Даниел Стийл
Спомен (40)

40.

— Но защо трябва да се местим в Лондон? — Ванеса умолително гледаше майка си.

— Защото, скъпа, аз ще се омъжа за Васили, а той живее там. — Серена се чувстваше доста странно, докато се мъчеше да обясни на Ванеса. Толкова нередни неща вършеше, че детето трудно би могло да ги приеме. Нередно бе, че се местеше толкова бързо, че зарязваше кариерата си в Ню Йорк, че изоставяше Теди, че Ванеса и Васили още не се бяха виждали.

А дъщеря й я попита:

— Не може ли аз да си стоя тук? — Тези думи бяха като шамар за Серена.

— Не искаш ли да дойдеш с мен, Ванеса? — Трябваше да положи големи усилия да сдържи сълзите си.

— Но кой ще се грижи за чичо Теди?

— Сам ще се грижи за себе си. А някой ден, току-виж, и той се оженил.

— Но ти не го ли обичаш? — Ванеса бе по-объркана от всякога, а Серена изглеждаше смутена.

— Разбира се, че го обичам, ала по друг начин. О, Ванеса, любовта е сложна. — Как може човек да обясни страстта на едно дете? — Както и да е, сега този добър човек дойде и иска аз и ти да отидем и да живеем при него в Лондон. Има къща в Атина и апартамент в Париж и… — Почувства се като пълна глупачка, докато се опитваше да убеди дъщеря си. Ванеса бе просто едно дете, нямаше още и осем години и въпреки това усещаше, когато майка й грешеше. Доротея Кър бе далеч по-пряма.

— Откровено казано, мисля, че това е абсолютна лудост от твоя страна.

— Знам, знам. Звучи идиотски. — Серена непрекъснато трябваше да защитава постъпките си и това вече я изтощаваше. — Но, Доротея, то е много различно. Не знам как да ти го обясня. Васили ме обича, аз го обичам. Нещо вълшебно се случи между нас, докато той беше тук.

— Значи е добър в леглото. Е и? Върви и спи с него в Лондон или в Париж, или в Конго, ала не се омъжвай за него, за бога, този мъж се е женил четири или пет пъти.

— Четири — коригира я трезво Серена.

— И какво смяташ, че ще стане с твоята кариера? Няма винаги да си на върха, момичето ми. Ще се появят нови лица.

— Това ще се случи и бездруго, а аз ще мога да работя в Лондон.

Нищо и никой не бе в състояние да я убеди и три седмици по-късно Серена напусна Ню Йорк. Силите й бяха изчерпани. Бе уморена, бледа и от месец насам не бе спала.

Теди ги закара до летището и тримата плакаха, сякаш бе настъпил краят на света. Отначало той бе сдържан и мълчалив, но когато целуна Ванеса, сълзите рукнаха от очите му, а детето се притисна към него като към последния си приятел. Серена имаше усещането, че разрушава семейството, което обичаше най-много, и накрая прегърна Теди и не можа да каже нито думичка. Единственото, което успя да отрони точно преди да се качат в самолета, бе едно измъчено „Обичам те“. А после — последно махване с ръка и заминаха. Полетът не бе спокоен, Ванеса плака почти през цялото време и когато кацаха в Лондон, Серена бе вече готова да си тръгне обратно. Но щом слезе от самолета и го видя, очите й се напълниха със сълзи от радост и тя се засмя. Васили приличаше на продавач на балони по панаирите, застанал там с поне петдесет хелиеви балона в едната ръка и огромна кукла под мишницата в другата.

— Това той ли е? — Ванеса се взираше в него с интерес и Серена си помисли колко много приличаше тя на Бред.

— Да. Казва се Васили.

— Знам. — Погледна пренебрежително през рамо към майка си и Серена се засмя: колко ли оправна щеше да бъде някога, когато порасне.

Куклата беше облечена в красива рокля от син атлаз, с бяла кожена пелерина и старомодна шапка. Приличаше на момиченце отпреди сто години.

Васили бавно се приближи към тях, държейки балоните на разстояние, а хората се усмихваха.

— Здравейте, може ли да ти продам един балон, малката? — Ванеса се засмя. — А освен това случайно имам в себе си тази кукла. — Той измъкна огромната кукла изпод мишницата си и я подаде на Ванеса. — Здравей, Ванеса. Казвам се Васили.

— Знам. — Тя го наблюдаваше, сякаш го преценяваше колко струва, и той се засмя.

— Радвам се, че дойдохте в Лондон.

Ванеса реагира откровено.

— Аз не исках да идвам. Плаках много, когато тръгвахме от Ню Йорк.

— Разбирам. — Той й говореше тихо. — Като малък живеех в Лондон, а после трябваше да се преместя в Атина и това много ме натъжи. — От онова, което й беше разказвал, Серена си спомни, че е бил на две годинки, когато родителите му са загинали, така че никакъв спомен не би могъл да остане в съзнанието му, но поне прозвуча успокоително за детето. — Сега по-добре ли си? — Ванеса се извърна към балоните и кимна. — Отиваме ли си у дома? — Васили й протегна ръка и тя я пое, а после той се изправи и за пръв път погледна Серена в очите. — Добре дошла у дома, скъпа. — Сърцето й се разтопи. Искаше да му благодари за чудесното отношение към Ванеса, но знаеше, че сега не е моментът за това. Можеше с очи да му покаже какво чувства.

В малката къща в Челси бе приготвил всичко за Серена и Ванеса. В кокетната синьо-бяла стая за гости цяла кукленска къща очакваше детето.

Леглото бе отрупано с кукли. Имаше и стол точно по мярка за Ванеса. И всички вази бяха пълни с огромни букети от уханни цветя. Бе наел нова прислужница да се грижи за Ванеса. В спалнята им Серена забеляза сребърна кофичка, в която се охлаждаше шампанско, и накрая седна с въздишка.

— О, Васили… Струваше ми се, че няма да оцелея.

Спомни си последните няколко седмици и потръпна. В продължение на часове в самолета си мислеше само за Теди, за това колко безутешен изглеждаше, когато тръгнаха, и как я молеше да не се омъжва веднага. Разплака се и когато се сбогува с Доротея Кър и сега вече усещаше надигащата се носталгия по живота, който бе изоставила в Ню Йорк. Но беше уверена, че тук ще бъде много по-добре, че това е правилното решение за нея. През целия си живот се бе сбогувала с любими хора и места и при всяка поредна раздяла се връщаше и част от болката от предишните.

— Много ли бе трудно?

Серена го погледна натъжено.

— Донякъде, но ме крепеше това, че си идвам у дома при теб. — А после му се усмихна нежно. — Много усилия ми струваше да убедя хората, че не сме луди. — В усмивката й прозираше известна горчивина. — Никой ли вече не вярва в любовта? — Но дори и със собственото си сърце тя усещаше, че върши лудост или поне в най-добрия случай нещо прибързано.

— Ти вярваш ли в любовта, Серена? — Той я попита, подавайки й чаша охладено шампанско, и тя я пое.

— Нямаше да съм тук, ако не вярвах, Васили.

— Добре. Защото аз те обичам с цялото си сърце. — Той тихичко вдигна наздравица за нея. — За жената, която обичам… за моята принцеса… — Провря ръка под нейната за брудершафт и така отпиха първата глътка, а после очите му заиграха, когато се вгледа в нейните. — Кога ще бъде сватбата?

Тя му се усмихна уморено.

— Когато искаш.

— Утре — пошегува се той.

— Хайде да поизчакаме, докато привикнем.

— Две седмици? — Серена кимна. — Тогава след две седмици, госпожо Арбъс. А дотогава ще останеш моята принцеса. — Усмихна й се нежно, взе лицето й в дланите си и я целуна, а след няколко мига тялото й се бе преплело с неговото върху огромното легло и Теди, Доротея, Ню Йорк бяха напълно забравени.