Даниел Стийл
Спомен (13)

13.

Този ден Париж бе сложил най-красивата си премяна за Серена. Небето беше ясно и синьо, зеленината на боровете, покрай които минаваха с колата, беше ярка, сякаш окъпана от слънцето, величествено се издигаха паметниците, покрити с многовековна патина, мяркаха се фасади от бял мрамор или строги старинни сгради и навсякъде се виждаха развълнувани и щастливи хора с плетени шапки и червени шалове, с порозовели от студения въздух лица и с искрящи очи. Наближаваше Коледа и колкото да бе объркан животът в Париж, все още това бе първата Коледа след войната и за пръв път от шест години насам парижани щяха да отпразнуват с радост Рождество Христово.

Серена и Бред седяха, хванати за ръка, в служебната кола, която ги носеше по широки и тесни улици, минаха покрай Дома на инвалидите и Нотр Дам, през Плас Вандом и нагоре по Шанз-Елизе, покрай Триумфалната арка, навлизайки в шеметното кръгово движение около ЛʼЕтоал, където се срещаха дванайсет градски артерии и откъдето всяка кола поемаше по своя булевард с надеждата да не връхлети върху друга. След като благополучно обиколиха Триумфалната арка, която Серена съзерцаваше с широко отворени очи, те спокойно продължиха по Авеню Ош, където бе отседнал Би Джей, в елегантен частен хотел. Сградата принадлежеше на един от най-известните собственици на лозя във Франция преди войната. В трудните дни в навечерието на окупацията на Париж той решил да отиде при сестра си в Женева, а къщата бе поверил на грижите на прислугата. През окупацията германците я бяха взели, но офицерът, живял в нея, се бе оказал интелигентен човек и къщата бе останала непокътната. А сега собственикът се бе разболял и още не бе в състояние да се завърне. Междувременно я бе дал на американците за една година срещу символичен наем. И за свое щастие Би Джей бе настанен там, наистина не живееше в същия разкош, както в „Палацо Тибалдо“, но доста прилично, с двама любезни прислужници французи, които се грижеха за него.

Когато наближиха, Серена видя, че къщата е с хубава градина, заобиколена с добре поддържан жив плет и висока решетка от ковано желязо с орнаменти, които я отделяха от външния свят. Шофьорът на Би Джей спря пред портата и бързо слезе да я отключи и да вкара колата в двора. Когато се озоваха пред входа, Би Джей се обърна към Серена:

— Е, любов моя, ето я.

— Изглежда чудесна. — Тя му се усмихна, без въобще да се интересува от къщата, интересуваше я само това, което виждаше в очите му. Когато той нежно я целуна, нейните очи заискриха, а после й помогна да слезе, за да я въведе вътре.

Бързо изкачиха стълбите и стигнаха до друга масивна желязна врата, която почти в същия миг бе отворена от дребен закръглен плешив мъж с премигващи сини очи и широка усмивка, а до него стоеше една точно толкова дребна жена с приветливо лице.

— Госпожо и господин Лавис, да ви представя годеницата си, принцеса Ди Сан Тибалдо. — Серена веднага се притесни от това, че спомена титлата й, и подаде ръка, а те и двамата — единият леко, другият тромаво, се поклониха.

— Приятно ми е да се запознаем. — Усмихнаха се топло.

— И на мен ми е много приятно. — Тя се огледа със светнали очи. — Тук е прекрасно. — Те явно бяха доволни от комплимента, все едно огромната къща бе тяхна, и веднага й предложиха да я разведат.

— За съжаление не е това, което беше някога — извиняваше се Пиер, докато й показваше градината — но ние правим всичко възможно, за да я поддържаме непокътната за господин барона.

Работодателят им от пет години не бе виждал дома си и имаше вероятност, както беше болен и на седемдесет и пет, изобщо да не доживее да го види, ала верни докрай, те го пазеха за него и той щедро им плащаше за всичко. Първо, доверчиво им бе оставил огромна сума, а после им изпращаше всеки месец по един чек. В отговор те се грижеха за красивия дом с непресъхваща любов и внимание, бяха скрили най-ценните предмети и най-хубавите картини в една стая под мазето, която дори и германците не бяха открили, и сега, по време на американското присъствие в Париж, те все още трепереха над къщата, като че бе тяхна.

Както и в двореца в Рим коридорите бяха от мрамор, но тук мраморът бе в меко прасковенорозово. По дължината им, на равни разстояния, бяха разположени канапета в стил „Луи XV“, тапицирани с кадифе в цвят бледа праскова и с позлатени орнаменти. Имаше две изящни картини на Търнър с богатите на багри венециански залези, един огромен инкрустиран скрин в стил „Луи XV“ с розова мраморна плоча отгоре и още няколко елегантни мебели, разпръснати тук-там. От коридора човек можеше да зърне градината през високите остъклени врати, които водеха към малки алеи, застлани с плочи, виещи се между тревни площи и цветни лехи. През този сезон градината нямаше какво да предложи и те тръгнаха към главния салон, където Серена зяпна, изпълнена с благоговение. Всичко бе в тъмночервена дамаска и бяло кадифе, имаше тежки мебели от времето на Наполеон, канапета на едри малинови и кремави райета и два внушителни китайски самовара до едно безценно бюро. По стените висяха огромни портрети на членове от семейството на барона, а в камината, която бе достатъчно голяма майорът да застане прав в нея, гореше буен огън. Стаята бе обзаведена така, че дъхът ти да секне от възхищение и учудване, като същевременно привличаше с топлия си уют. Серена, очарована, огледа миниатюрните китайски произведения на изкуството, персийските килими и серията по-малки портрети от Цорн^[1] — на барона и на сестрите му като деца, след което Би Джей я заведе в една по-скромна стая отзад, облицована с дърво. Тук също ги очакваше пращящ огън, но камината бе по-малка и трите стени бяха запълнени с красиво подвързани книги. Тук-там по полиците имаше свободни места, които Пиер разтревожено посочи. Това били единствените загуби, нанесени от германците. Офицерът, живял тук, се изкушил да вземе някои от книгите при заминаването си. Ала Пиер, който внимателно проверил всичко, все пак останал доволен, че на нищо друго не било посегнато.

На същия етаж се намираше красивата елипсовидна трапезария за закуска, с изглед към градината, а до нея бе официалната трапезария с изящни стенописи, изобразяващи китайско село. Мотивите били взети от една картина от осемнайсети век, изработена в Англия за Йоркширския херцог, но един от предците на барона я купил директно от художника и я пренесъл във Франция. Мебелите бяха с типичните за стила „Чипъндейл“ животински лапи и спираловидни орнаменти, имаше и един великолепен английски бюфет, който бе чудесно полиран и блестеше, и докато разглеждаше с възхита, минавайки от стая в стая, Серена си спомни за къщата на баба си във Венеция. Макар тази да не беше толкова пищна, все пак имаха нещо общо. Всички италиански дворци, в които бе живяла, бяха по-големи и по-разкошни от тази къща, но тя бе изпълнена с такива изящни произведения, че това я правеше някак си по-впечатляваща, въпреки че бе по-малка. Беше по-скоро като музей, помисли си Серена, докато се разхождаше, и тихичко сподели с Би Джей изумлението си от това, че тези хора са успели да запазят всичко в този вид през войната. Беше изключително трогателен и фактът, че старият иконом се бе доверил на майора достатъчно, за да извади на показ някои истински ценни неща.

— Старецът е голяма работа. — Би Джей шепнешком посочи Пиер, докато го следваха нагоре по стълбите. Мари-Роз, съпругата му, бе изчезнала в кухнята, за да донесе на Серена нещо за ядене. — От това, което ми е разказвал, разбрах, че повечето от тези антики са били скрити в мазето. Мисля, че някои от най-ценните предмети са още там. — Но Серена знаеше, че не е могъл да прибере мебелите, или поне не всички, и беше наистина впечатляващо, че нищо от тези красиви неща, които виждаше около себе си, не е било повредено или откраднато.

Горе бяха разположени четири спални. Една разкошна спалня в син атлаз, с блестяща ламперия от полирано дърво, удобен диван за двама, малко бюро и неизменната камина. От прозореца се откриваше великолепна гледка към градината, а в далечината се виждаше част от Париж В съседство имаше и малък будоар, който Би Джей понякога използваше за кабинет, а сега обеща на Серена да й го предостави. До него бе спалнята, принадлежала на покойната баронеса, така им каза Пиер, цялата в розово, и още две спални, които сега се използваха за гости, едната в разкошен зелен цвят с картина над камината, изобразяваща ловна сцена, а останалите стени бяха покрити с колекция от английски графики на същата тема. Четвъртата спалня беше с картини от Жуи^[2] с пасторални мотиви, всички мебели бяха в сиво, а стените драпирани с пастелно бежов плат. Навред бяха пръснати месингови свещници, едно стилно бюро и още няколко изящни старинни мебели допълваха изискания интериор.

— А горе са таванските помещения — усмихна се със задоволство Пиер. Той обичаше да показва къщата.

— Къщата е чудесна, Пиер — рече Серена. — Нямам думи. Много по-красива е от всичко, което съм виждала в Италия или в Щатите. Не мислиш ли, Бред? — Тя погледна мило Би Джей и в очите й се четеше възторг. Пиер си помисли колко трогателни изглеждат отстрани.

— Нали ти казах, че къщата ще й хареса? — Би Джей поклати глава към Пиер.

— Да, господине. А сега, ако мадмоазел желае да слезе в библиотеката, сигурен съм, че Мари-Роз е приготвила нещо за нея.

Разбраха, че предположението му е било вярно, минутка по-късно, когато влязоха в библиотеката и видяха едно плато със сандвичи, друго с дребни сладки и висока кана с горещ шоколад, които ги очакваха.

Би Джей едва изчака Пиер да си тръгне, и нетърпеливо прегърна любимата си — жадно я зацелува още щом седнаха на дивана.

— Господи, мислех си, че никога няма да остана насаме с теб. О, скъпа, колко ми липсваше.

— И ти на мен, скъпи. — За част от секундата в очите й премина като светкавица болката от онези първи дни без него и тя се сгуши до гърдите му. — Толкова се страхувах, Бред… че никога повече няма да те видя и че… — Серена силно стисна клепачи, а после го целуна по врата. — Не мога да повярвам, че съм тук, с теб, в тази прелестна къща… Сякаш сънувам и се боя, че ще се събудя. — С щастлива усмивка на уста тя се огледа наоколо и той отново я целуна.

— Ако се събудиш, аз ще бъда до теб. И не само това. Докато се събудиш, вече ще бъдеш моя жена.

— Какво? — Серена се изненада. — Толкова скоро?

— Защо? Нужно ти е време да премислиш ли? — Но младият полковник не изглеждаше притеснен, взе си един от сандвичите, които Мари-Роз им бе направила, и се облегна на дивана. Бяха го повишили, след като напусна Рим.

— Не бъди глупав. Само си помислих, че ще трябва малко време, за да подготвим всичко. — Изведнъж тя разбра и в очите й заигра дяволита усмивка. — Значи ли това, че ще се оженим днес?

— Почти. Наполовина, казано по-точно.

— Наполовина? — Серена повдигна вежди развеселена и отпи глътка от димящия шоколад. — Искаш да кажеш, че аз се женя, а ти не?

— Не, и двамата се женим. Тук очевидно се правят по две сватби. Едната в кметството, за регистрите, така да се каже. А на другия ден се извършва сватбената церемония в черква по избор. Втората не е задължителна, ала аз реших, че ти би желала… — Той изведнъж се почувства засрамен, когато погледна Серена. — Можеше да ни венчае и армейският свещеник, но тук наблизо има красива малка черква и си помислих, че навярно… ще ти хареса… — Би Джей се бе изчервил като момче и Серена обхвана лицето му с ръце и го целуна.

— Знаете ли колко много ви обичам, господине?

— Не, кажи ми.

— С цялото си сърце и душа.

— Само толкова ли? — Той се опита да изглежда разочарован, но не успя. — А останалото?

— Имаш мръсно подсъзнание. Останалото ще бъде твое чак след сватбата.

— Какво? — Този път бе истински шокиран. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което си мислиш. Ще отида пред олтара като девственица… почти. — Тя се засмя, а той нададе весел вик.

— Добре, ще… За коя сватба говориш впрочем? За днешната или за утрешната?

— За утрешната, разбира се. В Италия имаме същата практика, както тук. — Серена кръстоса изваяните си дълги крака с вид на девствена стара мома и впери очи в него с чаша шоколад в ръка.

— Кълна се, че си най-съблазнителната жена! — А после с ясно определена цел сложи чашата й на масата и започна да я целува, едната му ръка бавно се плъзгаше нагоре по крака й, а с другата я притискаше към себе си.

— Би Джей! Спри!

В този момент влезе Пиер, като се покашля деликатно и доста шумно затвори стъклените врати след себе си, а Серена приглади полата си и свирепо погледна Би Джей, който само се усмихна.

— Да, Пиер?

— Колата е тук, сър.

Тогава Би Джей мило се извърна към Серена. Едва бе успял да й обясни как ще се оженят, и ето че вече трябваше да вървят.

— Скъпа. Настъпи часът. Рунд първи. Искаш ли да се качиш горе за няколко минути, за да си измиеш лицето и да се пооправиш, преди да тръгнем?

— Сега? Вече? — Серена изведнъж се притесни. — Та аз току-що слязох от влака. Изглеждам ужасно.

— Не и на мен.

Той й се усмихна и тя знаеше какво има предвид, но стана бързо и го стрелна за миг, преди да забърза към вратата, а там се обърна и го погледна объркано.

— Веднага се връщам. Не тръгвай без мен. — Серена чу как Би Джей се засмя, когато излезе в антрето от розов мрамор, а после той чу как тя се втурна нагоре по стълбите. Стори му се, че я нямаше цяла вечност, а всъщност се забави само десет минути, но когато се появи, изглеждаше прелестна, почти като булка. Миналата седмица в Рим Марчела й бе ушила от бял вълнен плат рокля с широки рамене, обикновена кръгла якичка и къси ръкави, силно вталена и леко разкроена надолу. Платът бе ефектен, Марчела го бе купила със спестяванията си от последните месеци като подарък за Серена. Беше я помолила да я облече на сватбата. И сега, когато запристъпва бавно по стълбите, Серена имаше вид на принцеса чак до върха на пръстите на краката си, златистата й коса бе прибрана на кок във вид на осморка, очите й блестяха, а полите на роклята й плавно се полюшваха. Стройна и елегантна, девойката се приближи, при което Би Джей видя, че си е сложила перлено колие и перлени обици в тон, после вдигна лице към него и той я целуна по устните. — Красива си, Серена.

Тя му се усмихна и за миг й се прииска сватбата да е като онези, на които бе ходила с родителите си преди години. Приказни принцеси, които тържествено слизаха по мраморни стълби в рокли, приличащи на бели облаци, а зад тях се влачеха дълги шлейфове от бял атлаз. Но това беше в друго време, а сега изведнъж бе дошъл денят на нейната сватба и тя бе уверена, че чувствата й не са по-различни от чувствата на онези булки. Беше просто невероятно — когато се събуди тази сутрин във влака, изобщо не подозираше, че това ще бъде сватбеният й ден. Знаеше, че ще е скоро, но не и само след четири часа. Серена погледна щастливо Би Джей и той посегна към кафявото палто, което бе преметнала на ръката си, но изведнъж Пиер дискретно пристъпи напред и поклати глава.

— Не, полковник… не…

— Не? Какво не? Нещо не е наред ли?

— Да. — Възрастният иконом поклати решително глава, повдигна пръст като диригент на симфоничен оркестър и се обърна към двамата. — Моля, почакайте. Момент само. Веднага се връщам. — След това изчезна и по заглъхващите стъпки те разбраха, че е слязъл долу. Би Джей вдигна рамене в недоумение, а сърцето на Серена започна да бие от вълнение. След половин час щеше да бъде госпожа Брадфорд Джарвис Фулъртън III.

— Не мога да повярвам. — Тя изведнъж захихика като малко момиче.

— Какво има, скъпа? — Той погледна часовника си. Надяваше се да не закъснеят заради Пиер. Ала Серена сякаш не се притесняваше.

— Не мога да повярвам, че се женим. Като в приказка е. Искам да кажа, кой би повярвал… — Тя продължи да бъбри, докато чакаха, а после отново вдигна очи към него. — Родителите ти знаят ли? — Току-що се бе сетила пак за това, но предполагаше, че той вече ги е уведомил.

— Разбира се. — Ала отговорът му бе прекалено бърз и Серена го погледна с внезапно подозрение.

— Бред?

— Да?

— Каза ли им?

— Казах им, да.

Гласът й изведнъж се снижи и тя седна на едно от тапицираните с розово кадифе канапета.

— И как реагираха те?

— Поздравяват ни. — Би Джей се захили с изкривена усмивка и тя му направи сърдита муцунка.

— Невъзможен си. Говоря ти сериозно. Бяха ли ядосани?

— Разбира се, че не. Бяха доволни. И което е по-важно, Серена, аз съм доволен. Не е ли достатъчно? — Той я погледна сериозно и тя стана, за да го целуне отново.

— Разбира се, че е достатъчно. — Точно в този момент в стаята влезе Пиер, суетейки се развълнувано, а зад него Мари-Роз носеше нещо на закачалка, обвито в черен сатенен калъф. Тя смутено спря, а Пиер взе от ръцете й закачалката, вдигна я високо, отвори ципа на калъфа и отвътре се показа разкошно тъмнокафяво кожено палто от самур. Серена го гледаше безмълвна и объркана.

— Мадмоазел… Принцесо… — Пиер широко се усмихна, придавайки си тържествен вид. — Това самурено палто бе на покойната баронеса и през всичките тези години ние го пазихме заедно с другите ценни вещи на барона долу, в заключената стая. Мислим, че ще бъде подходящо… бихме искали мадмоазел да го облече днес, когато се омъжвате за полковника, и утре в черквата. — Той нежно се усмихна и подаде палтото, а Серена потръпна.

Мари-Роз тихо се обади отзад:

— Ще стои чудесно на бялата ви рокля.

— Но то е толкова скъпо… самур… Господи… не бих могла… — А после безпомощно се обърна към годеника си. — Бред… аз…

Ала те с Пиер вече бяха разменили погледи и скромното кафяво туидено палто на момичето бе захвърлено подобно на овехтяла купчина на дивана. В края на краищата тя бе принцеса и щеше да става негова съпруга, какво щеше да навреди, ако го облече само два пъти.

— Хайде, скъпа. Защо не го сложиш? Пиер е прав, а и палтото е великолепно. — Той нежно й се усмихна.

— Но, Бред… — Серена се изчерви силно донякъде от неудобство, донякъде от вълнение. За да спечели време, Би Джей без повече увещания внимателно взе палтото от ръцете на стария иконом и й го наметна. Легна й чудесно на раменете, ръкавите бяха широки, дължината им й беше по мярка, палтото беше разкроено както роклята, а вместо яка имаше огромна богата качулка и той я вдигна. Заприлича на принцеса от руска приказка и Би Джей спонтанно се наведе и я целуна, докато Пиер и Мари-Роз се гледаха с възхищение.

— Желаем ви щастие, мадмоазел. — Пиер пристъпи напред, за да стисне ръката й, и без да мисли, тя поривисто го целуна по бузата.

— Благодаря. — Едва можеше да говори, беше така развълнувана. Колко много й вярваха и бе невероятно, че след всичко, което бяха изживели, са способни на такива жестове на доверие и щедрост. В известен смисъл това беше техният сватбен подарък и Серена се трогна повече, отколкото можеше да изрази с думи. Мари-Роз пристъпи към нея и двете жени се прегърнаха, при което Мари-Роз целуна Серена по двете бузи.

 

 

Когато пристигнаха в кметството на улица Риволи, те изтичаха нагоре по стълбите, хванати ръка за ръка, Бред отвори и задържа вратата, а Серена се провря, завъртайки се със самуреното палто, под ръката му. Тя забеляза, че няколко души обърнаха глава, докато тя и Бред тържествено преминаха през коридора, украсен със златисти орнаменти и огледала. Спряха при някаква канцелария и той извади от джоба на палтото си тесте документи и ги подаде на млада жена, която явно бе напълно запозната с цялата процедура. Бред се извини за закъснението, а след миг младата служителка им кимна от една врата и Бред и Серена влязоха след нея в стаята. Там ги посрещна едър чиновник, който ги помоли да се разпишат в един огромен регистър. Провери паспортите им, прегледа документите и подпечата някои от тях с официален печат. После излезе иззад бюрото, прочисти гърло, намествайки очилата си, оправи си вратовръзката и вдигна дясната си ръка, сякаш се готвеше да ги закълне. Изстреля монотонно няколко банални фрази на френски, а после поднесе към Серена една изтъркана стара Библия и я помоли да повтаря след него онова, което той ще изрече. Тя го стори и големите й очи бяха широко отворени, лицето пребледняло, а сърцето й биеше силно. После дойде ред и на Бред да повтаря и след няколко секунди като че ли всичко свърши, едрият мъж се обърна и седна зад бюрото.

— Можете да си вървите. Честито. — Той съвсем не изглеждаше впечатлен, а Бред и Серена се спогледаха, едва сега осъзнавайки какво се бе случило.

— Свършихте ли? — Бред беше този, който проговори.

— Да. — Той ги погледна така, сякаш виждаше пред себе си идиоти. — Вие сте женени.

На връщане към къщи всичко им се струваше като насън, държаха се за ръце през целия път, а когато се прибраха, намериха шампанското, което Мари-Роз и Пиер им бяха оставили, и Бред с нежна усмивка вдигна тост за младата си съпруга.

— Е, госпожо Фулъртън? Какво мислиш? Май е време да си лягаме? — Очите му проблеснаха дяволито, а Серена отрицателно поклати глава, в погледа й имаше и радост, и съжаление.

— Вече? Брачната ни нощ? Не трябва ли да останем до късно, или да отидем да потанцуваме, или пък нещо друго?

— Наистина това ли искаш да правим? — Те се погледнаха в очите, усмихвайки се един на друг, и тя поклати глава.

— Искам само да бъда с теб… до края на живота си.

— И ще бъдеш, скъпа моя, ще бъдеш. — Това бе обещание за сигурност и защита и Серена знаеше, че той никога не ще го престъпи. После Бред грабна на ръце дългоногата си красавица и я понесе от всекидневната нагоре по широкото стълбище към спалнята, където нежно я положи на леглото.

— Бред… — прошепна тя нерешително, ала ръцете й бяха не по-малко нетърпеливи от неговите и бързо прокара пръсти под ризата му, а после малко по-бавно разкопча панталоните му и усети огромната жадуваща издутина в слипа.

— Обичам те, скъпа.

— О, Бред.

— Може ли? — Отдръпна се от нея само за миг и Серена полека кимна, след което той свали ципа на бялата рокля и я съблече през главата й. — О, скъпа, така те желая. — Ръцете и устните му намериха нейните и само след миг тя бе гола върху голямото легло, той също — в стаята цареше полумрак, в камината весело припукваше огънят, а навън изведнъж се бе стъмнило за тяхната брачна нощ — и тялото й жадно се повдигаше към неговото. Той я изпълваше нежно и докрай, показвайки й с всяко свое движение, че сега вече тя е негова съпруга.