Даниел Стийл
Спомен (1)

1.

Влакът безмилостно цепеше италианския мрак и колелата му ритмично потракваха върху релсите. Навсякъде бе претъпкано с дебели селяни, мършави деца, изпаднали бизнесмени и орди от американски войници. Носеше се тежък мирис на плесен, като в къща, непочиствана години, към който се наслагваше и миризмата на изморени тела, нечистоплътни, некъпани и нелюбени от дълго време. И въпреки това на никого не минаваше през ум да отвори прозорец. Пък и кой ли би посмял! Възрастните жени щяха да се разкрещят, сякаш някой ги е нападнал, ако внезапно ги лъхнеше топлият нощен въздух. Това щеше да ги стресне и огорчи. Всичко ги разстройваше. Жегата, студът, умората, гладът. А имаше и защо. Бяха изморени… Болни. Години наред бяха гладували и мръзнали, живееха в постоянен страх. Войната беше адски дълга. И ето че бе свършила. Преди три месеца. Беше август 1945-а. И влакът напредваше неуморно вече два дни, които им се струваха безконечни.

Серена се качи в Париж и бе прекосила, без да продума на никого, Франция и Швейцария, докато най-сетне влакът навлезе в Италия.

Вече наближаваше краят на пътуването и… краят… краят. Колелата потракваха, сякаш изговаряха мислите й, а тя лежеше, сгушена в ъгъла със затворени очи и буза притисната в стъклото. Беше уморена. Господи, колко беше уморена. Болеше я всеки сантиметър от тялото, а когато се обгърна с ръце, сякаш й бе студено, без да чувства хлад, разбра, че дори ръцете я болят. Горещината я задушаваше, усещаше дългата си руса коса сплъстена отзад на врата… Влакът започна да намалява скорост и малко след това спря, а тя остана да седи все така неподвижна, чудейки се дали да не слезе да се поразтъпче, дори и само за миг. Пътуваше вече девети ден. Безкрайно пътуване и още не бе пристигнала у дома.

Серена продължаваше да си мисли за вкъщи и спомените се нижеха един след друг. С мъка се сдържа да не извика от радост, когато пресякоха Алпите, и вече знаеше, че най-после се е завърнала в Италия. Но това бе само началото. Бавно отвори очи при силния блясък на светлините на гарата и отново си напомни, че нейното пътешествие всъщност предстои. То ще започне по някое време на следващата сутрин, когато пристигне там, закъдето е тръгнала, и тогава ще види, ще разбере… накрая…

Серена сънено се понамести, протягайки дългите си грациозни крака под отсрещната седалка. Там се бяха настанили две възрастни жени, които спяха, едната много слаба, другата прекалено пълна, а помежду им, притиснато, се бе свило хилаво дете, което ужасно приличаше на парче розово месо между два самуна баят хляб. Серена ги наблюдаваше безизразно. Нищо не се четеше в очите й, подобни на два леденостудени изящни изумруда, невероятно красиви, но лишени от топлина. Имаше обаче нещо особено в очите на тази млада жена. Те привличаха така, сякаш през тях човек трябваше да надникне вътре в нея, да отгатне мислите й, да прозре в глъбините на нейния свят… ала това бе невъзможно. Входът към душата на Серена бе здраво залостен и на повърхността изплуваше единствено съвършената изтънченост на безупречно изваяното й аристократично лице. То притежаваше прозирната белота на мрамор. Но това не бе лице, което човек би се осмелил да докосне. Въпреки очевидната й младост и хубост у нея нямаше нищо предразполагащо, нищо приветливо, нищо топло. Тя се бе обградила с една дистанцираща аура, която старателно прикриваше и нежността, и уязвимостта.

— Scusi. — Серена изрече извинението тихо и меко, минавайки на пръсти покрай заспалите жени и прескачайки протегнатите крака на един застаряващ мъж. Понякога се презираше за мислите си, но възрастните й бяха дотегнали. Откакто бе пристигнала, срещаше все повехнали лица. Нима никой друг не е останал? Само бабички, старци и тук-там деца, които бясно щурееха навред, за да направят впечатление на войниците. Те бяха единствените млади мъже, които човек можеше да види. Американците в техните сиви униформи, с лъчезарни усмивки, красиви зъби и искрящи очи. Серена им се бе нагледала за цял живот. Беше й все едно на чия страна са воювали. Те бяха част от всичко това. И те носеха униформи точно както и другите. Какво значение имаше цветът на униформите? Черен, кафяв, зелен или… да речем, лилав, ален… или пък електрик… Тя остави мислите си да се реят на воля в топлата нощ. Наблюдаваше как униформите се изсипват от влака, докато стоеше на перона, и спонтанно се извърна в другата посока. Дори и така Серена усещаше войниците близо до себе си, чуваше ги да разговарят помежду си, да се смеят на някоя шега или тихо да шепнат в тишината на късната вечер, която се разкъсваше единствено от стърженето на метал по влака.

— Ще запалите ли? — Една ръка внезапно се протегна към Серена и навлезе в полезрението й, въпреки че бе с гръб, и тя стреснато поклати глава и вдигна рамене, сякаш да се предпази за в бъдеще от онова, което се бе случило, да стои далеч от всичко. Човек оставаше с чувството, че Серена страда; при цялата й завладяваща младост и красота у нея се долавяше нещо прекършено или може би съсипано завинаги, като че носеше някакъв ужасен товар или живееше в почти непоносима болка.

Но видът й не издаваше нищо. Очите й бяха ясни, лицето гладко. Въпреки грозните изпомачкани дрехи, с които бе облечена, тя бе зашеметяваща. Но ако някой се вгледаше по-внимателно, не можеше да не прозре болката. Един от войниците я бе доловил, докато наблюдаваше Серена, и сега, след като дръпна за последен път от цигарата си и я хвърли на перона, той усети, че младата жена отново привлича погледа му. Господи, колко е красива. С тази руса, почти бяла коса, подаваща се изпод тъмнозеления памучен шал, с който се бе пребрадила като селянка. Но не беше убедително. Серена не можеше да мине за селянка, без значение как беше облечена. Осанката й я издаваше почти моментално, също и начинът, по който се движеше, по който извръщаше глава като млада газела, с невероятна грация. Имаше нещо прекалено красиво у Серена. Човек едва ли не усещаше болка, когато я гледаше по-продължително. Бе смущаващо дори само да я зърнеш в тези бозави дрехи. Приискваше ти се да я потупаш по рамото и да я попиташ защо — защо си облечена така и какво правиш тук, пресована сред отрепките на човечеството в този претъпкан влак? И още много и много въпроси. Откъде е дошла? Къде отива? И защо е тъй зареян погледът й?

Както бе застанала на перона в топлата лятна тъма, нищо у Серена не подсказваше отговора. Тя просто стоеше там. Изправена, с вдигната глава, много висока, много слаба и толкова крехка в омачканата памучна рокля. Погледна надолу към дълбоките гънки на евтиния плат и поприглади полата с изящни дълги пръсти, а мислите й сякаш се сблъскаха със спомена за един жест… ръката на майка й с изящно поддържан маникюр… как приглажда полите на роклята… бяла копринена рокля… на един прием в двореца… За момент Серена силно стисна затворените си очи, за да прогони видението. Налагаше се често да го прави. Но спомените все се връщаха.

Един от войниците я наблюдаваше как отново отвори очи и бързо тръгна надолу по перона. Изглеждаше като че ли бяга от нещо и той се чудеше какво ли е то, докато тя, слагайки крак на стъпалото, плавно и леко се качи във вагона, сякаш току-що бе възседнала чистокръвен кон и се готвеше да изчезне с него в нощта. Войникът не откъсваше очи от нея, внимателно разглеждайки източената тънка фигура, елегантно изправените рамене. Беше изключително грациозна. Сякаш бе някаква важна личност. И тя наистина беше такава.

— Scusi — прошепна отново тихо, проправяйки си път между насядалите, и се настани обратно на мястото си, въздъхна леко и облегна глава назад, ала този път, без да затваря очи. Нямаше смисъл. Беше ужасно уморена, но не й се спеше. Как бе възможно да заспи сега? Оставаха само няколко часа до пристигането. Още няколко часа… още няколко часа… още няколко. Влакът потегли и колелата пак подхванаха рефрена на мислите й, а тя се взираше в мрака и усещаше със сърцето, с душата, с костите си, че каквото и да се случи, поне се бе върнала у дома. Дори звукът на италианската реч наоколо вече бе облекчение.

Гледката през прозореца бе толкова позната, толкова успокояваща, че просто беше част от нея, дори сега, след като бе живяла четири години с монахините в манастира в северната част на щата Ню Йорк. Отиването там също бе едно безкрайно пътуване. Най-напред трябваше да премине границата в Тичино с баба си и с Флавио, един от малкото прислужници, които им бяха останали. А когато пристигнаха в италианската част на Швейцария, бяха тайно посрещнати от две въоръжени жени и две монахини. Тогава се раздели с баба си с реки от сълзи, стичащи се по бузите й, силно се притискаше за последен път във възрастната дама и й се искаше да я сграбчи и да я моли да не я отпраща. Вече бе понесла такава огромна загуба в Рим преди две години, когато… Не намирайки сили да си спомня, тя стоеше под полъха на студения въздух на италианските Алпи, сгушена за сетен път в немощната прегръдка на болната си баба…

— Ще идеш с тях, Серена, там ще бъдеш в безопасност. — Плановете бяха внимателно подготвяни вече почти цял месец. И в центъра на тези планове беше Америка. Толкова ужасно далеч. — И когато всичко свърши, ще се върнеш у дома. — Когато свърши… но кога щеше да свърши? Докато стояха там, Серена имаше чувството, че е изминал цял един живот, десет живота. На четиринайсетгодишна възраст вече бе преживяла две години война, тежка загуба, бе познала страха. Не толкова собствения си страх, колкото страха на другите. Възрастните живееха в постоянен ужас от Мусолини. В началото децата се опитваха да се преструват, че това не ги интересува. Но бе невъзможно. Рано или късно събитията те повличаха. Рано или късно те сграбчваха за гушата и те стискаха, докато не почнеш да си мислиш, че умираш.

Спомни си усещането, когато… гледаше как хората на Мусолини влачеха баща й… как той се мъчеше да не вика, за да изглежда смел, стараейки се безпомощно с поглед да даде кураж на жена си. И после ужасните звуци от онова, което бяха сторили с него в двора на двореца, и покъртителните стенания, които издаваше накрая. Но въпреки всичко те не го бяха убили тогава. Изчакаха до следващия ден и го застреляха заедно с други мъченици в двора на двореца „Венеция“, където се намираше главната квартира на Мусолини. Майката на Серена беше там, когато го разстреляха, и се тръшкаше, умоляваше, викаше, плачеше, а войниците се кикотеха. Принцеса Ди Сан Тибалдо пълзеше в краката им, а мъжете в униформи се подсмиваха и се гавреха с нея. Един я сграбчи за косата и грубо я целуна, след което се изплю и я бутна на земята. Няколко мига по-късно всичко свърши. Бащата на Серена безжизнено увисна на стълба, където го бяха завързали. Майка й се втурна към него, ридаейки, и го прегърна обезумяла за сетен път, преди да застрелят и нея, просто за развлечение. И защо бе всичко това? Защото бяха аристократи. Защото баща й мразеше Мусолини. По това време Италия беше проядена от една особена отрова. Отровата на омразата и параноята, на алчността и на страха. Вселил се бе ужас, който смразяваше брат с брата, а понякога и съпруг със съпругата. Същият ужас беше изправил и чичото на Серена срещу баща й с някаква особена страст, която тя не бе в състояние да си обясни. Баща й смяташе, че Мусолини е дивак, клоун и го изразяваше гласно, но брат му не можеше да приеме разногласията помежду им. Серджо ди Сан Тибалдо бе станал палаш на Мусолини в началото на войната. Именно Серджо предаде Умберто, именно той твърдеше, че Умберто е опасен, направо луд, и че работи за съюзниците, което всъщност не беше вярно. Истината беше, че Серджо щеше да спечели много, ако успееше да ликвидира Умберто, и го направи. Като по-малък син не бе наследил почти нищо от баща им, само чифлика в Умбрия, който ненавиждаше още от детските си години. А не можеше и да го продаде. Беше му завещан да го ползва, докато е жив, а след това бе длъжен да го остави на децата си или на децата на Умберто, ако той самият няма наследници. Според Серджо по-големият му брат бе получил всичко — титлата, парите, хубавата външност, двореца, който бе притежание на фамилията в продължение на седем поколения, произведенията на изкуството, величието, чара и, разбира се, Грациела, приказната фея със златисти коси и невероятни зелени очи. Тя беше прекрасна и той я обичаше, откак се помнеше. Винаги я бе обичал… винаги… още когато всички заедно прекарваха летата в Умбрия или в Сан Ремо, или в Рапало, когато беше още дете. Но тя винаги бе обичала Умберто. Всички обичаха Умберто… всички… а най-вече Грациела.

На погребението й в Санта Мария Маджоре Серджо бе коленичил, разтърсван от ридания, питайки се защо се бе случило всичко това. Защо се бе омъжила за Умберто? Защо трябваше да се втурва към него, след като той бе вече застрелян? Никой от присъстващите не се досещаше каква роля бе изиграл Серджо за смъртта на брат си и снаха си. За общите им приятели той си беше останал слабохарактерен некадърник. И сега никой не знаеше истината, освен бабата на Серена. Именно тя започна да рови, питаше и разпитваше, обсаждаше с въпроси всеки, когото познаваше, докато не научи за грозното предателство. Единствено тя събра достатъчно смелост да се опълчи срещу Серджо, да предизвика един мъчителен, бурен скандал, примесен с изблици на ужас и скръб, и когато всичко приключи, Серджо за пръв път осъзна кошмара на онова, което бе сторил с човек от своята плът и кръв. И защо? Заради един дворец от бял мрамор? Заради една жена, която бе умряла в краката на своя съпруг и никога, абсолютно никога не бе обичала друг, освен съпруга си.

Защо го е направил, крещеше майка му. За да спечели любовта на Мусолини? „Това прасе ли, Серджо? Това прасе? Ти уби първородния ми син заради него?“ Неизбежната последица от майчиния гняв бе, че сега той трепереше и знаеше, че през останалата част от живота си трябва да живее с истината. Пред майка си отрече всичко, отрече, че е предал Умберто, че изобщо е имал пръст в неговата гибел. Ала тя знаеше това, узна го и Серена. Тези нейни искрящи зелени очи го пронизваха на погребението и когато накрая момичето си тръгна, той изпита облекчение. Безсилна да се пребори с насилията на Мусолини и не желаейки да изложи на показ греха на братоубийството, което синът й бе извършил, възрастната принцеса Ди Сан Тибалдо бе взела Серена и най-стария от слугите и ги бе извела от Рим. Дворецът вече беше негов, така му каза, когато за последен път застана в ярко осветеното фоайе от бял и черен мрамор. Заяви му, че никога повече не иска да го вижда, нито пък къщата. Той вече не е неин син, той е чужд човек. И тя за последен път спря погледа си върху него, а застаряващите мъдри очи започнаха отново да се пълнят със сълзи. Поклати бавно глава и без да отрони дума, прекрачи прага.

И тя, и Серена повече не видяха чичо й, нито двореца, нито Рим. Когато за последен път излезе през богато украсените врати и се озова на Виа Джулия, Серена беше на дванайсет, ала две години по-късно, потръпваща от мразовития въздух на Алпите, имаше чувството, че са напуснали Рим същия следобед. Това бяха трудни години, през които тя се мъчеше да се отърси от спомена за звуците, които баща й издаваше, докато войниците го биеха на двора, за безумния поглед, с който майка й изтича от къщата на следващата сутрин, косата й сресана надве-натри, с разширени от ужас очи, загърната в червено вълнено палто, за гледката, която представляваха телата им, когато войниците ги оставиха до портата, проснати върху белите мраморни стъпала, и как кръвта им бавно се стичаше в тревата… и нескончаемите писъци на Серена, щом ги видя… Виждаше ги да лежат там дори в мига на сбогуването с баба си. Спомените още не бяха избледнели, а ето че губеше и нея. Губеше я, защото я изпращаха на безопасно място, баба й настояваше за това. Но каква безопасност можеше да се намери в смутното време, Серена проумя тази нелепост, когато бе едва на четиринайсет години. Никога нищо вече нямаше да бъде безопасно. Нищо. С изключение на баба си тя бе загубила всичко.

— Ще ти пиша, Серена, обещавам. Всеки ден. И когато Италия се превърне отново в хубаво място, ти ще се върнеш тук и ще живееш с мен. Обещавам ти го, скъпа. Обещавам… — Въпреки че беше много силна, принцесата се задави при тия думи и притисна Серена до гърдите си, последното късче нейна плът, тази сетна връзка с първородния й син. Когато Серена замине, тя вече не ще има никого. Но нямаше друг избор. Беше прекалено опасно за внучката й да остане. През последните два месеца войниците от площад „Сан Марко“ бяха заговаряли момичето. Дори в най-прости, неугледни дрехи Серена беше твърде красива, твърде висока, твърде женствена, въпреки че беше само на четиринайсет години. Един я беше проследил от училище до вкъщи, беше я дръпнал грубо за ръката и я беше целунал, притискайки я с цялото си тяло до стената. Някой от прислугата ги бе видял там, Серена — задъхана и уплашена, с разширени от ужас очи, без обаче да смее да проговори, защото се боеше, че този път ще вземат нея или баба й. Тя изпитваше ужас от лицата на войниците, от смеха, от очите им. И възрастната жена знаеше, че всеки ден крие опасност за Серена, че дори да я пуска да излиза от къщата е рисковано. Тя не можеше с нищо да възпре войниците, не бе по силите й да предпази Серена от диващината, която цареше наоколо и ставаше все по-брутална. Всеки ден заплашваше да ги сполети нещастие и Аличия ди Сан Тибалдо бе непоколебима — тя трябваше да спаси момичето, преди това да се е случило. Няколко седмици търси решение на този проблем и когато епископът й го предложи, си даде сметка, че няма друг изход. Същия ден след вечеря тя спокойно разказа на Серена за плана. Отначало момичето се разплака и започна да я моли, да я уговаря да не я изпраща надалече, поне не толкова далече. Тя можеше да отиде в чифлика в Умбрия, да се крие там, можеше да си отреже косите, да облече грозни дрехи, да работи на полето… можеше да върши всичко, но, моля те, бабо… моля те… Ала сърцераздирателните ридания не помогнаха. Да й разреши да остане в Италия означаваше да я унищожи, да я подлага на риск всеки ден, животът им щеше да бъде едно постоянно мъчение при мисълта, че могат да я убият, наранят или изнасилят. Единственото, което оставаше на баба й, бе да я изпрати някъде до края на войната. Застанали на швейцарската граница, и двете знаеха, че това може да продължи много дълго.

— Скоро ще се завърнеш, Серена. И аз ще съм тук, скъпа моя. Каквото и да стане. — Тя се молеше уверенията й да не се окажат лъжа, а от очите на младото момиче се лееха реки от сълзи и крехките му рамене се тресяха в ръцете й.

— Me lo prometti? Обещаваш ли ми? — едва изрече Серена.

Баба й я притисна мълчаливо и я целуна за последен път, а после, кимвайки на двете жени и на монахините, грациозно отстъпи назад и монахините прегърнаха Серена и я поведоха нанякъде. До манастира тя трябваше да измине пеша няколко километра. На другия ден щяха да я закарат с автобус заедно с група деца на няколкостотин километра. После щяха да я предадат на друга група и да я отведат в Швейцария. Целта беше Лондон и оттам Щатите. Предстоеше дълго и трудно пътуване, а и имаше опасност от бомбардировки над Лондон или над океана. Маршрутът, който Аличия бе избрала за своята внучка, беше рискован, но предлагаше по-голяма възможност за безопасност и оцеляване. Ако останеше в Италия, момичето бе обречено със сигурност, в един или друг смисъл, а тя по-скоро би умряла, отколкото да им позволи да докоснат Серена. След всичко, което Серджо бе сторил, Аличия се чувстваше задължена да пази дъщерята на Грациела и Умберто. Сега си нямаше никого, освен Серена… едно тъмнокафяво петънце, светлорусата коса, напъхана в тъмна плетена шапка… Когато стигнаха последната височина, момичето се обърна и за сетен път й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.

За Серена това бе едно безкрайно и ужасно пътуване, пет денонощия прекараха в противобомбени скривалища в Лондон, после заминаха за провинцията и напуснаха страната с товарен кораб от Дувър. Пътуването до Щатите беше потискащо и дни наред Серена не пророни нито дума. Изобщо не знаеше английски. Някои от монахините, които ги придружаваха, говореха френски, Серена също, но нямаше никакво желание да общува с когото и да било. Вече бе загубила всички. Всичко и всички. Родителите си, чичо си, баба си, дома си, накрая и родината си. Нищо не й бе останало. Стоеше на палубата, една самотна фигура в кафяво и сиво, и вятърът развяваше дългите й светлоруси коси. Монахините я наблюдаваха мълком. В началото се опасяваха да не прибегне до отчаян акт, но с времето започнаха да я разбират. Човек можеше да научи доста за това момиче само като го наблюдава. Серена притежаваше изключително чувство за достойнство. Излъчваше и сила, и гордост и в същото време се усещаше мъката и преживяната загуба. Сред децата, заминаващи за Щатите, имаше и други с нейната злочеста съдба, две от тях бяха загубили не само своите родители, но и братята и сестрите си при въздушни нападения, някои бяха останали без майка или баща, всички страдаха по загинали любими приятели. Ала Серена бе загубила нещо повече. Когато научи за предателството на чичо си, у нея се стопи вярата и обичта към хората. Единственият човек, комуто се бе доверявала през изминалите две години, беше баба й. На никого другиго не вярваше. Нито на слугите, нито на войниците, нито на правителството. На никого. И сега този единствен човек, на когото можеше да разчита, не беше до нея. Ако някой се вгледаше в дълбоките й зелени очи, щеше да срещне там бездънна мъка, разкъсваща сърцето, неизмерима скръб и отчаяние, които помрачават детския взор само по време на война.

Понякога тъгата не бе така очевидна. Когато пристигна в манастира в Северен Ню Йорк, тя вече се смееше, макар и рядко. Обикновено беше сериозна, напрегната, тиха и не пропускаше свободен миг, без да пише на баба си, задаваше й хиляди въпроси и й разказваше за всеки изминал ден до най-малката подробност.

Ала през пролетта на 1943 престана да получава писма от принцесата. Отначало Серена леко се обезпокои, а после изпадна в дълбока тревога. Нощем лежеше будна, тръпнеше от ужас, като през първите дни в главата й се въртяха стотици въпроси, после предположения, след тях опасения и накрая бе завладяна от силна омраза… Това отново бе дело на Серджо… Отишъл е във Венеция и е убил баба й. Сигурно го е направил, защото тя знае истината за неговото предателство, а той не е могъл да се примири с мисълта, че е разкрит, и я е убил. Някой ден ще посегне и на Серена. Но нека само се опита… И при тази мисъл великолепните й зелени очи се присвиваха от такава омраза, каквато дори не подозираше, че таи у себе си. „Нека, аз първа ще го убия. Ще го наблюдавам как умира бавно, ще…“

— Серена? — При слабата светлина, която се процеждаше от коридора, тя видя, че на вратата на стаята бе застанала игуменката. — Случило ли се е нещо? Лоши новини от къщи ли си получила?

— Не. — Серена седна в леглото и стените сякаш бързо се отдръпнаха, тя поклати глава и зелените й очи се замъглиха.

— Сигурна ли си?

— Не, благодаря ви, майко. Много мило от ваша страна, че питате. — Пред никого не можеше да открие душата си. Освен пред баба си в ежедневните писма, на които от два месеца вече отговор не идеше. Серена бързо стана и стъпи на студения под — в обикновена памучна нощница, с руси коси, падащи по раменете й като тежки завеси, с лице на изваяна с длето мраморна статуя, прекрасно лице на момиче, което е само на шестнайсет години.

— Може ли да седна? — Игуменката я гледаше с нежност.

— Да, майко.

Майка Констанс се отпусна на единствения дървен стол в стаята, а Серена след кратко колебание приседна на леглото с чувство на неудобство и тревога, която още напираше в очите й.

— Нищо ли не мога да направя за теб, дете? — Другарчетата й се чувстваха тук като у дома си. Малчуганите от Англия, Италия, Холандия, Франция. От четири години манастирът бе пълен с деца, доведени от Европа, повечето от които вероятно щяха да се върнат обратно, ако близките им останеха живи след войната. Серена бе най-голямата. Имаше и едно дванайсетгодишно момиче. Другите бяха доста по-малки, на пет, шест, седем, девет години. Всички бяха станали по-непринудени, като че не бяха избягали от ужаси и страдания, а идеха от страната на приказките, сякаш не бяха чували за война и не изпитваха никакъв страх. Но страхът беше в тях и понякога нощем ги връхлитаха кошмарите, макар че, общо взето, да бяха една весела, безгрижна дружина. Никой не би повярвал на разказите за онова, което ги бе сполетяло, преди да пристигнат тук, и в повечето случаи нямаше видими следи от стреса, породен от войната. Ала Серена беше различна от самото начало. Единствено игуменката и две други монахини знаеха с подробности какво бе преживяла, баба й бе споделила с тях в писмо, което пристигна скоро след нейното идване. Принцесата бе сметнала, че трябва да знаят всичко, но от самата Серена не бяха чули нито дума. През всичките тези години тя не им бе открила душата си. Все още не.

— Какво те мъчи, детето ми? Зле ли ти е?

— Добре съм… — За частица от секундата се поколеба, сякаш в миг й се прииска да отвори съкровената врата. Това се случваше за пръв път и майка Констанс усети, че сега трябва да е упорита и да настоява, дори да бъде болезнено за Серена да разкрие чувствата си. Беше очевидно, че момичето страда много повече, отколкото преди. — Аз съм… само дето… — Майка Констанс не каза нищо, но нежният й поглед не изпускаше Серена, докато накрая тя не можа да устои. Изведнъж от очите й бликнаха сълзи и потекоха по бузите й. — Вече почти два месеца няма писмо от баба.

— Разбирам. — Майка Констанс бавно кимна. — Не мислиш ли, че може да е заминала някъде?

Серена поклати глава и избърса сълзите с грациозната си ръка.

— Къде би отишла?

— В Рим вероятно. Във връзка със семеен бизнес. — Погледът на момичето изведнъж стана суров.

— Тя няма повече работа там.

— Разбирам. — Игуменката не искаше да я притеснява. — Изглежда, става все по-трудно, дори от Лондон пощата се бави. — През целия й престой в Ню Йорк писмата от баба й достигаха до нея чрез сложна мрежа от тайни презокеански канали. Пренасянето на пратки от Италия в Щатите беше направо подвиг. Но досега те винаги идваха. Винаги.

Серена я погледна въпросително.

— Не мисля, че това е причината.

— Има ли някой друг, на когото да пишеш?

— Освен на… — Сега там беше останала само една възрастна прислужница. Всички други трябваше да напуснат, Мусолини не допускаше никой от старата аристокрация да държи многобройна прислуга, с каквато разполагаше принцесата. Бяха благоволили да й разрешат една-единствена прислужница. Някои искаха да продължават да работят без заплащане, но те не им позволиха. И епископът бе починал предната зима, така че Серена нямаше към кого другиго да се обърне.

— Утре ще пиша на Марчела. — Тя се усмихна за пръв път, откакто монахинята бе влязла в стаята й. — Трябваше да се сетя за това по-рано.

— Сигурна съм, че баба ти е добре, Серена.

Момичето поклати глава. Тъй като Аличия наскоро бе навършила осемдесет години, тя не беше съвсем сигурна. Но в писмата си принцесата въобще не бе споменавала, че е болна или че не се чувства добре. Всъщност Серена нямаше причина да смята, че нещо не е наред. С изключение на мълчанието… което необяснимо защо продължаваше. Писмото, което тя изпрати до Марчела, й беше върнато четири седмици по-късно, неотваряно, с една бележка, надраскана от пощенски раздавач, че Марчела Фабиани вече не живее на този адрес. Дали не са се преместили в чифлика? Изглежда, нещата във Венеция са се влошили. Чувството на паника нарастваше и Серена ставаше още по-мълчалива и напрегната. Един ден изпрати писмо на баба си в Умбрия, но и то й бе върнато. Писа и до управителя на имението, ала получи обратно неразпечатания плик, върху който прочете „Починал“. През първите седмици, а после и месеци, бе обхваната от мъчителен смут и отчаяние, но с течение на времето ужасът затихваше и преминаваше в тъпа болка. Нещо се бе случило, това бе несъмнено, но като че ли нямаше начин да се намери някакво обяснение. Никой не й бе останал. Никакъв роднина, освен Серджо, разбира се. И сега, покрусена, Серена нямаше към кого да се обърне. Не виждаше друг изход, освен да чака момента, в който ще може да се върне в Италия и сама да разбере истината.

Все още имаше достатъчно пари, за да го направи. На тръгване принцесата бе мушнала в ръката й дебела пачка американски банкноти. Серена нямаше представа как баба й се бе снабдила с долари, но когато на следващия ден тихо ги преброи на глас сама в банята, откри, че възлизат на хиляда. А монахините бяха получили чрез неведоми международни канали други десет хиляди, за грижите по нея и за нещата, от които би имала нужда по време на престоя си в манастира. Серена знаеше, че доста от тях трябва да са останали. И през безсънните нощи в леглото си тя кроеше планове как да използва парите, за да се завърне в Италия веднага щом войната свърши. Ще замине направо за Венеция, ще научи какво е станало и ако Серджо е причинил нещо на баба й, тутакси ще отиде в Рим и ще го убие.

С тази мисъл живя почти две години. Войната в Европа приключи през май 1945-а и в същия миг Серена започна да подготвя завръщането си. Някои от децата все още се надяваха родителите им да се обадят и да им съобщят, че всичко е готово за посрещането им, но Серена нямаше какво да очаква, освен билета и документите си. Дори не й трябваше позволение от монахините. Беше вече осемнайсетгодишна, а деветнайсет навърши във влака. Сякаш бе минала цяла вечност, докато получи разрешително за пътуване, но вече го имаше.

Майка Констанс я придружи до кораба в Ню Йорк. Прегърна я и я задържа така доста време.

— Запомни, детето ми, че каквото и да се е случило, ти не можеш да го промениш. Вече не. А и преди нямаше да успееш. Ти беше тук, където тя искаше да бъдеш. И това беше най-доброто за теб, да си при нас.

Тогава Серена се отдръпна и майка Констанс видя, че по нежните й бузи се стичат сълзи, бликащи от огромните зелени очи, по-бистри от изумруди, и сърцето на възрастната жена се сви от обич и тревога, мъка и жалост.

— Вие бяхте толкова добра с мен, майко, през всичките тези години. Благодаря ви.

Серена още веднъж я прегърна, сирената на кораба отново изсвири, този път по-настоятелно, и достолепната монахиня напусна каютата. Последните й думи бяха „Бог да е с тебе“, а малко след това Серена я гледаше как й маха от пристанището, докато тя самата неистово махаше от кораба, но вече с усмивка на уста.

Това бе само преди девет дни. Мислите й бяха изпълнени със спомени за майка Констанс, когато погледна през прозореца на купето и видя, че се е зазорило. Съзерцаваше с удивление небето, оцветено в розово и сиво, а влакът се носеше през нивя, които не бяха жънати от години и по които имаше следи от бомби, и сърцето й се сви от болка за родината, за народа, за тези, които бяха страдали, докато тя е била в безопасност в Щатите. Серена се почувства така, сякаш им дължеше нещо, частица от себе си, от своята душа, от живота си. Докато тя е яла печени пуйки и сладолед край река Хъдсън, те са се мъчили, борили са се и са умирали. И ето ги сега заедно, оцелелите, в зората на новата ера, на новия живот. Серена усети, че в гърдите й се надига буца, влакът продължаваше своя път и тя се загледа в слънцето, което багреше ранния утринен небосклон. Най-накрая денят настъпи. Тя си бе у дома.

Половин час по-късно влакът спря на гара Санта Лучия и бавно, почти без дъх, Серена слезе от вагона след възрастните жени и децата, след беззъбите старци и войниците и се озова пред мрачния страничен изход, водещ към Венеция, взирайки се в същата гледка, на която се бе любувала по два пъти в годината като дете, когато бе идвала тук с родителите си. Но тях вече ги нямаше и това не беше великденска ваканция. Очакваше я един нов свят и един нов живот и тръгвайки си от гарата, тя се загледа в озарените от яркото слънце старинни сгради и в отблясъците по водата в Канале Гранде. Няколко гондоли се поклащаха до кея, а недалеч се виждаше цяла флотилия от свободни лодки, чиито лодкари високо приканваха евентуални пътници. Изведнъж Серена усети с цялото си същество ритъма на живота около себе си и наблюдавайки суетнята, тя се усмихна за пръв път от много дни насам. Усмивка като тази сърцето не й бе подсказвало от години.

Нищо не бе променено и в същото време всичко се бе променило. Войната бе дошла и си бе отишла, оставяйки разруха и гибел, Серена бе загубила близките си, а подобно нещастие бе сполетяло и безброй други хора, но ето че тук всичко е такова, каквото си е било в продължение на векове — Венеция със своето непокътнато златно великолепие. Серена се усмихна на себе си, а след това, когато забърза и се сля с тълпата, тихичко се засмя. Тя бе пораснала в този последен единствен миг и сега си бе у дома.

— Синьорина! — подвикна един гондолиер, загледан с възхищение в дългите й стройни крака. — Синьорина!

— Si… gondola, per piacere^[1]. — Това бяха думи, които преди бе изричала хиляди пъти. Родителите й винаги я оставяха да избере гондолата, която й харесваше.

— Ecco^[2]. — Той направи дълбок поклон, помогна й да се настани на седалката, натовари единствения й смачкан и очукан куфар, тя му съобщи адреса и се облегна назад, а гондолиерът ловко и бързо потегли сред завихрения трафик по Канале Гранде.