Даниел Стийл
Спомен (2)

2.

Докато гондолиерът бавно лавираше, Серена с благоговение се оглеждаше наоколо и спомените се нижеха, спомени, за които не бе намирала сили в продължение на четири години, а ето че сега изведнъж бяха нахлули в съзнанието й. Обляната в слънце фигура на Духа Пазител на митницата сякаш я наблюдаваше, докато тържествено минаваха отдолу, гондолата се движеше с познатия ритъм, нещо, което никога не бе забравяла и което с такава странна сила я пленяваше и омайваше като дете. Непроменени бяха останали и многовековните исторически паметници на Венеция, които започваха да се очертават в далечината с достолепие, от което все още дъхът й секваше — „КадʼОро“, в цялото си величие, и „Ка Песаро“, живописните малки площади и мостчета, а после изведнъж се плъзнаха под Понте ди Риалто и продължиха надолу по Канале Гранде покрай огромните дворци „Гримани“, „Папдополи“, „Пизани“, „Мочениго“, „Контарини“, „Граси“, „Редзонико“, най-великолепните дворци на Венеция, които можеха да се видят, подминаха Понте дел Академия, от двете страни се редяха градините на двореца „Франкети“ и „Палацо Дарио“, „Санта Мария дела Салуте“, която внушително се извисяваше отдясно, дворците „Доджис“ и „Кампаниле“ и след миг гондолата почти внезапно се озова при площада „Сан Марко“, а Серена с възхищение съзерцаваше смайващата красота, пред която направо бе занемяла, когато спряха. Почувства се така, както вероятно са се чувствали древните венецианци, които след безкрайните си пътувания до чужди пристанища е трябвало само в миг да зърнат тази гледка, за да преоткрият с почуда цялото великолепие на онова, което преди време са напуснали.

— Красиво е, синьорина, нали? — Гондолиерът погледна с гордост „Сан Марко“, а после отново обърна очи към нея. Но тя само кимна. Беше невероятно да се върнеш след толкова много години и да видиш, че нищо тук не се е променило. Целият свят беше обърнат наопаки, а Венеция дори не бе докосната от войната. Наблизо бяха падали бомби, но като по чудо самият град бе останал непокътнат… След това гондолата бавно продължи под Понте ди Палия, плъзна се под прочутия Понте дей Соспири — Моста на въздишките, а после пое из лабиринт от по-малки канали и мина покрай други не толкова значими дворци и древни статуи, украсяващи изящните фасади. Нижеха се кокетни площади и пищни сгради и навсякъде цареше богатото великолепие, което бе привличало хората във Венеция в продължение на стотици години.

Но Серена вече не бе омаяна от архитектурата. Щом завиха из по-тесните канали, лицето й стана напрегнато и докато погледът й обхождаше познатите места, които се мярваха край тях, на челото й се появиха бръчки. Вече се приближаваше към отговорите на въпросите, измъчвали я цели две години, те бяха почти на хвърлей разстояние.

Гондолиерът се обърна към нея, за да потвърди адреса, но като видя изражението й, не каза нищо повече. Той знаеше. Бе наблюдавал и други, които се завръщаха у дома. Предимно войници. Някои идеха от плен при майките си, любимите и съпругите. Зачуди се кого ли търси неговата млада красива пътничка и къде ли е била. Мълком й пожела каквото търси, да го намери. Вече бяха само на двеста-триста метра от къщата и Серена я бе съзряла. Тя видя, че капаците на прозорците висят, извадени от пантите, някои прозорци бяха заковани с дъски, а водата на плиткия канал се плискаше в каменните стъпала точно под металната решетка на площадката. Когато гондолата наближи, Серена стана.

— Искате ли да позвъня вместо вас? — Имаше голям старомоден звънец и чукче, но девойката бързо поклати глава. Гондолиерът й подаде ръка, тя внимателно стъпи на площадката и бегло погледна затъмнените прозорци — знаеше добре какво значи това.

Серена се поколеба за миг, който продължи цяла вечност, а после припряно дръпна шнура на звънеца и зачака със затворени очи, припомняйки си онзи трепет, с който някога ръката й бе докосвала този звънец… когато нетърпеливо броеше секундите до мига, в който някое познато лице се появи, а отзад баба й усмихната очаква да я прегърне и Серена радостно тръгва с нея по стълбите към големия салон… гоблените… разкошния брокат, статуите, миниатюрите на изящните златисти коне от мед на „Сан Марко“ в горния край на стълбището… Ала този път последва само тишина, нарушавана от плисъка на водата в канала зад нея. Серена знаеше, че никой няма да й отвори.

— Non cʼe nessuno, signorina?^[1] — попита гондолиерът. Но въпросът беше безсмислен. Разбира се, че нямаше никой в къщата и не бе имало от години. За секунда погледът на Серена се спря на чукчето и й се прииска да опита и с него, да накара някого вътре да отвори вратата, да върне часовника назад.

— Е!… Е! — чу настойчив, почти враждебен глас, обърна се и видя един търговец на зеленчуци, който минаваше с лодката си покрай тях и наблюдаваше Серена с подозрение. — Не разбирате ли, че няма никой?

— Знаете ли къде са? — Серена се провикна, наслаждавайки се отново на звука на родния си език. Сякаш никога не бе заминавала. Сякаш четирите години в Щатите бяха заличени от живота й.

Търговецът на зеленчуци сви рамене.

— Кой би могъл да знае? — После философски добави: — Войната… много хора се преселиха.

— Да сте чули какво е станало с жената, която живееше тук? — В гласа на Серена започваше да се долавя писклива нотка на ужас и гондолиерът съчувствено я погледна, а през това време към тях бавно се приближи пощенската лодка, от която раздавачът любопитно се взираше в лицето на девойката.

— Къщата беше продадена, синьорина — отговори на въпроса й той.

— На кого? Кога? — Серена ококори очи от изненада. Продадена? Къщата била продадена? Такова предположение никога не й бе минавало през ум. Но защо баба й е продала къщата? Дали е била без пари? Серена никога не се беше замисляла за това.

— Продадоха я миналата година, още по време на войната. Купиха я някакви хора от Милано. Казаха, че когато войната свърши, ще се пенсионират и ще се преместят във Венеция… да стегнат къщата…

След тези думи раздавачът повдигна рамене, а Серена се почувства като в капан. „Да стегнат къщата.“ Какво, по дяволите, има предвид той? Какво говорят тези хора? Да стегнат какво? Бронзовите статуи? Безценните антики? Мраморният под? Безупречните градини? Какво има да се стяга? Раздавачът усети болката й. Доближи лодката си до площадката и погледна девойката в лицето.

— Приятелка ли ви беше… възрастната дама? — Серена бавно кимна, без да смее да проговори. — Ecco. Capisco allora.^[2] — Само му се струваше, че разбира, но всъщност не разбираше. — Тя почина… Преди две години. През пролетта.

— От какво? — Серена усети как й премалява и краката й се подгъват, сякаш изведнъж някой бе изтеглил всички кости от тялото й. За момент й се стори, че ще припадне. Това бяха думите, които бе очаквала, думите, от които се бе страхувала, и ето че вече ги чу и те се врязаха в нея като нож. Искаше й се този мъж да греши, но като погледна любезното му застаряло лице, разбра, че говори истината. Баба й вече я няма.

— Знаете, тя беше много възрастна, синьорина. Почти на деветдесет.

Серена поклати глава почти разсеяно и тихо отрони:

— Не, миналата пролет навърши осемдесет.

— Ъхъ — кротко се съгласи той, щеше му се да я утеши, ала не знаеше как. — Синът й дойде от Рим, но само за два дни. По-късно чух, че откарал всичко в Рим, всичките й неща. А къщата обяви веднага за продан. И въпреки това измина цяла година, докато я продаде.

„Значи пак Серджо — помисли си Серена. — Серджо. Отмъкнал е всичко в Рим.“

— Ами писмата? — Гласът й вече беше сърдит, сякаш нещо в нея бавно започваше да се разпалва. — Къде отиваше пощата й? И нея ли му изпращаха?

Раздавачът кимна.

— С изключение на писмата до прислугата. Каза ми тях да ги връщам обратно.

Значи Серджо е получавал всичките й писма. Защо не й съобщи? Защо никой не й писа, за да й извести? В продължение на повече от две години тя се побърка да чака, да се чуди, да си задава въпроси, на които никой не можеше да отговори. Но той е можел, копелето мръсно.

— Синьорина? — Пощенският раздавач и гондолиерът чакаха. — Va bene?^[3]

Тя бавно кимна.

— Si… si… grazie…^[4] Аз само… — Беше готова да започне да обяснява, но вместо това очите й се напълниха със сълзи. Серена се извърна и двамата мъже се спогледаха.

— Съжалявам, синьорина.

Девойката поклати глава, все още обърната с гръб, и раздавачът продължи пътя си. Гондолиерът не помръдваше. Серена за последен път погледна ръждясалите панти на вратата и погали с пръсти шнура на звънеца, сякаш да докосне някаква частица, до която баба й се бе докосвала и която се бе превърнала в нейна плът и кръв, а после бавно тръгна към гондолата с чувството, че тук завинаги е останало късче от сърцето й. Значи Серджо все пак бе постигнал целта си — титлата. Толкова го мразеше. Искаше й се тази титла да го смаже, да му донесе смърт, далеч по-ужасна от гибелта на баща й.

— Синьорина? — Гондолиерът гледаше как лицето й се изкривява от гняв и скръб и се чудеше каква ли мъка се е загнездила в душата й, за да кара едно толкова младо същество така да страда. — Къде искате да отидете сега?

Тя се поколеба за миг, не знаеше какво да прави. Дали да се върне на гарата? Не беше готова. Не още. Най-напред трябваше да свърши една работа. Обърна се бавно към гондолиера, припомняйки си онази прелестна черквица… Може би там някой ще знае нещо повече?

— Закарайте ме, моля, до Кампо Санта Мария Нуова.

— „Maria dei Miracoli“?^[5] — попита той, назовавайки по име черквата, където тя искаше да отиде. Серена кимна и мъжът й помогна да се качи, после бавно отблъсна гондолата от площадката, а очите на девойката не се отделяха от къщата, която щеше винаги да помни и която никога повече нямаше да види. Това щеше да бъде последното й пътуване до Венеция. Нямаше причина да се завръща. Вече не.

„Санта Мария дей Мираколи“ си беше същата, каквато Серена си я спомняше — малка скромна черква, почти цялата скрита зад високата ограда. Едва вътре се разкриваха чудесата на „Мария Чудотворната“, едва вътре мраморните инкрустации и изящни резби смайваха с красотата си новодошлия и все така възхищаваха онези, които я посещаваха от десетки години. Серена влезе и се спря, за миг й се стори, че баба й стои до нея както едно време, когато всяка неделя идваха на службата. Тя застина безмълвна в продължение на няколко минути, после бавно пристъпи към олтара и коленичи, като отчаяно се опитваше да не мисли… какво да прави сега… къде да отиде.

Ако се отдаде изцяло на скръбта си, нямаше да й олекне. И все пак мисълта, че тази скъпа загуба е факт, раздираше сърцето й и две самотни сълзи се търкулнаха по бузите й към изящно изваяната брадичка. Миг след това тя се изправи и тръгна към канцеларията в задната част на църквата, за да потърси свещеника. Когато влезе, видя възрастен мъж в свещеническа дреха, който седеше до скромно бюро и четеше от молитвеник с протрита кожена подвързия.

— Отче? — Той бавно вдигна глава и погледна право в зелените очи на Серена. „Сигурно отскоро е в енорията“, предположи тя. Не си го спомняше от времето, преди да замине. — Чудя се дали бихте могли да ми помогнете. Търся сведения за баба си.

Възрастният мъж въздъхна и полека се изправи. Откакто бе свършила войната, толкова много хора идваха да узнаят нещо за близките си. Имаше починали, преселили се, безследно изчезнали. Беше невероятно той да може да й помогне.

— Не зная. Ще проверя в регистрите. Името й?

— Принцеса Аличия ди Сан Тибалдо — промълви Серена, далеч от мисълта да му направи впечатление, но въпреки това отношението му сякаш в миг се промени. Той се оживи, стана по-заинтригуван, по-услужлив и тя неволно се раздразни. Ще рече ли това, че титлата е от такова значение? Нима тя прави хората различни? Защо? Сега всички тези неща изглеждат така маловажни. Титли, имена, рангове, пари. Единственото, което имаше значение за Серена, бе, че баба й е мъртва.

Свещеникът тихичко си шепнеше нещо, докато се ровеше из чекмеджетата с документи, а после започна да проверява в някакъв огромен регистър, което продължи сякаш безконечно, накрая поклати глава и вдигна очи към Серена.

— Да. — Той обърна регистъра към нея. — Ето. Девети април 1943-та. Причината за смъртта е била естествена. Свещеник от тази черква е отслужил последната церемония. Погребана е в градината. Искате ли да видите гроба? — Серена кимна и със сведена глава го последва навън, в ярко обляна от слънцето малка градина, заобиколена от ниски дървета и осеяна с цветя, сред които се подаваха стари надгробни паметници. Свещеникът се отправи към далечния ъгъл, където имаше само няколко паметника, и всичките изглеждаха нови. С отмерен жест й посочи един от тях — скромен паметник от бял мрамор, спря за момент поглед върху Серена, след това се обърна и си отиде. Девойката стоеше като вцепенена. Издирването приключи, бе намерила отговора на всички въпроси. Значи баба й лежи тук, под тези дървета, скрита зад стените на „Санта Мария дей Мираколи“, била е тук през всичкото това време, докато й пишеше писмо след писмо и се молеше да е още жива. На Серена й се искаше да се ядоса, да мрази, да отмъсти. Но имаше ли нужда от омраза и отмъщение? Битката бе приключила. Всичко бе свършило в тази тиха градина и единственото, което девойката изпитваше, бе тъга.

— Ciao, nonna^[6] — прошепна тя, когато накрая се обърна, за да си тръгне с очи, замъглени от бликналите сълзи. Не се върна да каже „довиждане“ на свещеника, но когато отново прекоси красивата малка черква, го завари да я чака до вратата и преди тя да излезе, той се приближи към нея и гледайки я загрижено и мило, два пъти й стисна ръката.

— Довиждане, принцесо… довиждане…

„Принцеса“? За миг Серена се поспря объркана и се обърна стреснато към него. Принцеса, той я нарече принцеса?… А после бавно кимна. Баба й вече я нямаше. Значи тя е принцесата и тичайки по стълбите надолу към площадката, където бе оставила гондолиера, Серена съзнаваше, че това няма никакво значение, абсолютно никакво.

Докато се отдалечаваха с гондолата, десетки мисли нахлуха в главата й. Серджо. Какво ли е направил с парите, които е взел от къщата? Ами със скъпоценностите на родителите й и с красивите вещи на баба й? Изведнъж я обзе страстно желание да му потърси обяснение, отчет, искаше й се този презрян човек, който унищожи семейството й, да възстанови всичко, което й бе отнел. Тя знаеше, че той не е в състояние да го стори. Каквото и да направи, Серджо нямаше да й възвърне онова, което бе загубила. И все пак нещо я караше да се срещне с него, да предяви претенции, да го накара да й даде отчет за това, което в известна степен е нейно. И докато бавно се придвижваха с гондолата обратно към Канале Гранде и площад „Сан Марко“, Серена вече знаеше къде отива. Венеция беше свързана с баба й. Беше част от нея. Винаги е била някак непозната и различна за Серена, интригуваща и вълнуваща, като приключение, дори през двете години, през които бе живяла в този град след смъртта на родителите си. Но сега, след като бе стигнала дотук, тя разбираше, че не бива да спира. Трябва да извърви целия път до корените си. Трябва да се завърне у дома.

— Желаете ли да отидете на площада, синьорина?

— Не — бавно поклати глава Серена. Не на площада. Бе приключила с това, което имаше да прави във Венеция. Бяха изминали само три часа от нейното пристигане, а тя трябваше да продължи по пътя си. — Не, благодаря. Не на площада. Закарайте ме обратно до Санта Лучия.

Гондолата бавно се плъзна под Понте дей Соспири и Серена затвори очи. Почти инстинктивно гондолиерът започна да пее; беше тъжна, жаловита песен и той я пееше добре. Миг по-късно излязоха отново под яркото слънце и песента не секваше, докато завиваха по Канале Гранде и минаваха покрай великолепието на площад „Сан Марко“, „Кампаниле“, двореца „Доджис“ и всички прекрасни забележителности на Венеция. Но този път Серена не се разплака. С жаден поглед наблюдаваше всичко, сякаш се сбогуваше и искаше да го запечата в съзнанието си, предчувствайки, че никога вече няма да се върне тук.

Когато стигнаха гарата, тя плати на гондолиера, остави един доста щедър бакшиш, за който той дълго й благодари, като се мъчеше да надникне в очите й.

— Сега къде отивате, синьорина?

— В Рим.

Той замислено кимна.

— Не сте ходили там след войната? — Серена поклати глава. — Ще ви се стори много променен. — Каква по-голяма промяна от това, което бе заварила тук? За нея всичко навсякъде бе променено. — Имате ли роднини в Рим?

— Не… аз… едничкото, което имах, беше баба ми. Тук.

— Това нейната къща ли беше, дето ходихме тази сутрин?

Серена мълком поклати глава и той съчувствено промълви:

— Съжалявам.

— Аз също.

Девойката мило му се усмихна и му подаде ръка. Гондолиерът пое бялата й нежна длан в грубата си, почерняла от слънцето десница, а после, когато й помогна да слезе, я потупа по рамото и й подаде багажа.

— Пак елате във Венеция, синьорина. — Той се усмихна и тя обеща, че пак ще дойде, след което решително вдигна малкия си куфар и тръгна към гарата.