Даниел Стийл
Спомен (16)

16.

Колата, която трябваше да ги закара до Хавър, пристигна в осем часа сутринта. Багажът бе прибран в чанти, които чакаха във входното антре, а Мари-Роз и Пиер стояха до тях сковани, бледи и напрегнати. Мари-Роз току си бършеше очите още откакто внесе подноса със закуската на Серена, а Пиер имаше печалния израз на баща, който губи единствения си син, когато стисна за сбогом ръката на Би Джей. За пръв път от началото на войната се бяха привързали толкова много към хората, на които служеха, а и младите съпрузи, спечелили сърцата им, стояха не по-малко натъжени. За Би Джей това бе краят на цяла една епоха, през която започна нов живот, свикна с него по време на войната и направо се преобрази, откри себе си в анонимността на униформата под обикновеното име Фулъртън. Е и? А сега се завръща отново в Щатите. Брадфорд Джарвис Фулъртън III и всичко онова, което се крие зад това име. Ще види майка си, баща си, братята си, приятелите, ще присъства на сватбата на Грег, ще се опитва да обясни на всички, че остава в армията, защото му харесва и защото вече не иска да я напусне. Ще се оправдава защо не желае да стане политик като баща си или пък да работи в адвокатската му фирма и защо е убеден в правотата на решението си. Предусещаше също и безмълвния въпрос, който никой няма да смее да зададе, защо се е оженил за Серена. Сега, когато напускаха небезопасната територия на Европа, той чувстваше още по-голяма необходимост да я закриля. Особено след като носи в утробата си неговото дете. Но дори и да не беше бременна, трябваше да направи прехода лек за нея, защото първите дни на запознанството с майка му ще бъдат много напрегнати. Сигурно по-късно дори и упоритата му майка ще бъде покорена от чара на Серена. Но и да не стане това, то не го интересува. Сега цялото му сърце принадлежи на Серена. И след всичките години, прекарани в армията, семейството му изглежда някак си по-маловажно, по-малко реално.

Такива тревожни мисли се въртяха в главата на Бред тази сутрин, когато се сбогуваше с Пиер и се наведе да целуне Мари-Роз по двете бузи, което Серена бе направила миг преди него.

— Обещавате да изпратите снимка на бебето, нали? — Почти същото бе казала и Марчела предната вечер по телефона от Рим.

— Да, ще ви изпратя, обещавам. — Серена стисна леко ръката й, а после усмихнато поглади едва забележимата подутина под люляково синия копринен костюм. Бред вече бе започнал да опипва корема й почти всеки ден, за да види дали е пораснал, и тя се шегуваше, че синът му го е омагьосал. Той винаги я коригираше „дъщеря ми“, като наблягаше на това, а Серена му се смееше. Тя искаше да бъде момче и да носи неговото име, но Бред твърдеше, че името за него не е от значение, мечтаеше за едно малко момиченце, което изцяло да прилича на нея.

Фулъртънови още веднъж се сбогуваха с възрастните хора, а когато колата потегли, им махнаха с ръка и след миг Серена склони глава на рамото на Бред, докато се носеха към ЛʼЕтоал, и също както в Рим си мислеше кога ли ще види пак тези познати места.

— Добре ли си? — загрижено я погледна Бред, когато забеляза сериозното изражение в очите й и се уплаши, да не би да й е лошо, но тя поклати глава и му се усмихна.

— Добре съм. — А после, след като пак извърна очи към прозореца, добави: — Сбогувах се… отново.

Той докосна ръката й и я взе в своята.

— Доста сбогувания ти се събраха, любима. Надявам се, че сега ще се установим на едно място и ще си имаме дом. Поне за известно време. — Знаеше, че бе възможно да остане в гарнизона в Сан Франциско цели пет години, дори и повече. — Ще направим къщата красива за бебето и ще се закотвим, обещавам. — Взря се в нея и я попита нежно: — Ще изпитваш ли носталгия, любима?

— По Париж? — Серена се позамисли, но той поклати глава.

— Имам предвид всичко това, не само Париж… по Европа.

— Да, Бред. По време на пребиваването си в Америка изживях толкова страхове за баба, за това дали някога ще се завърна във Венеция или в Рим. Там се чувствах като затворник. Но сега всичко ще бъде различно. — Ала истината бе, че Серена вече нямаше никого в Европа. Освен Марчела единственият й близък човек беше съпругът й и тя знаеше, че мястото й е до него. Бе се обадила на Марчела предния ден и й бе съобщила, че заминават. Каза й за бебето и старата жена така се зарадва, че се смя и плака едновременно. Но отказа, когато Серена й предложи да тръгне с тях за Щатите. Сега Серена имаше Бред, пък и Марчела усещаше, че мястото й е в Рим. — Различно е заминаването този път. — Тя вдигна рамене и се усмихна. Изведнъж италианското у нея силно пролича. — Натъжена съм само защото всичко тук ми е познато, близко, защото говоря езика.

— Не ставай глупава, говориш английски почти толкова добре, колкото и аз. Дори — той се засмя — по-добре.

— Не това имам предвид. Искам да кажа, че тук разбират начина ми на живот, духа, душата ми. В Щатите е различно. Хората не мислят като нас.

— Не. — Той сбърчи чело. — Не мислят. — Знаеше също и че нямаше да възприемат нейния предишен начин на живот и произхода й. Нямаше дори и да им мине през ум за красивите неща, с които е израсла, за изящните скулптури, гоблени и картини, за дворците във Венеция и Рим, които за нея са били естествена среда още от рождение. И макар сега всичко да бе загубено, у Серена се бе съхранил заложеният финес. Той я правеше изискана и деликатна, тиха и мъдра, придаваше й едно неповторимо излъчване, сякаш очарованието на всичко онова, което я е заобикаляло в детството й, се бе превърнало в част от нея. Но Би Джей дълго се бе питал как би могло вроденото душевно изящество да се пригоди към бита на неговата страна. Това бе една от причините да не бърза да се връща в Щатите. Но сега моментът бе дошъл и за да смекчи прехода, бе уредил да вземе част от отпуската си. Щяха да пътуват с „Либерте“, кораб, който Франция бе получила от Германия веднага след войната. Той бе наел първокласна кабина на една от горните палуби.

Би Джей се отказа от ферибота до Хавър, защото смяташе, че ще бъде уморително за Серена, и предпочете един от ординарците му да ги закара спокойно с кола. Така можеха да спират, когато си пожелаят, и тя нямаше и да усети как ще се качат на кораба. Но се оказа, че Серена понася без проблеми пътуването, от самото начало бременността й беше лека и след първите три месеца се чувстваше дори по-добре и отпреди. Бъбриха по целия път от Париж до Хавър, той й разказваше за живота си в Ню Йорк, за семейството си, за старите приятели, а тя за времето, прекарано с монахините. Стори им се, че пътуването мина много бързо, и изведнъж се озоваха на кея. Шофьорът свали куфарите от колата и малко след това един стюард ги поведе нагоре към каютата им, а Серена гледаше кораба със страхопочитание. Той нямаше нищо общо с товарния кораб, на който ги бяха качили в Дувър — нея и още десетки други деца бежанци заедно с няколко монахини. Това бе луксозен кораб първа категория. Докато прекосяваше коридорите и разкошните салони, облицовани с червено кадифе, и наблюдаваше другите пътници, тя разбра, че това пътешествие щеше да бъде много специално.

Когато се обърна към съпруга си, очите й танцуваха.

Той я погледна въпросително, а в очите му се четеше неговото вълнение. Срещна доста трудности, докато ангажира места за „Либерте“. При такова кратко предизвестие това, че тя възприемаше пътуването като специално преживяване, означаваше много за него. Искаше му се навлизането й в неговия свят да започне гладко и щастливо и Би Джей щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да го постигне. Вече знаеше, че сватбата на брат му вероятно ще бъде тежък момент, а срещата с Пати Атертън не беше нещо, което очакваше с нетърпение, така че поне, преди да се сблъскат с всичко това, щяха да си прекарат чудесно.

— Харесва ли ти?

— Бред! — И докато стюардът уверено ги водеше към каютата им, където знаеха, че ще намерят големите куфари, които бяха изпратили няколко дни преди това, Серена прошепна: — Чудесно е! Като дворец е! — Двамата почти едновременно се засмяха и тя го хвана под ръка с видимо удоволствие.

— Довечера ще те заведа на танци. — А после лицето му бързо се помрачи. — Или може би не трябва?

Серена му хвърли игрив поглед, когато влизаха в каютата.

— Не ставай глупав. На сина ти ще му хареса.

— На дъщеря ми — шепнешком я поправи той, след което млъкнаха, защото кабината, в която се намираха, бе така луксозна, че това изненада и двамата. Всичко бе тапицирано или в синьо кадифе, или в син атлаз, стените бяха с ламперия от красив тъмен махагон, мебелите бяха от същото много добре полирано дърво и навсякъде имаше малки месингови орнаменти, щампи, ключове. Беше чудесно място за медения месец, които не бяха имали, цялата стая излъчваше комфорт и на човек му се искаше да остане цяла година, а не една седмица. Сандъците с багажа им бяха спретнато подредени на поставки на удобни места, а сега до тях поставиха и куфарите и стюардът направи лек поклон.

— Прислужницата ще дойде след малко, за да помогне на мадам да разопакова куфарите. — После посочи огромна купа с пресни плодове, чиния със сладки и гарафа с шери върху един тесен бюфет. — Скоро ще сервираме обяд, веднага щом отплаваме в един часа, но междувременно може би полковникът и мадам биха искали нещо за освежаване? — Всичко бе съвършено и двамата бяха очаровани, а стюардът се поклони отново и излезе от стаята.

— О, скъпи, чудесно е! — Тя се хвърли в прегръдките му и обви ръце около врата му.

Бред изглеждаше страшно доволен.

— По-хубаво е, отколкото предполагах. Господи, не е ли това начинът, по който трябва да се пътува? — Той наля на двамата по чашка шери, подаде й едната и вдигна своята за тост. — За най-красивата жена, която познавам, жената, която обичам — очите му светнаха, озарени от една топла усмивка — и майка на моята дъщеря.

— Син — както обикновено, го коригира тя с усмивка.

— Нека животът ти в Щатите ти носи щастие, скъпа, винаги и завинаги.

— Благодаря ти. — Серена погледна за миг чашата, а после съпруга си. — Сигурна съм, че ще ми донесе. — Отпи глътка, после това вдигна тост за него. — За мъжа, който ми даде всичко и когото обичам с цялото си сърце… Нека никога не съжалява, че е довел войнишката си булка у дома. — Изричайки това, очите й се навлажниха и той бързо я взе в прегръдките си.

— Не говори така.

— Защо не?

— Защото те обичам. И когато говориш такива неща, забравяш коя си. Не бива да забравяш коя си всъщност, Серена. Принцеса Серена. — Бред нежно й се усмихна и тя поклати глава.

— Сега съм госпожа Фулъртън, а не принцеса еди-коя си, и на мен ми харесва. — След кратка пауза продължи: — А ти, Бред, не се ли питаш кой си ти всъщност? — Този въпрос я занимаваше от няколко месеца. Бе започнала да се включва в тази негова игра на анонимност, която бе подхванал с постъпването си в армията и с престоя в чужбина. — Не правиш ли и ти същото, което правя и аз?

— Може би. — Той се загледа през илюминатора. — Истината е, че моят произход за мен винаги е бил като товар, Серена. — Досега не бе споделял това с никого и беше странно, че го казва на нея точно преди завръщането си у дома. — Сякаш никога не съм си на мястото. Винаги се чувствам, както се казва, като „четвъртит пирон в кръгла дупка“. Не знам защо, но е така. Мисля, че двамата ми братя не разсъждават по този начин. Теди навсякъде би се адаптирал, а Грег би си наложил да се чувства добре. Но аз не мога. Пък и просто не вярвам във всички тези идиотщини. И никога не съм вярвал в ценностите на хора като Пати Атертън, като майка ми, баща ми. Всичко това е да си придадеш важност, за показ. Нищо не се прави, защото ти е приятно, или защото го искаш, защото е стойностно за тебе. Единственото, което има значение, е дали изглеждаш добре в очите на другите. Не мога повече да живея така.

— И затова ли си в армията?

— Точно затова. Защото онова, което върша в армията, се знае само донякъде. Мога да живея на дяволски приятни места, вероятно на едно съвсем здравословно разстояние от Ню Йорк, освен ако по някое време не ме назначат във Вашингтон. — И Бред завъртя очи, имитирайки какъв ужас би било това. — И няма да ми се налага да продължавам семейната игра, Серена. Не желая да бъда Би Джей Фулъртън Трети. Искам да бъда АЗ, Първи, Аз, Бред, Би Джей, своята собствена личност, някой, когото бихме могли да уважаваме и двамата. Няма да е необходимо, Серена, да посещавам клубовете на баща ми или да се женя за някоя от дъщерите на приятелите на майка ми, за да се чувствам добре. Винаги съм ненавиждал тези неща и сега знам защо. Просто защото не съм бил лишаван от тях. Но ти — нежно я погледна той — ти си родена да бъдеш принцеса. Не можеш да избягаш от това, да се скриеш, да го промениш, да го изоставиш, да се преструваш, че не съществува. То е част от тебе. Също като прекрасните ти зелени очи.

— А откъде знаеш, че и аз не мразя това толкова, колкото ти онова, което имаш по рождение?

— Защото те познавам. Единственото, което не ти харесва, е да се набиваш в очи, да парадираш. Не искаш да изглеждаш сноб. Но ти си вярна на корените си, Серена. Ти принадлежиш към този свят и ако той продължаваше да съществува, никога не бих те откъснал от него, защото точно сега Америка е място, където не могат да разберат селенията, от които ти идваш. Но това е най-доброто, което имаме, хлапе, и единственото, което можем да направим, е да им обясним. А ако са достатъчно умни — Бред леко се усмихна — няма да се наложи да обясняваме каквото и да било. Защото твоята същност, красотата и грацията ти, добротата и безупречната ти елегантност, всичко това е изписано на лицето, в очите ти, прозира в маниерите ти без значение дали си принцеса, или не. Може да се наричаш госпожа Джоунс, любима, или както ти хрумне, ти си принцеса до дъното на душата си.

— Това е глупаво. — Тя се усмихваше и леко поруменя от неудобство. — Ако не ти бях казала, никога нямаше да разбереш.

— Естествено, че щях да разбера.

— Нямаше. — Вече го дразнеше и той остави чашата си и я притегли в прегръдките си в разкошната каюта, цялата в синьо кадифе и махагон. Силно я целуна по устните, а после я взе на ръце и внимателно я положи върху огромното примамващо легло.

— Не мърдай. Трябва да оправя нещо. — Серена се усмихна, когато той се отдръпна и свали табелката „Не ни безпокойте“, отвори вратата и я закачи на топката от външната страна. — Представям си изражението на прислужницата… — Бред се обърна към нея с широка усмивка, дръпна завесите и започна да разхлабва вратовръзката си.

— И какво точно означава това, господин полковник? — Тя го погледна дяволито от леглото, принцеса до върха на пръстите си, само дето в очите й напираше смях.

— А ти какво смяташ, че означава, госпожо Фулъртън?

— Посред бял ден? Тук? Сега?

— Защо не? — Бред седна на ръба на леглото и отново я целуна.

— Боже мой! Ще забременея.

— Страхотно. Ще си имаме близначки.

— О, недей. — Но той не й даде възможност да довърши изречението си. Устните му се притиснаха към нейните и след миг вече бяха издърпали хубавата кувертюра от син сатен, за да открият белите ленени чаршафи с красиво избродирания монограм на френските линии. Тя усещаше гладката и хладна тъкан с плътта си, ръцете му бяха на гърдите й, усещаше и бедрата му и жадуваше да го усети вътре в себе си. Стенейки тихо, повтаряше името му, а той целуваше безспир устните й, очите й, косата й. Ръцете му сякаш извършваха магия и изведнъж, притискайки се към нея, Бред просто я изненада.

— Оох. — Беше единственият продължителен звук първо на почуда, а после на удоволствие, който се загуби в симфонията от мек шепот и стенания, докато корабът бавно се отделяше от пристанището и те поемаха пътя към дома.