Даниел Стийл
Спомен (54)

54.

Два дни бяха достатъчни на Ванеса, за да се влюби във Венеция. Това бе най-красивият град, който някога бе виждала. Обикаля с часове, губи се из лабиринтите от лъкатушни улички, разхожда се по тесни мостчета, качва се на гондоли и се любува на „Лидо“ и на безбройните подобни дворци. Искаше й се да знае в кой от тях е живяла майка й като дете, но всички те бяха толкова красиви, че нямаше значение. Бе очарована от атмосферата и й се искаше Джон да е с нея.

След това отиде в Рим и когато зърна „Палацо Тибалдо“, се прехласна от възхищение. Беше виждала дома на семейство Фулъртън в Ню Йорк и бе смаяна от простора и разкоша му, ала той изобщо не можеше да се сравнява с тази величествена сграда. Дворецът изглеждаше огромен.

През последните години го бе наел посланикът на Япония и отпред имаше японски войници. Искаше й се да се разходи из градината, ала знаеше, че не може. Спомни си, че майка й бе разказвала за Марчела, която бе починала преди много години. Ванеса преброди почти цял Рим, пошля се из площад „Навона“ и площад „Испания“, където поседя на прочутите стълби заедно с други туристи, отиде до фонтана „Треви“, отби се в едно кафене на Виа Венето и пи вино. Общо взето, ваканцията й мина чудесно, но след четвъртия ден в Рим тя започна да се притеснява, че все още е далеч от целта на своето пътуване. Първите два етапа от поклонението почти бяха приключили. Видя много неща и направи куп снимки, ала си даваше сметка, че не за това бе дошла в Европа. На петата сутрин Ванеса лежеше в хотела, мислеше си за разговора с Линда и изведнъж се сети за Джон и за обещанието, което му бе дала. Ясно осъзна, че няма друг избор. Бе предприела едно пътуване, от което зависеше целият й по-нататъшен живот, и сега трябваше да направи следващата стъпка. Вдигна телефона и резервира място за първия полет за Атина. Бе в два часа следобед.

Пристигна на аерогарата точно навреме, предаде багажа си, качи се в самолета и след час пристигна на летище „Елиникон“ в Атина с широко отворени очи и уплашена до отчаяние. Дори вече не си спомняше защо бе решила, че тази част от пътуването е толкова важна. Ужасяваше се от онова, което ще намери там, как ли ще се чувства — не проумяваше напълно защо всъщност бе дошла. Когато таксито спря пред хотела, бе изтощена от притеснение, влезе в стаята си с разтреперани колене и остави багажа си. А после сякаш не бе в състояние да чака нито миг повече, взе телефонния указател и притискайки го до гърдите си, седна на леглото. Но не можа да разчете гръцките букви вътре, имаше чувството, че се взира в плетеници, слезе долу до рецепцията и помоли да й посочат желания номер. Нямаше да се обажда. Искаше телефонния номер и адреса „за всеки случай“. Служителят от рецепцията ги намери бързо. „Андреас Арбъс живее в един тих жилищен квартал на града“, така й обясни мъжът и добави, че не е много далече. И това някак си усложни нещата, когато Ванеса се върна обратно в стаята си, и след десет минути реши да излезе. Мисълта, че вече е толкова наблизо, й беше почти непоносима. Махна на едно такси и обясни на шофьора на английски, че иска да поразгледа Атина. Плати му щедро в драхми и след едночасова обиколка спряха пред едно кокетно кафене, където си поделиха гарафа вино.

Времето беше просто великолепно, небето — бистро синьо, а сградите изглеждаха блестящо бели и Ванеса бе вперила поглед в чашата вино с единственото желание да не беше идвала. Сякаш да отдалечи неизбежното във времето, макар и с минути, тя се върна пеша в хотела и влезе в стаята си с не малка доза паника, съзнавайки, че моментът бе настъпил. Отиде до телефона, влачейки крака като осъдена на смърт, вдигна слушалката и набра номера, който мъжът от регистрацията й бе дал.

Обади се женски глас и Ванеса усети как сърцето й бясно затуптя. Жената изобщо не говореше английски и единственото, което Ванеса можа да направи, бе да попита за Андреас. След миг в слушалката се чу мъжки глас.

— Андреас Арбъс? — Тонът на Ванеса издаваше отчайващо притеснение, а той й отговори на гръцки. — Не… Съжалявам, не разбирам… Говорите ли английски?

— Да. — Дори в тази единствена думичка, която произнесе, тя усети очарователен акцент, но още не можеше да си го представи как изглежда. — Кой се обажда?

— Аз… — Вече бе ужасена и не й се искаше да му каже. Ами ако й затвори телефона? Ако сестра й е починала? Насила прогони налудничавите мисли от главата си. — Дойдох от Щатите и бих желала да се срещна с вас.

— Коя сте вие? — По тона му пролича, че е заинтригуван. В гласа му се долавяше смях, вероятно си помисли, че е шега, и тогава тя осъзна колко абсурдно бе да очаква той да приеме всичко на сериозно, ако не му каже името си. Пое си дълбоко въздух и за малко щеше да се задави от ридание.

— Казвам се Ванеса Фулъртън. — Изрече го на един дъх. — Може би не знаете коя съм, но майка ми е била омъжена за брат ви… и… — Тя не можа да продължи, защото риданията стягаха гърлото й.

— Ванеса? — обади се гласът. — Тук ли си? В Атина? — Звучеше като потресен и тя си помисли дали не го е ядосала. Може би не иска да му се мярка наоколо. Бог знае какво са казали на Шарлот. — Къде си?

Даде му името на хотела.

— Служителят от рецепцията твърди, че е много близо до мястото, където живеете.

— Разбира се, че е близо. Но се учудвам, че се обаждаш. Защо си тук? — Говореше внимателно, сякаш наистина го интересуваше.

— Всъщност не знам, господин Арбъс. Просто… просто реших, че трябва. Дълга история. Може би… бихме…

— Искаш ли да се срещнем?

— Да. Може ли?

— Разбира се, скъпа. Ще ти бъде ли удобно да дойда след половин час?

— Да, благодаря. — Е, направи го, каза си тя, след като затвори телефона. Обади му се. А сега какво очаква? Той, разбира се, ще дойде сам. Няма да доведе Шарлот със себе си. Но поне ще го види и може би ще получи отговор на някои от въпросите си. Проблемът обаче е, че още не е сигурна какви да бъдат въпросите, ала вероятно, като го види, ще съобрази.

Ванеса напрегнато чакаше в стаята си и припряно потупваше с крак. Беше си сресала косата и измила лицето, носеше сиви панталони и кашмирен пуловер, кафяви обувки „Гучи“ и както винаги, преметнат през рамото фотоапарат, който нервно притискаше до хълбока си, когато накрая слезе долу във фоайето и застана на едно място, сякаш пуснала корени, да наблюдава влизащите хора, но по едно време се сети, че не му бе казала как изглежда, а и тя нямаше представа за външността на мъжа, когото чакаше.

Стоя така още десетина минути, като се питаше дали не го е пропуснала, а после неочаквано го съзря. Изобщо не си го спомняше как изглежда и въпреки това, когато го видя да влиза, позна, че е той. Беше добре сложен и много елегантен, в тъмносин костюм, вероятно шит по поръчка в Лондон или Париж, с интересно мъжествено лице и прошарена коса. Бързо се огледа наоколо и тя забеляза, че лицето му е насечено с дълбоки бръчки. Беше представителен мъж и след като попита на рецепцията, тръгна към нея и в погледа му усети магнетизъм, който я изненада. У този човек се долавяше някаква странна комбинация. От една страна, изглеждаше много млад и енергичен, а от друга, някак твърде стар и уморен. Всъщност бе на петдесет и осем години, ала бе запазил младежката си фигура и никой не би му дал повече от четирийсет и осем. Той бавно се отправи към нея, сякаш се страхуваше да я доближи, очите му ласкаво се усмихваха.

— Ванеса? — Гласът му прозвуча като далечен звън. — Аз съм Андреас. — Протегна ръка, а тя пристъпи към него. В очите му имаше нещо, което я караше да му вярва.

— Здравей. — Ванеса се усмихна, а той не откъсваше поглед от нея. Лицето й не бе много по-различно от детското личице преди шестнайсет години.

— Спомняш ли си ме изобщо? — Андреас нежно се взираше в нея, а тя поклати глава и пак се усмихна.

— Аз си имам малък проблем с паметта.

— О? — Той сви вежди загрижено, после посочи към бара. — Да отидем ли там? Може би ще можем да намерим някое тихо ъгълче. — Ванеса кимна и тръгна в крак до него. Беше странно, от този човек се излъчваше нещо толкова мъжествено, че тя се почувства съвсем крехка и женствена. Андреас я погледна и се усмихна на красивата й коса. — Пораснала си и си станала очарователна жена, Ванеса. — Той намери маса и те седнаха. — Никога не съм се съмнявал. — После се взря в нея спокойно. — Искаш ли да ми кажеш защо си тук?

Тя отново въздъхна.

— Всъщност не знам. Просто чувствах, че трябва да дойда. — Андреас не спомена нито дума за Шарлот. Само кимна. И Ванеса усети непреодолимо желание да му довери как е погребала в себе си цялото минало, как си го е спомнила съвсем наскоро при раждането на бебето на Теди. Трябваше да стиска зъби, за да не се разплаче, докато разказваше, и непрекъснато се питаше защо споделя всичко това с един напълно непознат човек. В края на краищата той е брат на мъжа, който уби майка й, но въпреки това чувстваше, че не може да го мрази, и когато свърши, осъзна, че Андреас държи ръката й. Потупа я и я пусна, загледан дълбоко в очите й.

— Значи си била забравила за Шарлот? — Бе трудно да се повярва.

— Напълно — потвърди Ванеса. — Спомних си всичко изведнъж.

Той сведе очи, сякаш усещаше болката й.

— Колко ужасно е било за теб.

И тогава девойката не можа да се сдържи да не попита:

— Тя знае ли за мен?

Андреас се усмихна.

— Да. Тя знае всичко за теб. — После въздъхна. — Всичко, което можех да й разкажа. Чичо ти не желаеше никакви контакти, а и американският съд не препоръчваше. И то си е съвсем обяснимо. — Изглеждаше разстроен. — Разбирам… ужасно време беше. — Този път в очите му имаше сълзи. — Ванеса, брат ми беше много странен, много болен човек. — Тя не каза нищо. От една страна, не искаше да го споменават пред нея, а от друга, й се щеше да узнае нещо повече за него. Това бе и част от причината, поради която бе дошла. — Той всъщност не бе толкова лош, ала бе объркан в целите си, в идеите си. Сякаш на младини бе поел грешен път. — Андреас отново въздъхна. — Ние всъщност никога не сме се разбирали. А и брат ми винаги си имаше проблеми… жени… наркотици… ужасни неща. Предишната му съпруга се самоуби. — Той спря внезапно и погледна Ванеса, без да смее да продължи. — А после и трагедията, която стана в Щатите.

— Шарлот знае ли?

Изненада се, че задава толкова болезнени въпроси, но чувстваше, че може и че трябва. Той я погледна спокойно.

— Че баща й е убил майка й? — Каза го толкова директно, от което Ванеса бе шокирана. — Да, знае. Знае и доброто, и лошото за него, както и онова, което ми беше известно за майка ти. Исках да знае всичко. Тя има право. Има правото да се опита да разбере случилото се по свой начин. Мисля, че го приема. Ужасно е и й причинява болка, ала тя не е познавала никого от тях. За нея те са хора от един разказ. — Прозвуча тъжно. — Не е същото, като да й кажат, че аз съм бил убил някого. Това би било съвсем различно, би я съсипало, но Васили… майка ти… за нея са само имена. — Той говореше съвсем тихо.

Ванеса го гледаше и кимаше.

— Съпругата ти ли се грижеше за нея?

Андреас поклати глава.

— Жена ми почина, когато Шарлот беше на две години. Тя не си я спомня. Дъщерите ми бяха до нея, те й бяха като сестри, освен това имаше и мен. — После за миг някаква тъга помрачи лицето му, но тя не можа да разбере защо. — А ти? Чичо ти ожени ли се, когато беше малка? — Той я гледаше толкова съсредоточено, сякаш я изпиваше с очи, сякаш виждаше нещо, което дори Ванеса не подозираше, че е там. В началото й се стори странно, ала след няколко минути се успокои. Този мъж излъчваше някаква изключителна сила.

— Не, чичо ми се ожени едва миналата година. Дотогава бяхме сами.

— Това пречеше ли ти? — Беше любопитен, а тя вдигна рамене, докато мислеше какво да отговори.

— Струва ми се, че не. Теди ми беше и майка, и баща. Мама ми липсваше, но това беше различно.

Андреас продължи, като я наблюдаваше:

— Мисля, че Шарлот винаги е била много любопитна по отношение на теб. Като дете често говореше за американската си сестра, въображаемо си играеше с теб и веднъж ти написа писмо. Още го пазя някъде. Чудех се дали ще се върнеш някой ден.

— Била ли съм тук преди? — Ванеса изведнъж го погледна стреснато, а той кимна.

— Няколко пъти с Васили и майка ти. Играехме шах, ти и аз…

Гласът му блуждаеше и тя сякаш можеше да различи нещо в далечината. Затвори очи и… видя и него, и жена му, и децата му… А когато ги отвори, те бяха пълни със сълзи.

— Спомням си.

— Ти беше едно чудесно момиченце. — В миг лицето му потъмня. — Когато се роди Шарлот, аз дойдох в Лондон… — Андреас тръсна глава и погледна Ванеса в очите. — Ти преживя много. Майка ти не е трябвало никога да се жени за Васили.

Ванеса кимна и си помисли как странно са се преплели някога техните съдби, разделили са се и после той отново я е намерил, за да…

— А ти? — Гласът му бе мек и топъл. — Още ли не си се омъжила?

— Не. — За миг тя сякаш се отнесе нанякъде, след това се усмихна.

— Красавица като теб? Това е такъв пропуск. — Завъртя й пръст, а Ванеса се засмя, после го попита:

— Прилича ли на мен?

Андреас я загледа внимателно и поклати глава.

— Всъщност не. Има нещо. Но то е по-скоро в начина, по който се движиш, във фигурата. Ала лицето, очите, косата, не. — Той впери очи във Ванеса и тя усети как я пронизват. — Искаш ли да я видиш, Ванеса?

Погледна го и му каза откровено:

— Не знам. Не съм сигурна. Искам, но… после какво? Каква полза и за двете?

— Може би никаква. Може да се срещнете и да се разделите като съвършено непознати, а може и да се сближите като сестри. Или да се сприятелите. Трудно е да се каже. — И колебливо добави: — Ванеса, трябва да знаеш, че тя много прилича на майка ти. Ако въобще си я спомняш… Навярно като я видиш, това ще те смути. — Беше странно, защо трябва това момиче, което никога не е виждала, да прилича на майка й? Цялата тази ситуация, фактът, че има сестра, изведнъж всичко стана съвсем неразбираемо за Ванеса. Внезапно отново усети изтощение, както седеше с Андреас, той забеляза емоциите, изписани на лицето й, и я хвана за ръка. — Имаш време да обмислиш всичко. Тя не е в Атина в момента. Отиде с приятели на пътешествие с яхта. — Той погледна малко глупаво. — Трябваше да е на училище, но… това е дълга история. Придума ме. Децата ме корят, че адски съм я разглезил, ала Шърли е добро момиче.

Ванеса се замисли върху това, което бе казал.

— Кога ще се върне?

— След две седмици. Замина снощи.

Ванеса се ядоса… Ако не се бе размотавала в Рим, можеше да пристигне в Атина предния ден и досега да е приключила. Вече щеше да е тръгнала обратно за Щатите, каквито и впечатления да бе събрала и каквото и да бе направила. А сега трябваше да чака четиринайсет дни.

— Предполагам, че мога да отида някъде и да се върна… — Андреас я изчакваше да довърши мисълта си. Когато смяташе, че никой не го наблюдава, лицето му ставаше неописуемо тъжно.

— Искаш ли да останеш тук, в Атина? — попита с гостоприемна усмивка. — Можеш да се преместиш вкъщи, ако хотелът представлява някакъв проблем. — Но Ванеса се усмихна и поклати глава.

— Много си мил, но не в това е проблемът. Просто не знам какво ще правя тук две седмици. Бих могла да отида в Париж. — Всъщност не й се щеше. Искаше да види Шарлот и да се върне у дома. Беше се решила, но да чака още две седмици?

— Защо не останеш тук? — предложи Андреас, галантно наклонил глава на една страна. — Аз ще направя всичко, което е по силите ми, да те забавлявам.

— Не, не, не мога да ти се тръсна така.

Той я прекъсна.

— Защо не? Чакала си шестнайсет години този момент. Не мога ли да го споделя с теб? Не мога ли да ти помогна да изживееш страховете, да се справиш с опасенията, да имаш някого, с когото да разговаряш? — Завладя я желание да се остави на неговите грижи завинаги. Той умееше, той можеше да се раздава всячески и човек изпитваше чувството, че е получил част от душата му.

— Сигурно имаш и по-важни неща за вършене.

— Не. — Андреас я погледна особено. — Това, което ти правиш, е далеч по-важно. Пък и — продължи той, вдигайки рамене — октомври не е напрегнат месец в Атина. — И се засмя с дрезгавия си глас. — Впрочем тук е така през цялата година. — А после се усмихна и я попита: — С какво се занимаваш в Ню Йорк, Ванеса? Чичо ти, мисля, е лекар.

— Да, и жена му също. Моята професия е по-малко представителна. — Тя се усмихна на Андреас. — Аз съм фотограф.

— Така ли? — Той я погледна със задоволство. — Добра ли си?

— Понякога.

— Тогава ще снимаме заедно. И аз съм запален по фотографията.

И отвориха дума за последните изложби в Ню Йорк и в Атина, и времето потече, сякаш бяха стари приятели. В десет часа и двамата се сетиха, че не бяха яли. Андреас настоя да я заведе в един ресторант наблизо, който се оказа разкошно място с чудесна храна. Когато я върна в хотела в един часа през нощта, Ванеса бе уморена, но щастлива и се чувстваше съвсем различно, нямаше и помен от обичайната напоследък потиснатост. Тя се опита да сподели с него това, което чувстваше, а той само я прегърна и целуна по двете бузи.

— Няма защо да ми благодариш, Ванеса. Аз съм този, който трябва да ти благодари. Ще се видим утре. Става ли? Ще отидем и ще снимаме Акропола, ако искаш.

Ванеса не можеше да се сети за нищо по-добро. Пожелаха си отново „лека нощ“ и тя си влезе в стаята.

Както се събличаше бавно, девойката усети, че се замисля върху неща, които Андреас й беше казал, и докато заспа, той не й излезе от ума. Перспективата да чака две седмици, за да се срещне с Шарлот, никак не я очароваше, но можеше да изкара няколко дни с Андреас, а после щеше да реши.

Когато се събуди на другата сутрин, камериерката внасяше в красива бяла ваза един огромен букет цветя. Бяха ароматни, с разкошни ярки цветове и Ванеса ги гледаше зашеметена. На картичката бе написано само ДОБРЕ ДОШЛА. ЖЕЛАЯ ТИ ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ ТУК. АНДРЕАС. Тя беше трогната и му благодари, когато дойде да я вземе. Той караше голям сребрист мерцедес, а на задната седалка бе приготвил специално за нея цяла кошница с гръцки лакомства. Беше взел и храна за пикник в случай че не пожелаят да се върнат за обяд. Ванеса го стрелна за миг с известно недоумение и погледите им се срещнаха.

— Да?

— Защо си толкова добър с мен, Андреас? — Вероятно той я съжаляваше или се чувстваше задължен, но в очите му имаше нещо много особено.

— Първо, ти си една страхотно красива млада дама, вероятно най-красивата, която някога съм виждал. Второ, аз те обичам, Ванеса. Обичах те още преди много години, когато беше дете. — Колко благословена е била, да има на света двама души, които да я обичат толкова много. Теди и този мъж. — Ти тогава ми беше много скъпа.

— Но ти не ме познаваш такава, каквато съм сега. — Тя все още бе озадачена и искаше да знае какво точно вижда той в нея.

Андреас я погледна проницателно.

— Аз наистина те познавам, малката ми. Знаех още тогава какво изживяваш и разбирам и сега какво те вълнува. — Докосна я усещането, че има баща, но все пак не беше съвсем същото. Той бе необикновен и различен, ужасно привлекателен и тя се чувстваше понесена от течение, което й бе съвсем непознато.

— Как можеш да доловиш какво изживявам? — Ванеса се опитваше да изглежда развеселена, ала не беше.

— Виждам го в очите ти.

— Какво виждаш, Андреас? — Каза го тихо и той спря колата, изтегляйки се от пътя.

— Виждам колко много си била наранена, Ванеса. Виждам това, което Васили ти е сторил в детството. Сякаш нещо у теб е било прекършено. — А после добави сериозно: — Виждам също, че се боиш от мъжете. — Тя понечи да отрича, ала се почувства победена и кимна.

— Толкова ли много личи?

— Не. — Андреас се усмихна и изглеждаше още по-хубав. — Просто съм много мъдър.

— Не се шегувай. — Ванеса започна да се смее и той се разсмя.

— Говоря съвсем сериозно. — А после се обърна към нея и й зададе въпрос, който я шокира. — Все още ли си девствена, Ванеса?

— Аз… не… — Тя пламна цялата и погледна встрани.

— Не ме лъжи.

— Не лъжа. — И след кратка пауза отрони: — Девствена съм.

— Влюбена ли си в някого? — Не й беше лесно да отговаря на всички тези въпроси и въпреки това го правеше. Сякаш й се искаше да му се отдаде.

— Може би. Не знам. Още не съм съвсем наясно.

— Но не си спала с него.

Ванеса въздъхна леко.

— Не мога.

А после се разходиха с колата из хълмовете около Атина и тя му разказа как се чувства с мъжете. Как се плаши, когато връзката започне да се задълбочава, и как се държи настрани, особено откакто си спомнила убийството, как веднага си представя лицето на Васили и наново изпитва ужаса, който я е разтърсил тогава.

— Един ден ще забравиш всичко това, Ванеса. — След миг поклати глава. — Не, не, не се изразих правилно. Няма да го забравиш. Ала то няма да те преследва. Преди всичко трябва да престанеш да се страхуваш.

— Но как? — Тя се обърна към него, сякаш той знаеше всички отговори. И в известна степен наистина беше така.

— С времето. Времето лекува всичко. Когато жена ми умря, на мен ми беше много тежко.

— Това не е същото.

Той я погледна.

— Не, не е.

— Ами Шърли?… Шарлот… и тя ли е като мен?…

Андреас тихо се засмя.

— Не, малката ми. — Ала очите му станаха сериозни, когато потупа Ванеса по ръката. — Но тя няма какво да си спомня. Тя беше бебе. Сега е млада и красива, всички момчета я харесват и тя ги харесва. Кокетка е и флиртаджийка, една малка тигрица. От този тип — и той завъртя очи и се засмя пак — дето ще омае всеки мъж. — Звучеше като ехо от един съвсем различен живот и Ванеса й завиждаше. Но Андреас я разбираше и отново я погледна сериозно. — Далеч по-трудно е да бъдеш това, което си ти. Единственото, което Шарлот знае в този живот, е, че е много обичана. Тя е плод на един нещастен съюз между двама души, които летяха в небосвода един срещу друг и се сблъскаха като падащи звезди. Срещнаха се и експлодираха сред дъжд от ослепителни искри. Тя е една от тези искри и след това падащите звезди просто изчезнаха от небето.

— Правиш го да звучи толкова красиво.

— То беше красиво, Ванеса, за известно време. Те се обичаха много.

— Но виж какво се случи после. — Тя се натъжи, а той я погледна много строго.

— Чуй ме, ти трябва да спреш да гледаш само тази страна. Помисли за началото, за обаянието на чувството. Ако винаги се вторачваш в облака прах зад колата, никога няма да забележиш красотата на автомобила. — Алегорията я развесели и Ванеса се усмихна. — Всичко е красиво за известно време. Някои неща са с огромно значение за цял живот, онова, което става по-късно, невинаги е толкова важно. В случая с майка ти бе наистина трагедия, но това не зачерква основното. Те създадоха дете, което е радост за всички, които я познават, и най-вече за мен. Точно както ти си плод от любовта на майка ти и баща ти. След смъртта му нито частица от красотата не е била забравена, защото те е имало теб. Трябва да се научиш да задържаш момента, Ванеса, само момента… а не да се мъчиш да грабнеш целия живот. — Тя дълго мълча, докато стигнаха Акропола, там направиха много снимки, а после се нахвърлиха на пълната кошница. През останалата част от следобеда избягваха трудните теми и се разсмиваха взаимно със забавни случки и спомени. Разглеждаха си фотоапаратите, снимаха се един друг, лудуваха и се смяха, прекараха чудесно. Все едно Андреас бе на нейните години, а не на възраст, на която можеше да й бъде баща, и когато я отведе обратно в хотела, тя съжаляваше, че той си отива.

— Да дойда да те взема за вечеря или си изморена? — Искаше й се да му каже „не“, но не можеше. Не й изглеждаше красиво да ангажира цялото му време, ала й бе приятно да бъде с него, а и нямаше какво друго да прави.

Вечеряха заедно, на следващата вечер също. На петата танцуваха и когато я закара обратно в хотела, Андреас бе необичайно мълчалив.

— Нещо не е наред ли, Андреас? — Тя го погледна и видя, че бръчките около очите му сякаш бяха по-дълбоки. Той се усмихна.

— Мисля, че ти ме изтощи. Знаеш, стар човек съм.

— Това не е вярно. — И наистина, погледнат отстрани, Андреас изглеждаше много по-млад за годините си.

— Е, на мен ми се струва вярно, когато се погледна в огледалото… — Той направи ужасна физиономия.

Ванеса го покани в хотела да пийнат нещо и въпреки че бе уморен, Андреас прие и докато седяха в бара на узо и кафе, тя усети странна носталгия. Дните й в Гърция бяха най-щастливите в живота й.

— За какво си мислеше?

Ванеса дълго го гледа и неволно пророни:

— Че те обичам.

На лицето му се изписа такова изражение, сякаш бе докоснала с ръка сърцето му. Изглеждаше и стъписан, и мил, и дълбоко затрогнат.

— Най-хубавото от всичко това е, че и аз те обичам.

— Странно. — Тя взе ръката му. — Дойдох да видя сестра си, а през последните няколко дни почти не се сещам за нея. — За момент Ванеса се почувства неудобно. — Защото си мисля само за теб.

— Аз започнах да се влюбвам в теб от момента, в който ти дойде, любов моя, но смятах, че е нередно… младо красиво момиче и такъв възрастен мъж.

— Престани да говориш така — възкликна тя огорчена. — Ти не си стар.

Той я погледна особено.

— Много скоро ще стана.

— Има ли някакво значение? — Гласът й беше много нежен. — За мен няма, Андреас. Изобщо.

— Но май трябва. — И неговият глас бе толкова нежен.

— А падащите звезди? Нямаме ли право да бъдем падащи звезди, за миг, преди да изчезнем от небосвода, след което вече никой няма да ни види?

— Ти това ли искаш, един миг само, а не цял живот? Скъпа моя, ти заслужаваш много повече.

— Ти ми каза, че греша, че трябва да умея да уловя момента…

— А — усмихна й се леко Андреас. — Виждаш ли… глупостите, които приказвам… — Но я гледаше толкова втренчено и с такава любов, че тя се наведе бавно към него и след миг беше в прегръдките му, а той я целуваше така, както никога през живота си не бе целувал жена, и единственото, което желаеше за оставащите му години, бе това прелестно младо момиче. — Обичам те, Ванеса… о, скъпа… — Андреас я притисна до себе си. Искаше му се да я качи горе в хотелската й стая, ала повече му се искаше да я заведе у дома. Остави някакви пари на масата, стана с лека усмивка и протегна ръка към нея. Тя не попита нищо. Излезе с него от хотела, качи се в колата му, а десет минути по-късно те бяха в неговата къща, която приличаше на същински дворец с фонтаните и атриума, с градината и екзотичните растения, с безценните предмети, които бе събирал от целия свят. Хванал Ванеса за ръка, Андреас мълчаливо я заведе в апартамента си, затвори вратата и я заключи, да не би сутринта да ги изненада някой от прислугата, а после я покани в един малък кабинет, където често прекарваше вечерите, загледан в пламъците в камината. Драсна клечка кибрит и след няколко минути лумна огън, който създаваше много уют, после седна до девойката, целуна я, след това коленичи пред нея и взе лицето й в ръцете си. Нежно прокара пръсти по бузите й, по косата, погали брадичката, шията и гърдите й и я прегърна през талията. Така я докосваше и милваше, докато огънят започна да догаря, а после нежно я погледна в очите и й поиска разрешение да я заведе в спалнята си.

— Ще дойдеш ли с мен, Ванеса? — Каза го толкова нежно, че тя би тръгнала с него на края на света. Последва го кротко и мълчаливо, остави го да я съблече, а след миг те лежаха един до друг. Той отново започна да я гали, като прокарваше ръка по грациозните извивки на дългото й гъвкаво тяло, омаян от нейната красота, след което, преизпълнен с желание — в началото нежно, а после с огромна жажда проникна в нея. В първия миг тя извика и той знаеше, че я заболя, но я притисна до себе си, споделяйки болката й, и нежно започна да я люби, а когато всичко приключи, продължи да я прегръща и милва с обич и малко по-късно телата им отново се сляха.

На другата сутрин Ванеса се събуди с усмивка, а в очите й имаше някакво кротко задоволство, не толкова защото се бе любила с Андреас, а защото му бе отдала сърцето си, бе му повярвала и с това бе отворила залостена врата и бе отприщила в себе си неподозирана страст.