сълзите бавно се зарониха по лицето й.

— Съжалявам.

— И аз. Съжалявам, че ти се е случило на теб. — А после се усмихна на себе си, спомняйки си за версията, че е племенница на Марчела. Това някак си не се връзваше с думите й. „Изгубен свят, изпълнен с красиви дами и очарователни мъже.“ Той за дълго се загледа в изящно изваяното лице, като се чудеше коя всъщност е тя, осъзнавайки, че за него това няма значение и вероятно никога не ще има. Серена бе различна и хубава и той я желаеше повече от всяка друга, дори от жената, за която бе сгоден. Не можеше да си обясни защо, но това беше самата истина и му се искаше да й каже, че я обича, ала си даваше сметка, че би било лудост. Как е възможно да обича момиче, което едва познава? И въпреки това знаеше, докато се притискаха един в друг на лунната светлина, че я обича, и усещайки ласкавите му пръсти, Серена също знаеше. Тогава той отново я целуна, дълго и силно, със страст и жажда. И без да проговори повече, стана, хвана я за ръка и нежно я изправи, целуна я отново, а после бавно я изпрати до задния вход. Остави я там с една последна целувка и не изрече нищо повече. Не смееше. А Серена продължително го изгледа, преди да изчезне в помещенията за прислугата, които делеше с Марчела, и тихо затвори вратата след себе си.