Даниел Стийл
Спомен (11)

11.

Когато на следващата вечер Серена се завърна у дома, Марчела спеше. Остави куфара си в малкото антре, за да разбере, че си е дошла, а после се качи на пръсти с Би Джей в познатата спалня. Не бяха посмели да се любят на пътя и сега Серена, премаляла от наслада, се отпусна в прегръдките му. Снимките на Пати вече бяха махнати завинаги и тя преливаше от радост и щастие. На сутринта Марчела й вдигна страхотен скандал, задето бе избягала, гълча я, крещя й повече от два часа, заплашваше я, че ще й изтегли ушите и ще я напляска, а накрая се разплака и като я прегърна, взе да я моли повече никога да не си отива.

— Няма, обещавам ти, Чела. Ще остана тук завинаги.

— Не завинаги — загадъчно я погледна старата жена. — А колкото е необходимо.

— Аз трябва да остана тук завинаги — спокойно рече Серена. — Поне в Рим, той е мой дом. — Отдавна бе избила от главата си мисълта да се върне в Щатите.

— Може би не завинаги — стрелна я отново Марчела.

— Не разбирам за какво говориш. И мисля, че не искам да зная. — Серена се залови да приготви кафето. Тя чудесно знаеше за какво намеква Марчела. — Той те обича, Серена. — Гласът й бе стар и мъдър и девойката се обърна с лице към нея.

— И аз го обичам. Достатъчно, за да не разбивам живота му. Той развали годежа си с онази американка. Смята, че е имал сериозна причина, и може би е прав. Но аз никога не ще се омъжа за него, Чела. Няма да е справедливо и това ще провали живота му. Той държи на родителите си, а те ще ме намразят. Няма да могат да разберат що за човек съм. Така че, каквото и да ти казва, каквото и да си мислиш, отговорът, Марчела, е никога… На него вече му го заявих, заявявам го сега и на теб. Трябва да го приемеш — щом аз съм го приела, значи, че и ти ще можеш.

— Ти си луда, Серена. Родителите му могат само да се радват, че е избрал теб.

— Сигурна съм, че няма да бъдат на същото мнение. — Думите на Пати още ехтяха в ушите й. Тя подаде кафето на Марчела и отиде в своята малка стаичка да си разопакова багажа.

От този ден нататък животът продължи да си тече спокойно. Серена и Бред бяха по-щастливи от всякога. Марчела се успокои, сякаш нищо лошо повече не можеше да се случи на този свят. Двамата влюбени празнуваха Деня на благодарността сами. Бред научи Серена как да напълни традиционната пуйка. Бе задигнал малко кестени и едно бурканче от така рядко срещаното сладко от червени боровинки, а Марчела им приготви салата от картофи с лук и сметана и така си направиха невероятно пиршество. За Серена това беше първата вечеря в чест на Деня на благодарността.

— Да пием за първата, след която ще последват още много… — Бред развеселено вдигна тост с чаша бяло вино, а Серена си каза с горчивина, че ще бъде и последната. До края на другата година той със сигурност щеше да бъде отзован и такива мигове повече нямаше да има… Понякога си мислеше за бъдещето и й се приискваше да забременее, но Бред много внимаваше такова нещо да не се случи, та Серена знаеше, че щом Би Джей напусне Рим, това ще бъде краят. Няма да има Бред, няма да има бебе, което да го замести, и ще я топлят само спомени като този.

— За какво си мислиш в момента? — попита я той, докато лежаха пред камината и се взираше в изумрудените й очи.

— За теб.

— Какво за мен…

— Че те обичам… — „И че непоносимо ще ми липсваш, когато си отидеш…“ Не го изрече на глас, ала мисълта за това не я напускаше.

— Ако наистина ме обичаш — закачливо взе той да я придумва, а тя се усмихна, — ще се омъжиш ли за мен? — Това бе игра, която те често играеха, но Бред знаеше, че има на разположение месеци, през които ще успее да я убеди, или поне така му се струваше, до следващия ден.

 

 

Той седеше на бюрото си — пликът лежеше на пода — и втренчено се взираше в съобщението, опитвайки се да надмогне силното желание да се разплаче. Това бе краят на идилията в Рим. Преместваха го. След седем дни.

— Не е възможно! — Лицето й пребледня, също както и неговото, когато прочете известието. — Толкова бързо? Мислех, че съобщават един месец предварително.

— Невинаги. Не и този път. След седмица заминавам за Париж. — Добре поне, че бе Париж. Можеше да идва да я вижда. Тя щеше да ходи при него. Но това не беше толкова лесно и вече нямаше да могат да живеят така, както досега, нямаше да ги има нощите им в голямото балдахинено легло, ранните утрини, прекарани заедно, погледите, които си разменяха през деня, откраднатите мигове, в които прескачаше до стаята й само за една целувка, за една думичка, да каже „здравей“ или някоя шега, или просто да я зърне, да я усети до себе си, да чуе гласа й… Всичко това вече нямаше да го има и той недоумяваше как ще живее по-нататък. Погледна я в очите и за хиляден път я попита: — Ще се омъжиш ли за мен, ще дойдеш ли с мен?

— Не мога да се омъжа за теб и ти знаеш защо.

— Дори сега?

— Дори сега. — Тя се опита храбро да му се усмихне. — Не можеш ли да ме вземеш със себе си просто като лична прислужница? — При тези думи Бред ядосано поклати глава, сякаш да отърси това, което току-що бе изрекла.

— Никак не е забавно. Говоря сериозно, Серена. За бога, помисли. За нас всичко е свършено. Аз си тръгвам. След една седмица заминавам за Париж, а после Бог знае къде, може би обратно в Щатите. И няма да мога да те вземе със себе си, ако не сме женени. Моля те, вразуми се и се омъжи за мен, за да не загубим единственото, което е толкова важно и за двама ни.

— Не мога да го направя. — Каза го едва, защото в гърлото й бе заседнала буца колкото юмрук, а през нощта, когато той заспа в прегръдките й, Серена плака с часове. Тя трябваше да го пусне да си върви, заради него. Знаеше, че ако истински го обича, е длъжна да го стори, ала същевременно знаеше, че това ще бъде най-непосилното бреме в живота й, защото трябваше да го отскубне от сърцето си. Всеки ден си го повтаряше, опитвайки се да обръгне, но когато дойде последната нощ, я обзе непреодолим ужас при мисълта, че го губи, и тя не бе сигурна дали ще може да го понесе. Цялата седмица Марчела я преследваше, тормозеше я, молеше я, умоляваше я, а и Бред правеше същото по свой начин, ала Серена бе напълно убедена, че ако се омъжи за него, това ще провали живота му — и не искаше и да чуе. Беше твърда в решението си и колкото и непоносимо да беше за нея, щеше да го изпълни, дори ако трябваше да умре, когато той си тръгне, пък и тогава вече не би имало значение. Никога нямаше да срещне друг мъж, когото да обича така, както обичаше Бред. И мисълта за това направи още по-горчиво-сладка последната им нощ. Серена го прегръщаше, милваше го и галеше нежно косата му, искаше да запечата завинаги този момент в паметта си и така да го има до себе си.

— Серена?

Смяташе, че е заспал, когато шепотът му я докосна като лек полъх в балдахиненото легло, и тя се наведе напред, за да види лицето му.

— Да, любов моя?

— Толкова те обичам… Ще те обичам винаги… никога няма да мога да обичам друга така, както обичам теб.

— Нито пък аз, Бред.

— Ще ми пишеш ли? — В очите му имаше сълзи. Най-накрая бе приел, че ще напусне Рим сам.

— Разбира се. Винаги. — „Винаги“, „завинаги“, обещания за цял живот, които тя бе уверена, че ще се стопят във времето. Един ден той ще се ожени и ще забрави, ще иска да забрави и тогава всичко между тях ще бъде свършено, ала Серена знаеше, че за нея никога няма да е свършено. Никога нямаше да го забрави. — А ти ще ми пишеш ли? — И нейните очи проблясваха от влага. През тази последна седмица сълзите всеки миг бяха готови да потекат от очите и на двамата.

— Разбира се, но по-скоро бих желал да те взема с мен.

— Може би в джоба си или скрита в някой сандък с двойно дъно или куфар… — Тя му се усмихна и го целуна по връхчето на носа. — Париж е толкова красив, ще ти хареса.

— След две седмици ще ми дойдеш на гости, нали? Ще трябва да ти подготвя документите веднага щом пристигна.

Серена щеше да прекара уикенда с него в квартирата му, ако междувременно Бред успееше да се уреди, и накрая той я накара да му обещае, че ще идва често, колкото се може по-често. Заръча й да взима и Марчела. Не му се искаше да пътува сама по влаковете. Но тя му напомни, че би било невъзможно да отсъстват и двете едновременно. Едната поне трябваше да остане и да поддържа двореца. Бред й кимна с разбиране. За него последната седмица се бе изнизала като в мъгла и на сутринта в деня на заминаването, той се чувстваше като изцеден.

Преди слънцето да изгрее, Бред седна в леглото и се загледа в Серена, която лежеше под балдахина, а копринената й коса се бе разпиляла като огромно ветрило.

Помилва косата, лицето, ръцете и гърдите й, а после нежно я събуди и те отново се любиха; и докато я притискаше до себе си, той осъзна, че току-що се бяха любили за последен път в Рим. След два часа заминаваше и щяха да им останат уикендите, които да прекарват заедно в Париж, преди най-накрая да го върнат в Щатите. Докато я притискаше до себе си, Серена усети как желанието му отново набъбва и тя нежно го докосна най-напред с пръсти, а после изкусно с език. Бе научила много за любовта от Бред, но повечето от нещата идваха от сърцето й и по инстинкт, когато се опитваше да му достави удоволствие и да му се отдаде по всякакъв възможен начин. Той за последен път изстена от докосването и от целувката й, от копнежа им един за друг, проникна в нея и тогава тя усети какво се бе случило, надявайки се, че последният му подарък за нея ще бъде син.

Никой от двамата не мислеше за друго, освен за раздялата, когато един час по-късно се срещнаха в кабинета му. Той я прегърна и целуна още веднъж, докато се взираха в опустялата градина и си припомняха как изглеждаше през лятото и есента. А после нежно обърна лицето й към себе си и я целуна за последен път.

— Ще дойдеш ли след две седмици?

— Ще дойда. — Но и двамата знаеха, че не е сигурно.

— Иначе аз ще долетя в Рим. — И после? Самота, неизбродна като пропаст, през всичките останали години от живота им. Със своите непоколебими принципи, че не е достатъчно подходяща, за да се омъжи за него, тя бе обрекла себе си и него на огромна загуба. И Бред не можа да се сдържи да опита отново. — Серена… моля те… моля те, помисли пак… моля те… нека се оженим. — Ала тя само поклати глава, без да може да пророни дума от болката, че той си отива, а лицето й бе обляно в сълзи. — О, господи, колко те обичам.

— И аз те обичам.

Серена успя да промълви единствено това, преди ординарците да дойдат за него, и когато Бред излезе от стаята, тя нададе почти животинско стенание и се опря на стената, отправила поглед към градината. След няколко минути ще си е заминал… и тя ще го е загубила завинаги… Не бе в състояние да понесе тази мисъл и без дъх се затича към градината, близо до задния вход на двореца. Знаеше, че на тръгване колата ще мине оттам и ще може да го зърне, без да се налага да стои редом с другите. Само Бред и шофьорът ще видят изкривеното й от мъка лице. А когато колата наближи, Серена забеляза, че и Бред плаче, посърнал и мрачен, притиснал чело о стъклото. След миг шофьорът безмилостно натисна педала за газта и тя втренчи очи в бледото лице, долепено до задното стъкло, докато накрая колата изчезна от погледа й.

Серена бавно се обърна с пребледняло от болка лице и се прибра направо в стаята си. Марчела не й каза нищо. Бе твърде късно да я укорява. Тя бе взела решение и сега трябваше да го изпълни, дори това да й коства живота. И след като лежа два дни, Марчела се притесни, че мъката наистина може да я убие. На третия ден старата жена истински се разтревожи. Серена отказваше да стане, не искаше да яде, като че ли не спеше. Просто лежеше, мълчаливо плачеше и гледаше в тавана. Не помръдна дори когато Бред се обади по телефона и ординарецът дойде да съобщи на Марчела. Изпаднала в паника, на другия ден възрастната прислужница сама отиде при ординареца.

— Трябва да се обадя на майора — твърдо заяви тя, като се опитваше да внуши, че е по работа, докато стоеше в кабинета с чиста престилка и току-що изгладен шал на главата.

— Майор Епълбай? — вдигна вежди изненадан секретарят. Новият му шеф щеше да дойде едва на следващата сутрин. Може би възрастната жена е решила да напуска. Всички вече се чудеха дали племенницата й няма да стори същото. Никой не бе виждал Серена, откакто си бе заминал майор Фулъртън.

— Не, искам да се обадя на майор Фулъртън в Париж. Ще си платя. Но вие трябва да ме свържете и освен това искам да говоря с него насаме.

— Ще видя какво бих могъл да направя. — Секретарят погледна упоритата стара жена и обеща, че ще се постарае. — Ще ви повикам, ако го открия. — Имаха късмет и след по-малко от половин час той се свърза с Би Джей, който седеше самотен в новия си кабинет и се чудеше защо Серена не желае да му се обади. И без това нямаше добри новини за нея. Бяха му отказали да й уредят документите за пътуването до Париж. Бяха му намекнали, че не се гледа с добро око на такива връзки и че би било „най-разумно човек да се откаже от подобни безразсъдни постъпки“. Когато разбра, Бред пламна от гняв и реши, че ще трябва да й каже за това. Единственото, което можеше да й предложи, бе той да се върне в Рим след няколко седмици, когато намери възможност, но още не знаеше кога. Седеше и се взираше в дъжда на Плас дю Пале — Бурбон в седми парижки район, когато позвъни старият му секретар от Рим, и той леко се сепна и се усмихна, чувайки познат глас.

— Обаждам се от името на Марчела, майоре, твърди, че е важно и лично. Току-що изпратих да я повикат. Ще трябва да изчакате една минута, ако това не ви затруднява.

— Няма проблем. — Но изведнъж силно се изплаши. Ами ако е станало нещо? Може би нещастен случай със Серена или пак е избягала в онзи забравен от бога чифлик и сега него го няма, за да я върне, може би е паднала в кладенеца или пък си е счупила крака, може… — Всичко наред ли е там, Палмърс?

В тона му секретарят долови загриженост и се усмихна.

— Да, сър.

— Всички ли са налице? — Въпросът му бе за Серена, ала не се осмеляваше да произнесе името й.

— Абсолютно всички. Племенницата на Марчела не се появява много-много, всъщност не сме я виждали, откакто заминахте, сър. Марчела казва, че не й било добре, но щяла да се оправи след няколко дни.

Боже мой, сигурно се е случило нещо, ала преди Бред да се отдаде на най-лошите си мисли, отново се обади секретарят.

— Давам ви Марчела, сър. Надявам се да можете да се оправите с нейния английски. Или искате някой да помага от другия телефон?

— Не, ще се оправим, благодаря. — Би Джей се зачуди колко ли от подчинените му са били в течение. Макар и да бяха дискретни със Серена, тези неща никога не остават в тайна. Мълвата сигурно е стигнала и до Париж. — Благодаря, Палмърс, радвам се, че се чухме.

— И на мен ми бе приятно, сър. Ето я.

— Maggiore? — Гласът на възрастната жена му подейства като глътка свеж въздух.

— Да, Марчела, наред ли е всичко? Серена?

В отговор на въпроса си бе обсипан като с картечница от скорострелен италиански, от който почти нищо не разбра, освен думите „яде“ и „спи“, но не беше сигурен кой яде и спи и защо. Марчела бе толкова разтревожена.

— Почакай малко! Задръж! Piano! Piano! По-бавно! Non capisco. За Серена ли говориш?

— Si.

— Болна ли е?

Последва още по-бурен обстрел с италианска реч и Бред пак помоли старата жена да говори по-бавно. Този път тя го послуша.

— Не яде нищо, не пие нищо, нито спи, нито става. Само плаче и плаче… — При тези думи Марчела се разплака. — Тя ще умре, maggiore. Знам. Навремето майка ми така умря, видях го с очите си.

— Серена е на деветнайсет години, Марчела. — „Няма да умре. Няма да я оставя“, помисли си. — Опита ли да я накараш да стане?

— Si. Ogni ora. На всеки час. Но тя не ще. Не слуша. Нищо не прави. Болна е.

— Вика ли лекар?

— Лекар… Болна е за тебе, maggiore.

И той е болен за нея, това побъркано момиче отказа да се омъжи за него заради някакви глупави идеи да го предпази и сега са в безизходица…

— Какво да направим? — Бред присви очи и се загледа в декемврийския дъжд. — Извикай я на телефона. Аз ще говоря с нея.

— Тя няма да дойде. — Марчела отново изпадна в паника. — Вчера, когато ти звъня, тя не пожела да стане.

— Ще се обадя довечера, Марчела, и тогава ще я доведете дори ако трябва да я носите на ръце. — Той тихичко изруга при мисълта, че в помещенията на прислугата няма телефон. — Искам да разговарям с нея.

— Ecco. Va bene.

— Ще успееш ли?

— Да. Ти отиде чак в Умбрия, за да я върнеш, сега аз трябва да я доведа до телефона. Facciamo miracoli insieme — усмихна се тя с почти беззъбата си уста. Току-що му бе казала, че те заедно правят чудеса. И сега трябваше да направят поредното чудо и да измъкнат Серена от леглото й.

— Помъчи се най-напред да я накараш да стане за няколко минути. Защото иначе ще бъде много отпаднала. Почакай малко. — Бред се замисли за миг. — Хрумна ми една идея. В момента в стаята за гости няма никой, нали?

— Nessuno, maggiore. Никой.

— Добре. Аз ще се погрижа за всичко.

— Ще я настаниш там? — смаяна попита Марчела. Какъвто и да беше произходът и титлата й, в крайна сметка Серена беше само назначена на работа в двореца, и то за черна работа. Вярно е, че през всичките тези месеци тя спеше в леглото на майора, ала това бе съвсем различно. Но да живее в една от гостните стаи, като високопоставена личност… Марчела се боеше, че това може да предизвика неприятности.

— Ще я настаня там, Марчела, без значение дали й харесва, или не. Дай ми Палмърс. Ще го накарам да пренесе багажа й веднага щом го приготвиш. След един час — той погледна часовника си — ще поръчам телефонен разговор.

— Какво да кажа на сержант Палмърс?

— Аз ще му кажа, можем да кажем, че е много болна и се опасяваме за пневмония и че във вашите стаи е много влажно, и съм наредил на всички ви да я преместите горе.

— А какво ще обясняваме на новия майор?

— Марчела… — Не посмя да изрече на глас опасенията си. — Остави. Дай ми Палмърс. Сега искам да говоря с него. Ти иди при Серена и я приготви.

— Да, maggiore. — Марчела му изпрати въздушна целувка. — Обичам те, maggiore. Ако тя не се омъжи за теб, аз ще го сторя.

Той се захили от другата страна на линията.

— Марчела, май кръвта ти се е разиграла.

Както преди, когато видя Пати и разбра какво трябва да направи, така и сега Бред разбираше, че Серена се заблуждава. Тя правеше грешка не само спрямо него, а и спрямо себе си и той нямаше да допусне това да продължава. Когато даде нареждания на Палмърс, бе вече съвсем сигурен, че е взел окончателно решение. И ако не може да я вразуми по телефона, ще отиде в Рим, на своя глава, а после ще му мисли, когато се върне. Но преди да предприеме нещо толкова драстично, той се обади на телефониста и му заръча след един час да го свърже с Рим. Вече бе уредил с Палмърс да изтеглят телефона в гостната и когато иззвъня, първо вдигна Палмърс, после Марчела, след това се чу шум от тътрене на крака, приглушени гласове, хлопване на врата и накрая почти като шепот долетя и тънкият й глас.

— Бред? Какво има? Какво е станало? Преместиха ме от стаята ми.

— Аз им казах да го направят. Сега искам да ме слушаш, Серена. И повече няма да се съобразявам с тебе. Аз те обичам и искам да се омъжиш за мен. Ти убиваш и двама ни с това, което вършиш. Искаш да умреш, а и аз имам чувството, че умрях, когато си тръгнах от Рим. Това е лудост… лудост, чуваш ли ме? Обичам те. За бога, моето момиче, няма ли най-сетне да склониш и да дойдеш в Париж да се оженим, или аз трябва да се върна, за да те измъкна?

В отговор тя тихичко се засмя, а после замълча и той почти я виждаше как претегля мислите си. Това, което не виждаше, беше, че отпусната назад на възглавницата Серена плачеше и като стискаше слушалката с треперещи ръце, се мъчеше да заглуши риданията и да не изрече онова, което толкова желаеше, но накрая неочаквано за себе си неволно произнесе:

— Да! — Все още беше само шепот и Бред не беше сигурен дали бе чул добре.

— Какво каза? — Той затаи дъх.

— Казах, че ще се омъжа за теб, майоре.

— Точно така, по дяволите! — Опита се да реагира дръзко, ала ръцете му се разтрепериха дори по-силно от нейните, а в гърлото му заседна буца, от която едва можеше да говори. — Веднага ще задвижа документите, скъпа, и ще уредим идването ти колкото е възможно по-бързо — Боже мой! Боже мой, мислеше си Бред, тя каза „да“! Искаше му се да я попита дали наистина желае това, но не посмя. Нямаше да й даде възможност да премисля. Не сега. — Обичам те, скъпа, от цялото си сърце.