Даниел Стийл
Спомен (27)

27.

Когато пристигна в Станфорд, Теди очакваше, че ще бъде изцяло погълнат от учението. Но както се оказа, през първия семестър не беше толкова страшно, колкото се опасяваше. И въпреки че се налагаше да чете планини от книги, той пак намираше време да отскочи да ги види, особено към края на бременността й. Бе казал на Бред, че иска да бъде с тях, когато настъпи важното събитие. Бред бе обещал да му позвъни в Станфорд, щом започнат болките, и двамата смятаха, че Теди ще има време да вземе влака, да пристигне в града и когато бебето тръгне да излиза, вече да крачи заедно с брат си по коридорите на болницата.

През втората половина на декември Теди излезе във ваканция и остана при тях. Четири дни преди термина на Серена Бред беше заминал на маневри в Сан Леандро, а Теди учеше за изпити горе в стаята си. Серена беше в детската спалня и сгъваше бели бебешки нощнички. Отново проверяваше пеленките и дрешките, за което Теди я бе укорил, че го прави за четиристотен път. Точно слагаше нощничките обратно в чекмеджето, когато чу странен звук, сякаш нещо пльокна, а после усети как топла струя потече по краката й и поля лъснатия дървен под. Стресната, Серена постоя така за миг, а подир това бавно влезе в детската баня за кърпи, за да не остане петно на пода. Усети странно напрежение в гърба и ниско в корема. Разбра, че е време да повика лекар, ала първо реши да почисти пода. Лекарят вече й бе обяснил, че щом почувства болки или й изтекат водите, тя трябва да му се обади, но знаеше, че щяха да минат цели часове, преди бебето да се появи. Не се притесняваше дори и от това, че Бред е в Сан Леандро. Щеше да се прибере за вечеря; и без това единственото, което можеше да направи, бе да я закара в болницата. Нямаше да му позволят да бъде с нея по време на раждането и поне щеше да си спести малко от нервното ходене напред-назад по коридора. Пък и нямаше причина Теди да не я отведе в болницата и по-късно да се върне с Бред.

Изведнъж усети силно вълнение от това, че моментът е настъпил и че след няколко часа ще държи бебето в ръце, и се засмя на себе си, когато коленичи на пода с кърпите, ала смехът й заседна в гърлото и тя трябваше да се хване за скрина, за да не изкрещи, беше я сковала толкова остра и режеща болка, че едва можеше да диша. Стори й се, че изминаха часове, преди да я отпусне, и когато отзвуча, на челото й бяха избили капчици пот. „Време е да повикам лекаря“, помисли си Серена, леко изненадана от това, че първата контракция беше толкова болезнена. Никой не я бе предупредил, че ще започне с такава сила. Всъщност докторът й бе казал, че в началото вероятно дори няма да успее да отличи болките. Но при тази не можеше да има грешка, нито пък при следващата, която я събори на колене, преди да се добере до банята с мокрите кърпи, и изведнъж усети рязък и тежък натиск, който я принуди да се сгърчи на четири крака на пода. Хвана се за корема и изстена от болка и страх. Теди, дочул странен звук, като стенание на животно, стана от бюрото и се вслуша, но реши, че е от вятъра, и отново се зачете, ала след миг пак долови стон, този път по-отчетлив. Вдигна глава с недоумение и се намръщи, нямаше съмнение, че някой стене и… вика неговото име. Стреснат, скочи на крака, без да може да се ориентира откъде идва звукът, а после се досети, че това е Серена, и изтича в коридора.

— Серена? Къде си?

Но докато Теди направи няколко крачки, я прониза поредната толкова силна болка, че не бе в състояние нито да си поеме дъх, нито да произнесе името му.

— Серена? Серена? Къде си?

До ушите му достигна ужасно стенание и той хукна, втурна се в детската стая и завари младата жена, свита на пода, при вратата на банята.

— О, Боже мой, какво става? — Когато я съгледа така пребледняла и сгърчена от болка, чак коленете му се разтрепериха. — Серена, падна ли? — Теди инстинктивно посегна към пулса й и установи, че е нормален, но държейки нежната й китка в ръката си, видя как лицето й се изкриви от болка, толкова страшна, че той потръпна и се опита да я прегърне, докато тя крещеше. Серена обаче се помъчи да го отстрани, сякаш се нуждаеше от всичкия въздух около себе си и всяко докосване бе болезнено, и така изминаха цели две минути, преди лицето й да се отпусне и да може отново да проговори нормално.

— О, Теди… започна… не разбирам… току-що започна…

— Кога? — Той отчаяно се опитваше да събере мислите си. Бе присъствал само на едно раждане и макар и да бе изучил внимателно всички глави в учебника по този въпрос, не бе напълно уверен, че ще се справи с акуширането, още повече, отнасяше се за племенница или племенник, така че бе най-добре веднага да закара Серена в болницата.

— Кога започна, Серена? Ще извикам лекар.

— Не знам… преди няколко минути… десет… петнайсет… — Тя все още се стараеше да си регулира дишането, седнала, опряна на стената, сякаш вече нямаше сили да се движи.

— Защо не ме извика?

— Не можах. Водите ми изтекоха и после се заредиха толкова силни болки, че дори не можех да… — дишането й се ускори — говоря… ох, господи… ох, Теди… — Серена сграбчи ръката му. — Още една… болка… сега… оох… — Стенанието беше раздиращо и той взе ръцете й в своите, като безпомощно я наблюдаваше. Машинално бе погледнал часовника си, когато болката започна, и с огромна изненада установи, че контракцията продължи три минути и половина. Спомни си какво пише в учебника, че, общо взето, контракциите траят от десет до деветдесет секунди и само в редки случаи по-дълго, което обикновено означаваше, че раждането ще бъде кратко, не повече от няколко часа. Колкото по-силни и по-продължителни са болките, толкова по-бързо идва бебето.

Когато болката премина, Теди избърса с носната си кърпичка челото й, без да откъсва поглед от нея.

— Серена, искам да легнеш тук. Аз веднага ще се обадя за лекар.

— Не ме оставяй.

— Трябва.

Теди реши да повика линейка, беше сигурен, че моментът наближава. Преди да излезе от стаята, тя вече се превиваше от нова контракция. Трябваше да действа по възможно най-бързия начин. Обещаха да му пратят линейка и му заръчаха да не оставя родилката сама, а когато Теди каза, че е медик първокурсник, лекарят му обясни, в случай че се забави, как да държи и да завърже пъпа. И още, че при тези обстоятелства е по-добре той да я придружи с линейката до болницата. И двамата имаха чувството, че бебето ще се появи за рекордно кратко време. А когато Теди се върна в спалнята, намери Серена да плаче, застанала на лакти и колене. Тя го посрещна с измъчен поглед и на него му се прииска да заплаче с нея. Защо първото й раждане да е толкова трудно? И къде е Бред, и защо, по дяволите, всичко се развива толкова бързо?

— Серена, лекарят идва, само се успокой. — А после изведнъж си припомни нещо. — Ще те сложа на леглото.

— Не… — Тя го погледна ужасена. — Не ме мърдай!

— Трябва. Ще се чувстваш по-добре, ако легнеш.

— Не, няма. — Изглеждаше сепната и сърдита.

— Повярвай ми. — Но разговорът бе прекъснат от пронизителен стон. А когато болката утихна, без да каже дума, той я взе на ръце и внимателно я положи на леглото с балдахин в детската стая. Дръпна красивата жълта кувертюра и одеялото и я остави да лежи на меките хладни чаршафи, с щръкналия корем, с бледо и влажно лице, а очите й блестяха огромни и уплашени. Никога не бе виждал човек да изглежда така уязвим и за миг се уплаши, че тя може да умре. И думите сякаш изскочиха направо от сърцето му. — Ще се справиш, скъпа, обичам те.

Сякаш трябваше да й го каже, само този път, за да й помогне. Никога не бе виждал някой така да страда. Серена му се усмихна, а после се притисна към ръката му и той започна да се моли линейката да дойде час по-скоро. Но молбите му бяха напразни.

Почти в същия миг видя как лицето й се сгърчи от непоносима болка, при което Серена тутакси се надигна и го хвана за раменете, като го стискаше от ужас и се опитваше да не крещи.

— О, господи… о, Теди… излиза…

— Не, не. О, моля ти се, не… — И без да знаят какво да правят, се разплакаха. Бяха като две деца, загубени на самотен остров, където можеха да разчитат единствено един на друг, и тя впиваше пръсти в раменете му толкова силно, че го заболя…

— Легни. Хайде, точно така. — Когато болката премина, Теди отново я сложи да легне, а тя сякаш започна да диша още по-бързо и преди още да е докоснала с глава възглавницата, се сви от болка. И този път, когато го сграбчи за рамото, не можа да се сдържи да не извика.

— Теди… бебето…

Напъните зачестиха, Серена хвана корема си и сякаш за една-единствена секунда от объркан и непохватен ученик Теди се превърна в мъж. От учебниците знаеше какво става в момента, в миг си даде сметка, че нямаше да й бъде от никаква полза, ако се поддаде на уплахата. Трябваше да й помогне. Без да продума, внимателно изтегли полата й и тихо я разсъблече. Отиде до банята и намери купчина чисти хавлиени кърпи.

— Теди! — Започваше да я обзема паника.

— Тук съм. — Той подаде глава и й се усмихна. — Всичко ще бъде наред.

— Какво правиш?

— Мия си ръцете.

— Защо?

— Защото ще си имаме бебе.

Серена понечи да каже нещо, но нова болка я спря. Теди набързо доизми ръцете си. Грабна хавлиените кърпи и се върна до леглото, внимателно ги подложи под нея, после взе две възглавници и й повдигна краката, а тя не реагира. Прекалено много я болеше и прекалено много му беше благодарна, че е при нея. След миг Серена отново протегна към него ръце, сякаш инстинктивно търсеше помощ, а той инстинктивно застана зад гърба й, като я подпря, и тя започна да се напъва.

— Всичко е наред, Серена, всичко е наред…

— О, Теди, бебето…

— Знам. — Когато болката за секунда я поотпусна, той я положи на възглавниците, погледна под кърпите между краката й, а после, щом тя отново се заизвива, Теди извика развълнувано: — Серена, виждам го… хайде… продължавай да се напъваш… точно така…

Серена изохка и се отпусна назад, но само за миг. Започна още по-силно да се напъва, почти не можеше да си поеме дъх, а Теди я държеше за ръка и я гледаше. Сега нямаше какво да прави, освен да наблюдава как бебето излиза, после се наведе и внимателно го обърна, избърсвайки внимателно с мека кърпа малкото личице, и сякаш протестирайки, че му мият лицето, бебето изгука и се разрева, а Теди погледна Серена и очите им се срещнаха. Лицето й бе мокро от сълзи, когато чу плача на бебето.

— Всичко наред ли е?

— Много е красиво — усмихна й се Теди през сълзи, а щом видя, че я стяга нова контракция, освободи раменцата. След секунда Серена изкрещя, най-напред от болка, а после ликуващо, при което бебето вече лежеше в ръцете на чичо си и той го повдигна, за да го покаже на майка му. — Момиченце е, Серена, момиче!

— О, Теди. — Серена лежеше върху възглавниците, а от очите й се стичаха сълзи, тя протегна ръка и докосна една мъничка ръчичка и в същия миг някой позвъни на вратата.

Полагайки бебето на леглото до Серена, Теди се засмя.

— Трябва да е лекарят.

— Кажи му, че вече си имаме един. — Тя му се усмихна и той я погали по ръката, преди да излезе. — Теди… никога не ще мога да ти се отблагодаря. Без теб щях да умра.

— Не, нямаше.

— Ти беше страхотен. — А после, спомняйки си думите му преди малко, добави: — И аз те обичам. Никога не забравяй това.

— Как бих могъл? — Той нежно я целуна по челото и отиде да отвори.

Наистина беше лекарят, в същия миг пристигна и линейката. Доктор Андерсън бързо се качи горе, остана очарован от бебето и от Серена, поздрави Теди за първата му професионална изява, завърза здраво пъпчето и нареди да сложат внимателно майката и детето на носилката, за да ги откарат в болницата, където родилката и новороденото щяха да бъдат грижливо прегледани. Но докторът смяташе, че всичко бе преминало добре. Той погледна с усмивка пациентката, а после часовника си.

— И колко точно продължиха болките, млада госпожо?

— Колко е часът сега? — Серена му се усмихна. Беше уморена, но по-щастлива от всякога.

— Точно два и петнайсет. — Той погледна Теди. — А в колко се роди бебето?

— В два и три минути.

Серена се засмя.

— Болките започнаха в един и трийсет.

— Трийсет и три минути за първо раждане? Млада госпожо, следващия път ще ви прибера в болницата две седмици по-рано.

Тримата се засмяха, санитарите изнесоха майката и дъщерята, а Теди огледа за миг стаята, преди да излезе. Никога нямаше да забрави как само двамата бяха споделили този момент и при мисълта за това изведнъж се почувства много щастлив.

Когато същата вечер се завърна от маневри, Бред завари брат си в кухнята безгрижно да яде сандвич.

— Здрасти, хлапе. Къде е Серена?

— Излезе.

— Къде?

— Вечерят с дъщеря ти.

Трябваше да мине известно време, докато Бред проумее думите му, и Теди се захили.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Бред усети как сърцето му започна да бие лудо. И внезапно разбра. — Тя… да не би… Днес? — Беше смаян.

— Да — отвърна брат му спокойно. — Роди. И ти имаш една красива дъщеричка.

— Виждал ли си Серена? Как е тя? — Изведнъж силно се развълнува и дори малко се уплаши.

— Добре е. Бебето също е добре.

— Дълго ли продължи?

Теди се усмихна.

— Трийсет и три минути.

— Шегуваш ли се? — Бред бе изумен. — Как, по дяволите, я закара до болницата навреме?

— Не съм я карал.

— Какво?

Теди се засмя сърдечно и топло го прегърна. Сякаш бе пораснал, дори и Бред го беше забелязал още щом влезе. Сякаш за един следобед Теди се бе променил, преобразил, неусетно за самия него.

— Бред, аз акуширах.

— Какво? Ти луд ли си? — А после се засмя. — Глупчо. За момент ти повярвах. Голям майтап, много смешно. Сега ми кажи какво стана.

Теди погледна брат си в очите.

— Говоря сериозно, Бред. Нямах друг избор. Намерих я на пода в детската стая, болките вече бяха започнали. Водата току-що бе изтекла и контракциите последваха веднага с невероятна честота. — Изразяваше се професионално и очите на Бред щяха да изскочат. — На всеки трийсет секунди имаше контракции, които продължаваха по три, три и половина минути, и докато извикам лекаря и линейката, напъните вече бяха започнали. Всичко приключи доста бързо. А докторът и линейката пристигнаха десетина минути след като бебето се роди.

— Боже мой! — Бред бавно се отпусна на един стол и за момент Теди си помисли, че се бе разсърдил. Може би не му беше приятно, че собственият му брат бе акуширал, но когато се взря в очите му, видя друго. — Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако аз бях сам с нея? Щях да се паникьосам.

Теди се усмихна и го хвана за ръката.

— За малко и аз се обърках. Беше много страшно, около минута-две, но разбирах, че трябва да й помогна, Бред… нямаше кой друг. — Братята дълго се гледаха, а после Бред протегна ръка с насълзени очи.

— Благодаря ти, Теди. — Искаше му се да му каже, че го обича, но не знаеше как да го направи, а и сълзите давеха гърлото му.

След двайсет минути вече стоеше до Серена, тя изглеждаше точно както сутринта, когато бе тръгнал за Сан Леандро. Свежа, жизнерадостна и със сияещи очи. Единствената разлика беше, че корема вече го нямаше. Ликуващият й вид с нищо не подсказваше, че само преди няколко часа бе изтърпяла такива страдания.

— Как беше, скъпа? Много ли беше страшно?

— Не знам. — Чувстваше се малко неудобно да си признае колко много я бе боляло. — По едно време си мислех, че няма да издържа… но Теди… Той беше до мен… и беше толкова добър… Бред… — Очите й се напълниха със сълзи от радост и вълнение. — Щях да умра без него.

— Слава Богу, че е бил там.

Сестрата я сложи на количката, за да отидат да видят бебето, а Бред се засмя на малкото розово вързопче с изкривено личице и подути очи.

— Виждаш ли, аз ти казах, момиче.

Нарекоха я Ванеса Теодора. Ванеса — името бяха избрали предварително, а Теодора — на чичо й, доктора.

Същата вечер Бред се обади на майка си. Гласът му все още трепереше от вълнение, когато поръча разговора. И му се стори, че трябваше да чака с часове, докато майка му дойде на телефона. Първо разговаря с баща си, който му изказа съответните поздравления. А когато майка му пое слушалката, в гласа й нямаше никаква топлина.

— Трябва да е било ужасно изживяване за Теди. — Думите й подействаха на Бред като студен душ.

— Едва ли, мамо. И си мисля, че ако ще става лекар, би било добре такъв род изживявания да не му се струват „ужасни“. — Но не за това ставаше въпрос и двамата чудесно го разбираха. — Той каза, че това са били едни от най-хубавите мигове през живота му. — Последва мъчителна пауза, докато Бред надмогне разочарованието от реакцията на майка си. Беше твърде щастлив, за да може това да развали настроението му, и все пак му подейства угнетяващо.

— А жена ти добре ли е?

— Чувства се великолепно. — На лицето му отново започна да се появява усмивка. Може би в крайна сметка имаше някаква надежда. Поне бе попитала за Серена. — А бебето е красиво. Ще ти изпратим снимки веднага щом го фотографираме.

— Мисля, че не е необходимо, Бред. — „Необходимо“. Какво искаше да каже с това „необходимо“? Боже господи! — Ти май не разбираш как се чувстваме с баща ти?

— Да ти кажа право, не. И не намесвай баща ми. Тази война със Серена е твое дело, а не негово. — Но те и двамата знаеха, че Маргарет дърпа конците, и накъдето тръгнеше тя, баща му послушно я следваше. — И мисля, че е отвратително. Това е най-щастливият ден в живота ми и ти го разваляш, нараняваш и мене, и нея.

— Нищо подобно. Много е трогателно, че звучиш толкова бащински. Но това не променя факта, че бракът ти със Серена е трагедия в твоя живот, Брадфорд, независимо дали го признаваш или не. Добавянето и на дете, което още повече усложнява този бездруго бедствен съюз, не е нещо, за което мога да те поздравя. Цялата тази история е една трагична грешка, каквато е и твоето бебе.

— Това дете не е грешка, мамо. — Бред кипна от гняв. — То е моя дъщеря и твоя първа внучка, част от нашето семейство, не само от моето, а и от твоето, без значение дали го приемаш.

Последва дълга пауза.

— Не го приемам и никога няма да го приема.

Той пожела „лека нощ“ на майка си, а когато остави слушалката, в очите му имаше сълзи, но това го накара да заобича Серена и бебето още повече. Ако Маргарет Фулъртън знаеше, щеше да побеснее.