Даниел Стийл
Спомен (50)

50.

— Ванеса? Ванеса? Вкъщи ли си? — Теди спокойно влезе, остави шапката си на масичката в коридора, свали си палтото и надникна в кабинета. Не беше там, но докато обикаляше из апартамента, се сети, че може би е в тъмната стая, където през последните четири години прекарваше по-голямата част от времето в проявяване на снимки. Когато през първата година в колежа „Васар“ се пристрасти към фотографията, той трябваше да й отстъпи спалнята за гости, ала това всъщност бе удоволствие за него, защото тя особено бързо напредваше.

Всеки миг от тринайсетте години, през които Ванеса живееше с него, бе удоволствие. Всичко вършеха заедно, ръка за ръка, учеха се и растяха на години, понякога се караха като куче и котка, но нищо не накърни искрената обич и уважение помежду им. Майка му почина, когато Ванеса бе на дванайсет, ала това не бе особена загуба за детето. Бабата така и не прие своята внучка до смъртта си. Не остави на Ванеса нищо от огромното си богатство. Бе го завещала по равно на двамата си синове. Две години по-късно почина и Грег, както се очакваше, от цироза, а Пати се премести в Лондон и се омъжи за „една много важна личност“. От клюките, които понякога чуваше, Теди предполагаше, че е щастлива, но му беше все едно дали ще я срещне отново. След като й бяха отнети правата над Ванеса, тя напълно загуби интерес към момичето и те повече не я видяха. И така, през всичките тези години Теди и Ванеса бяха сами. Той не се ожени, беше се посветил с цялото си сърце на предопределението да бъде самотен баща. Имаше и моменти на абсолютно отчаяние, изпълнени с неописуема истерия, и мигове, които се равняваха на цял един живот. Когато последната пролет Ванеса завърши „Васар“, той знаеше, че годините, прекарани там, ще й останат като мил спомен завинаги. В известен смисъл притежаваше красотата на майка си, ала приликата бе по-скоро духовна. Иначе Ванеса бе пълно копие на Бред и Теди често развеселено и със задоволство установяваше в колко много неща напомня баща си. Като него хубава, руса и източена, с чувство за хумор, същите сиво-сини очи, а когато се засмееше, сякаш Бред се връщаше, прероден в жена. Тя бе толкова жизнерадостна и динамична, че усещането от общуването с нея и от самото й присъствие бе изключително. А от майка си бе наследила енергията и устрема. Не искаше да бъде модел, а фотограф. Във „Васар“ бе учила изящни изкуства и се бе справила чудесно, но единственото, което я вълнуваше, бе онова, което виждаше в обектива на фотоапарата си и превръщането на реалността в изкуство. Теди леко почука на вратата и Ванеса се обади.

— Да? Кой е?

— Големият лош вълк.

— Не влизай, промивам.

— Скоро ли ще свършиш?

— След няколко минути. Защо? — Теди имаше чувството, че повечето от разговорите им се водеха през тази врата.

— Искаш ли да излезем да вечеряме?

— Няма ли да е по-добре да си играеш с деца на твоята възраст? — Тя винаги го закачаше за това, че трябва да се ожени.

— Гледай си работата, умнице.

— Съветвам те да бъдеш добър с мен, защото току-виж съм продала на вестниците снимката, която ти направих миналата седмица. Известен хирург, маскиран като чепка грозде. — Той се засмя гръмогласно при спомена. Заедно с половин дузина приятели бяха отишли на парти по случай празника на Хелоуин и понеже в последния момент се оказа, че момчето, което трябваше да облече този костюм, не може да дойде, тя притисна Теди да го замести. Той се съгласи, на всичкото отгоре спечелиха награда и Ванеса помоли някой да ги снима. — Как ли ще изглежда в медицинското списание?

— Това е изнудване.

— Най-добре е да си мил с мен. Току-що „Ескуайър“ купи една друга снимка. — Вече пет месеца беше на свободна практика и се справяше чудесно.

— Издигаш се. — Теди все още стоеше в коридора и говореше на вратата. — Ще излезеш ли някога оттам?

— Не, никога — извика му Ванеса.

— А за вечеря?

— Звучи добре. Къде отиваме?

— Как ти се струва „Пи Джей Кларк“?

— Страхотно. С дънки съм и не ми се преоблича.

— С една дума, нищо ново. — Той се задяваше. Тя винаги носеше джинси, с разпусната вееща се руса коса, различни сака и жилетки цвят каки, които представляваха останалата част от гардероба й. Искаше да се чувства достатъчно удобно, за да може винаги да снима. Тоалетите не ангажираха особено вниманието й.

— Не, ще се преоблека.

Теди отиде в своята спалня и разхлаби вратовръзката си. В продължение на години бе водил два живота — единия на спокоен преуспяващ хирург в „Кълъмбия Презвитериън“, в костюм на ситно райе, бели ризи и тъмни вратовръзки, и другия, съвсем различен, този с Ванеса. Пързаляне с кънки, яздене на понита, посещения в зоологическата градина, празнуване на Деня на бащата по лагери, игри на хокей, мигове на наслада пред купа сладолед. Живот в дънки и тениски, с розови бузи и развята от вятъра коса. Тя го поддържаше млад и той изглеждаше по-млад от своите четирийсет и пет, никой нямаше да му даде повече от трийсет, а и си приличаха. И двамата бяха високи, стройни, с еднакви усмивки, можеше спокойно да се приеме, че му е дъщеря. Навремето, когато беше малка, случваше се да го представи като „татко“, ала продължаваше да му вика „Теди“, най-често обаче казваше на приятелите си, че й е чичо. Ванеса съвсем ясно помнеше до най-малката подробност деня, в който я повериха на Теди, но в съзнанието й не бе останала никаква следа от кошмарите на миналото.

През годините той се бе консултирал с различни психиатри и всички твърдяха, че не бива да се тревожи. Смятаха, че е възможно никога нищо да не си спомни. Тя бе щастлива, чувстваше се комфортно и нямаше причина да се връща към миналото. Лекарите му казваха, че след като Ванеса порасне, ако иска, би могъл да й разкрие истината. Но Теди бе решил да не го прави. Фактът, че майка й е била убита от съпруга си, можеше да се окаже непоносима тежест за нея. Единственото, което би могло да отприщи преживения ужас, бе някаква силна травма. В този случай имаше вероятност някои от спомените да изплуват. Когато беше малка, често сънуваше кошмари, които с времето бяха отзвучали, и Теди постепенно се бе успокоил. Ванеса си беше като всички други деца, жизнена, непринудена, по-добродушна от повечето малчугани, и не бе имал с нея никакви пубертетски проблеми. Тя беше просто едно чудесно хлапе и Теди я обичаше като собствено дете. А сега, когато вече бе на двайсет и три, той не можеше да повярва колко бързо бяха отминали годините.

Теди се върна при тъмната стая след двайсет минути, облечен в дънки, тъмнокафяво кашмирено сако и бежово поло. Понякога Ванеса пазаруваше в „Блумингдейлс“ и се връщаше с неща, които сам никога не би си купил, но след като вече ги имаше, той ги харесваше.

— Ще излезеш ли някога оттам, госпожо Картие-Бресон?

При тези думи вратата се отвори и Ванеса застана пред него в цялата си внушителна красота, с коса, разпиляна по раменете като житни класове, и с лице, разцъфтяло в широка усмивка.

— Току-що промих няколко наистина страхотни снимки.

— Какви? — Теди я погледна в очите доволен. Сякаш през всичките си двайсет и три години тя бе центърът на неговото съществуване.

— Онзи ден в парка щракнах няколко деца и снимките са станали просто изумителни. Искаш ли да ги видиш? — Ванеса сияеше и той я последва в тъмната стая. Тя включи осветлението, за да може Теди да ги разгледа. Беше права. Бяха фантастични.

— Ще ги продаваш ли? — Наистина бяха много хубави.

— Не знам. — Ванеса наклони глава на една страна и русата й грива падна върху рамото. — От една галерия искат работите ми. Мислех да им ги покажа.

— Невероятни са, скъпа. През последните няколко седмици направи много красиви неща.

Тя го щипна по бузата и го целуна.

— То е, защото имам чичо, който ми купува разкошни фотоапарати. — Беше й купил „Лайка“ за Коледа и още един „Никон“ по случай завършването й. Първия си фотоапарат бе получила за осемнайсетия си рожден ден и той я запали.

Повървяха малко под ръка и взеха такси, което ги закара до „Пи Джей“. Често излизаха вечер заедно, след като се бе прибрала от колежа. Обичаше да я води на различни развлечения, а на нея й харесваше да бъде с него, дори понякога Теди се чувстваше виновен за това. Когато бе в училище, нямаше много приятели. Бе донякъде самотно дете и беше силно привързана към него. Във „Васар“ се бе сприятелила с няколко момчета и момичета, но изглеждаше по-щастлива, когато бе сама с фотоапарата си. Двайсет и третият й рожден ден бе след няколко седмици, а Ванеса бе още девствена. В живота й нямаше мъже, които да са от особена важност за нея, а и тя бе срамежлива и се държеше настрана от мъжки компании. Едно докосване по ръката или по рамото винаги я караше да потръпне. Това доста притесняваше Теди. Както бе казал психиатърът в съда преди много години, всичкият този дълбоко погребан ужас, който бе преживяла, щеше да остави отпечатък върху психиката й, ако не изплува на повърхността. А той не изплува и Теди се питаше дали споменът за това как Васили убива майка й не тревожи нейното подсъзнание и не я плаши. Или е заровен толкова дълбоко, че въобще не й пречи. Като шрапнел, останал от отдавна забравена война.

— Ти си ужасно сериозен тази вечер, чичо докторе. Защо си толкова тих? Нещо не е наред ли? — С него Ванеса винаги бе много директна.

— Мислех си.

— За какво? — Тя дъвчеше един огромен хамбургер и изглеждаше на четиринайсет години. Той й се усмихна.

— За теб. Как така си толкова добричка? Не е нормално.

— Аз съм бавноразвиваща се. — Девойката му се захили и остави хамбургера. — Предпочиташ ли да се занимавам с наркотици? — Тя се засмя, защото знаеше отношението му към наркоепидемията. Въпреки че не се и досещаше колко дълбоко е вкоренен този ужас у Теди и защо.

— Моля те, аз ям.

— Окей, така че просто трябва да си признателен, че съм толкова задръстена. — Ванеса се досещаше с какво са заети мислите му — че тя трябва да излиза с някой приятен младеж, а не със стария си чичо. Вече бе чувала тези нравоучения десет хиляди пъти и винаги му бе отговаряла, че той пък трябва да се ожени.

— Кой казва, че си задръстена?

— Ти се готвеше да започнеш да ме заяждаш, че съм девствена.

— Така ли? — погледна я той развеселен. — Ти много добре ме познаваш, Ванеса.

— Би трябвало, по дяволите — засмя се тихо — живеем заедно от тринайсет години. — Изрече го толкова високо, че няколко души се обърнаха и ги зяпнаха и най-вече две жени, които ги гледаха с неприкрито неодобрение.

Теди се наведе към тях с най-очарователната си усмивка.

— Моята племенница — каза им сладко.

— Чувала съм ги тия — процеди едната жена и се обърна към масата си, а Ванеса избухна в смях.

— Ти си по-голямо перде от мен, знаеш ли?

Проблемът бе в това, че те толкова се харесваха и заедно им беше толкова хубаво, че никой от двамата не чувстваше особена нужда от друга компания, което не бе добре нито за нея, нито за него. Теди никога не можа да забрави Серена и през годините, в които бе самотен баща, беше толкова зает, че това можеше да му служи като извинение, задето не търси друга жена. От време на време се появяваха жени, но те не означаваха много за него. А що се отнася до Ванеса, тя сякаш срамежливо отбягваше по-сериозно сближаване с някой мъж. Растеше стеснителна и се чувстваше неловко в мъжка компания. Теди бе забелязал, че вместо това тя се крие зад фотоапарата си, вижда всичко, а остава с чувството, че никой не я вижда.

— Това е дяволско разсипничество, хлапе. — Той я погледна с усмивка, докато плащаше.

— Кое?

— Да се мотаеш с мен през цялото време, пък и сигурно никога няма да мога да се отърва от теб. Не искаш ли да се омъжиш? — Но винаги, когато споменаваше за това, в очите й се появяваше ужас.

— Не, никога. Тия работи не са за мен. — И тогава Теди виждаше да се подава парченце от заседналия шрапнел. Той си бе там. Само че тя не знаеше.

На следващата сутрин се бяха разположили спокойно на бекон с бъркани яйца. Редуваха се в приготвянето на закуската. Ванеса правеше бъркани яйца, а Теди — френски препечени филийки. Всичко вървеше като по часовник. Четяха вестника на страници, които от време на време си разменяха. Отстрани погледнато, сякаш играеха балет. Всичко бе синхронизирано до съвършенство и никой не проговаряше нито дума до втората чаша кафе.

Но тази сутрин, когато той подаде чашата си, Ванеса не му доля. Беше се втренчила във вестника с празен поглед и Теди бе обзет от лошо предчувствие.

— Нещо не е наред ли? — Тя поклати глава, без да отговори. Тогава той стана и надникна през рамото й и това, което видя, го раздруса като електрически шок. Беше снимка на Васили Арбъс. Ванеса четеше текста, но очите й непрекъснато се връщаха на снимката. Бе кратка публикация, в която се съобщаваше, че е починал на петдесет и четири години от свръхдоза наркотици. Акцентираше се върху това, че е прекарал пет години от живота си в психиатрична болница за убийство и че се е женил шест пъти. Но за пръв път не бяха изброени жените му. Не бе спомената и Серена. На Теди му се искаше да каже нещо, докато наблюдаваше Ванеса как се взира в снимката, ала знаеше, че не бива. Трябваше да я остави сама да се справи. Нямаше да бъде честно да й помага да го потисне отново. Не продума абсолютно нищо, а тя не откъсна поглед от Васили цели десет минути, после изведнъж се извърна към Теди с притеснена усмивка.

— Извинявай. Това е някакъв абсурд. Просто… не мога да си го обясня… имам чувството, че по-рано съм виждала някъде този мъж, и това ме смущава. — Теди премълча и Ванеса вдигна рамене. — Представяш ли си, женил се е шест пъти, сигурно е имал някакво хипнотично влияние над жените. Докато гледах тази снимка, сякаш изпаднах в транс. — Теди потръпна. След всички тези години моментът най-сетне бе настъпил. Но Ванеса като че се отърси от това настроение. Наля му втората чаша кафе и продължи да чете вестника, ала след няколко минути той видя, че пак е обърнала на снимката на Васили. Беше странно, че не споменаваха кого е убил. И слава Богу! Щеше да бъде ужасен шок за нея. А така паметта й трябваше да свърши работата. Беше все едно да разбуди Рип Ван Уинкъл^[1].

Теди внимателно я наблюдаваше цяла сутрин, но когато тръгна за работа, тя изглеждаше спокойна. Той взе вестника със себе си като предпазна мярка, за да не я изкушава. Страхуваше се да не би всичко това да изплува, когато е някъде сама. И след като двайсет минути се опитваше да се концентрира върху пациентите си в кабинета, накрая се отказа и се обади на последния психиатър, при когото я бе водил преди седем години. Оказа се, че е излязъл в пенсия, и на негово място бе постъпила една жена. Теди обясни случая, а тя отиде до картотеката. След малко се върна на телефона, като замислено гледаше картона.

— Какво смятате? Мислите ли, че трябва да й кажа сега? — Гласът му издаваше силно притеснение, а лекарката бе дразнещо спокойна.

— Защо не я оставите да се справи сама? Тя ще си спомни само толкова, колкото би могла да понесе. Това е основното при този вид амнезия, начинът, по който съзнанието се брани. Ако не може да поеме нещо, няма да си го спомни. В момента, в който вече ще може, ако въобще той настъпи, то ще изплува, може би на малки частици. И когато постепенно започне да ги асимилира, те ще изникват една след друга.

— Явно ще е дълъг процес. — И си помисли колко депресиращо ще бъде.

— Не е задължително. Всичко би могло да приключи за един ден, а може да минат седмици, месеци, дори години.

— Страхотно. А аз просто ще седя и ще наблюдавам отстрани, така ли?

— Точно така, докторе. Вие ме попитахте. И аз ви отговорих.

— Благодаря. — Казваше се Линда Евънс и той не бе убеден, че я хареса.

— Ще ви кажа и още нещо, което вероятно бихте искали да знаете, докторе. Не е изключено да има и кошмари. Ще бъде съвсем нормално, докато тези неща си пробиват път към съзнанието.

— А аз какво да правя?

— Бъдете около нея. Разговаряйте, ако тя иска да говори. Така може да си спомни много скоро. — А после позамълча. — Ако имате нужда от мен, докторе, обадете ми се. Аз ще предупредя хората от кабинета. Случаят е специален. С удоволствие ще дойда, без значение колко е часът.

— Благодаря ви. — Това беше първото истински хубаво нещо, което бе казала. — Много ви благодаря. — После се засмя. — А ако някога имате нужда да ви се оперира жлъчката, с удоволствие ще ви предложа своите услуги. — Тя се засмя, развеселена от лошата шега. Лекарите бяха известни с черния си хумор, но той имаше приятен глас и на нея наистина й стана мъчно за неговата племенница. Пък и този случай винаги я беше интригувал. Беше й направил впечатление, когато бе поела кабинета и се запознаваше с картотеката.

Те затвориха телефона и Теди се върна към работата си, ала не се чувстваше особено окуражен, а вечерта, когато се прибра вкъщи, Ванеса бе отново заета със снимките си и беше в добро настроение. Прислужницата им бе оставила една тава с печено, така че вечеряха у дома, разговаряйки за работата си, след което тя се върна за малко в тъмната стая, а той си легна рано. Но през нощта внезапно се събуди и когато погледна часовника на нощното шкафче, видя, че е два и половина. Веднага разбра, че Ванеса го е събудила. От стаята й долитаха крясъци. Теди тутакси изтича в спалнята й. Завари я да седи в леглото и вперила поглед в пространството, да говори нещо неразбрано. Все още спеше и той забеляза, че е плакала. Той остана при нея един час, а тя продължи известно време да говори, да хленчи и тихичко да плаче, но без да се събуди и без повече да крещи. На другата сутрин Теди се обади на доктор Евънс и й обясни какво се бе случило. Тя го посъветва да се успокои и само да наблюдава, а на следващата нощ се повтори същото и така продължи със седмици, ала нищо не изплува на повърхността. Денем девойката беше жизнена и се занимаваше със своите си неща, държеше се както обикновено, а нощем стенеше и жаловито плачеше. Сякаш някъде дълбоко частица от нея знаеше, а Ванеса се съпротивляваше и не искаше да го узнае. Бе мъчително човек да я гледа в такова състояние всяка нощ и в края на третата седмица Теди отиде при доктор Евънс.

Поседя в чакалнята петнайсет минути, а после сестрата го покани да влезе. Очакваше да види жената, която си бе представял — ниска и набита, със сериозно лице, дебели очила и дебели крака. Вместо това го поздрави миловидна брюнетка, изящна като статуетка, с лъчезарна усмивка, огромни зелени очи и коса, опъната на кок като на балерина. Беше облечена в копринена риза и панталони и изглеждаше уравновесена и интелигентна. И когато влезе в кабинета й, Теди бе изненадан и притеснен.

— Нещо безпокои ли ви, докторе?

От един бърз поглед към дипломата на стената той разбра, че е учила в Харвард, и бързо пресметна, че трябва да е на около трийсет и девет, но изглеждаше по-млада.

— Не… аз… съжалявам. — После й се усмихна и заприлича повече на себе си. — Съвсем не сте това, което очаквах.

— А какво очаквахте? — Тя контролираше положението, а той се почувства глупаво.

— Ами… да сте някак… по-различна… — Внезапно избухна в смях. — По дяволите, очаквах да сте грозна като вещица и висока един метър.

— С брада? Като Фройд? Така ли? — Тя се позасмя и леко се изчерви. — И вие не сте това, което си представях.

— Така ли? — Бе заинтригуван.

— Очаквах да бъдете закръгленичък, докторе. С костюм на дребно райе, очила с рогови рамки — и погледна приятната руса грива — и без коса.

— Е, благодаря. Всъщност наистина нося костюми на дребно райе. Но си взех половин ден почивка за посещението при вас. Така че дойдох цивилен. — Теди й се усмихна. Бе облечен в сиви габардинени панталони и тъмно сако и изглеждаше превъзходно. — Може ли да направя предложение? Какво ще кажете, да спрем с това „докторе“? Стига сме се докторосвали. — Той се захили и тя усмихнато кимна.

— Наричай ме Линда.

— Аз съм Теди.

— Добре. — Линда се облегна в удобния си кожен стол и го погледна в очите. — Разкажи ми за племенницата си. С подробности. — Той й описа онова, което се бе случило, а тя мълчаливо кимаше. Когато свърши, Линда тихо го попита: — Спомняш ли си, казах ти, че не е изключено да трае месеци, дори години. Имаше вероятност първоначалният шок да отприщи всичко и тя да си спомни цялата история. А сега всъщност става едно бавно просмукване през подсъзнанието. Това може да продължи много дълго, а може и отново да утихне. Малко е вероятно да се случи нещо, което отново да я разтърси, както снимката. Това бе един вид шанс.

— Удивително е как й въздейства тази фотография. Гледа я втренчено в продължение на половин час.

Линда Евънс кимна бавно.

— Сигурно има ужасни спомени от този човек. Не е учудващо, че снимката така я е хипнотизирала.

— Не мислиш ли, че трябва да й кажем и да приключим?

— Не, не мисля.

— Смяташ ли, че е необходимо да дойде при теб?

Линда помисли за момент, а после поклати глава.

— По какъв повод? Как ще мотивираш предложението си? Виж какво, тя още не знае какво става. Едно е, ако някоя сутрин се събуди и сама изрази желание да отиде на терапевт, и съвсем друго, ако ти й подхвърлиш, това може да я докара до ръба на пропастта. Мисля, че засега трябва да я оставим така.

Теди се съгласи, побъбри с Линда още малко, а после се сбогува и си тръгна. Една седмица по-късно отново дойде да говори с нея и постепенно стана редовен посетител в кабинета й. Вече не си взимаше свободен следобед, а отскачаше през обедната почивка.

— Точно както си те представях. Костюм в ситно райе — пошегува се Линда първия път.

Вече нямаше кой знае какво да се обсъжда за състоянието на Ванеса, след месец-два кошмарите бяха намалели, ала Теди беше започнал да изпитва удоволствие от разговорите с Линда Евънс. Сякаш двамата имаха еднакви разбирания и мнения по безброй въпроси, общи интереси, харесваха едни и същи неща. И веднъж той предложи да прекарат обедната почивка в ресторант вместо в кабинета й, а оттам до вечерята оставаше само една стъпка. Иначе тя имаше строги принципи, които й повеляваха да не излиза с пациенти, но Теди всъщност не беше пациент. Беше чичо на пациентка, с която дори не се бе срещала и чийто картон бе наследила заедно с много други, плюс това беше колега лекар. Пък и с удоволствие осъзна колко й е приятно да бъде с него. И Теди беше не по-малко изненадан от собствените си чувства и на няколко пъти си мислеше, разказвайки на Линда за миналото на Ванеса, дали той самият не е държал заключени призраците на своето минало. За пръв път от много време насам можеше да говори за Серена, без да усети пронизваща болка, и постепенно разбра, че се влюбва в Линда. Вечеряха заедно два-три пъти в седмицата, понякога отиваха на опера или театър. Дори я заведе на хокей заедно с Ванеса и бе доволен, че двете жени си допаднаха. А и за Линда това бе първата среща с Ванеса. Тя каза, че е чудесно момиче и няма никакъв признак за психично разстройство.

До пролетта Теди и Линда вече се виждаха почти всяка вечер и Ванеса взе да ги будалка. Тъй като Линда беше редовен гост в апартамента, девойката се шегуваше, че ако тя самата много се мотае вкъщи, ще стане голяма тъпканица и ще се наложи да закусват на смени. Бе започнала да се замисля, че трябва да си има отделно жилище. Не искаше да обиди Теди, но вече бе на двайсет и три и смяташе да си потърси студио, в което и да живее, а освен това ставаше очевидно, че чичо й е полудял по Линда Евънс.

— Защо, по дяволите, не й предложиш да се омъжи за тебе, Теди?

— Не се прави на луда — изръмжа й той веднъж на закуска. — А и яйцата ти днес бяха ужасни. — Всъщност мисълта за брак вече му бе минавала през ум, ала той не искаше да й каже.

— Това е положението — удари Ванеса с ръка по масата и Теди подскочи. — Аз се изнасям.

— Няма ли да спреш? — Тя го изнервяше, но изведнъж съзря нещо мило и тъжно в погледа й. В началото само се занасяше, но сега говореше сериозно и той знаеше това.

— Не се шегувам, чичо Теди. — Изричайки тези думи, Ванеса приличаше на малко момиченце и той усети как сърцето му се обърна.

— Защо? — Беше ужасно смутен. — Заради Линда? Мислех, че я харесваш. — Изглеждаше толкова разочарован, че Ванеса го прегърна.

— Харесвам я, глупчо. Просто вече съм голямо момиче и ми се иска да си взема студио, където да работя и… какво да ти кажа… да си имам собствено жилище. — Приличаше на предателство и тя се чувстваше като чудовище.

— Търсиш ли вече?

— Не, но мисля да започна през следващите седмици.

— Толкова скоро? — Той пребледня и се прикри зад вестника, а когато тръгна за работа, направо трепереше. След половин час позвъни на Линда.

— Ванеса иска да се изнесе. — Звучеше така, сякаш току-що жена му бе заявила, че ще се разведе с него, при което Линда се засмя на другия край на линията, но когато заговори, гласът й бе нежен.

— Ти какво й каза?

— Всъщност нищо, бях прекалено объркан. Тя е твърде млада и… какво ще стане, ако започне пак да сънува кошмари, ако всичко това се върне?

— Ами тя ще ти се обади. Освен това не е задължително да се случи. Ти каза, че засега е отзвучало.

— Но тя може да види нещо. — Гласът му бе неистов, а Линда се усмихваше.

— Скъпи, Ванеса е вече голямо момиче. Твоето птиче напуска гнездото. Ще трябва да се примириш. — Теди тихичко изстена.

— Знаеш ли, чувствам се като парцал, това наистина ме разстрои. — Вече и той се усмихваше, гласът на Линда му бе подействал успокояващо. Изведнъж повече от всякога почувства нужда от нея. Години наред Ванеса бе запълвала една огромна празнота в живота му, празнота, оставена от Серена. А сега малко по малко Линда започваше да я измества и той на драго сърце й разрешаваше.

— Ти не си единствен. Това става с всички родители. За бащите е особено мъчително да гледат как дъщерите им порастват, а за майките, когато децата напускат семейното гнездо. А ти си и майка, и баща едновременно и за теб е двойно по-трудно. Знаеш ли какво, докторе? Това си е в реда на нещата.

— Аз за малко щях да се разплача.

— Естествено. Всеки би се разплакал. — По един много мил начин тя се мъчеше да му внуши, че всичко е нормално и че той не е изключение.

— Знаеш ли какво? Ти си страхотна. Какво ще кажеш да обядваме заедно?

Линда погледна календара си.

— Звучи чудесно. — А после й хрумна една идея. — Искаш ли да се срещнем у нас?

— Това вече е превъзходна идея, доктор Евънс. За консултация ли?

— Разбира се.

И двамата се засмяха и затвориха телефона, а на обяд се срещнаха в апартамента й и се любиха до два и половина. С Линда Теди изпитваше страст, каквато не бе усещал от години. И за пръв път от много време, след като се любиха, той не чувстваше празнота или вина. Призракът на Серена вече избледняваше.

— Знаеш ли — рече Теди замислено, като важно обиколи с пръст гърдите й — смятах, че всичко е свършило.

— Кое всичко?

— О, не знам… — Той въздъхна. — Не се бях влюбвал от толкова отдавна, Линда. — Известно време я съзерцава тъжно. — Толкова много бях влюбен в майката на Ванеса, че не пожелавах никоя друга.

— Сигурно е било доста травматизиращо за теб, когато са я убили.

Теди я погледна, очите му блестяха от сълзите.

— Исках със собствените си ръце да размажа онова копеле. Никога не можах да си обясня как му е дало сърце да го направи… И го оставиха да напусне страната.

— Трябва да е бил с големи връзки.

— Така е. Семейството му беше много влиятелно. Както и да е. Не знам. След това всичките си чувства отдадох на Ванеса. Мисля, че съм бил като вцепенен. — Теди се усмихна на красивата жена, която лежеше до него, а тя го погали нежно.

— Но вече определено не си.

— Благодаря ти, докторе. — Той я целуна и миг по-късно усети как желанието отново напира у него. Любиха се за последно и се разделиха със съжаление, за да се върнат на работа, въпреки че същата вечер щяха да се срещнат, за да вечерят заедно.

Колкото повече напредваха приготовленията на Ванеса за изнасянето й, толкова повече Линда и Теди прекарваха заедно. Сякаш пускайки я да си отиде, той можеше по-лесно да се приближи до Линда. Най-накрая на първи май Ванеса се настани в свое жилище и Линда остана за четири дни при него. След това се случи така, че Теди изкара по-голямата част от седмицата в нейния апартамент. Вече почти не се разделяха, освен за да отидат на работа, а когато тримата заминаха за Кейп Код през август, една сутрин Теди погледна малко глуповато Ванеса и се прокашля.

— Имам да ти казвам нещо, скъпа. — Линда го наблюдаваше, като хем изпитваше умиление към него, хем й беше забавно. В известен смисъл той все още бе много срамежлив. Но това бе едно от качествата, заради които го обичаше, а тя обичаше много качества у него.

Ванеса въпросително повдигна вежди и за миг очите на двете жени се срещнаха и се задържаха така, а после Линда отмести поглед встрани. Не искаше да разваля изненадата.

— Какво има? — Ванеса се опитваше да изглежда равнодушна, ала не й се удаваше. Усети как през тялото й премина тръпка на вълнение и очакване.

— Аз… ъх… Линда и аз…

Думите за малко не го задавиха и той си пое дъх.

— Ние ще се женим.

— Ами време беше — засмя се Ванеса. — Кога е сватбата?

— Още не сме решили. Може би през септември.

— Ще трябва ли да снимам?

— Разбира се. — Теди я погледна плахо, като търсеше одобрението й, а Ванеса, цялата сияеща, изведнъж се хвърли на врата му. В продължение на толкова години между тях съществуваше нещо много специално, а сега вече сякаш се бе променило, но за добро и за двамата, и тя направо ликуваше, че той свързва живота си с Линда. Те бяха съвършена двойка, във всяко отношение. И нито един от тях не се бе женил преди това, той на четирийсет и шест, тя на трийсет и девет.

— Така се радвам за теб, чичо Теди. — Ванеса го прегърна силно, а Линда, разнежена, ги гледаше. После Ванеса се обърна и прегърна и нея, при което в очите на двете жени се появиха сълзи.

— Значи ще стана леля или… — Девойката спря озадачена. — Каква се падам аз? Братовчедка? Хей, мисля, че бих могла да бъда нещо повече. — Очите й странно помръкнаха. Понечи да каже сестра, ала нещо я възпря. И Теди, и Линда усетиха смущението й, но не пророниха думичка. — Може ли да бъда леля?

— Разбира се. — Линда се засмя. — Но ти малко избързваш, Ванеса. Щастлива съм да ти съобщя, че това не е скорострелна сватба.

— Аз мога да го уредя. — Теди се усмихна дяволито, прегърна и двете жени и така тръгнаха бавно към плажа, разговаряйки за важното събитие, а той имаше чувството, че е най-блаженият мъж на земята.