Даниел Стийл
Спомен (33)

33.

На следващия ден Серена трябваше да отиде на работа, но вместо да остави Ванеса на бавачката, я повери на Теди и следобеда те решиха да я изненадат, отправяйки се към магазина. Намериха я на втория етаж, във великолепна бална рокля от люлякова тафта, и когато слязоха от ескалатора и Теди я зърна, спря за миг просто да й се полюбува и дъхът му спря. Каква прекрасна жена бе станала, докато го нямаше. Беше достигнала върха си, ако не и повече. Дори и Ванеса като че ли усещаше нещо забележително у майка си и я гледаше прехласнато. Серена беше като изваяна от четката на художник виртуоз, седнала на един стол, когато протегна напред ръце в дълги кожени ръкавици.

— Здравей, скъпа. Изглеждаш толкова красива! — Теди бе облякъл Ванеса в синя рокля от тънък муселин, бе й сложил черни лачени обувки с три четвърти чорапи и синя атлазена панделка в копринените й руси коси.

— Здравей. — Тя се усмихна. — Как се справяш?

— Страшно ми харесва. — И когато Ванеса се отдалечи за миг, очите му сякаш потънаха в нейните за част от секундата, след което братският поглед се върна отново.

— Какво ще правите с Ванеса този следобед?

— Отиваме за сладолед. Казах й, че утре ще я водя в зоологическата градина.

— Нямаш ли нужда от малко време за себе си? — Тя изглеждаше притеснена. Какво щяха да правят, когато той си отидеше? Вероятно щеше да им идва на гости. Бяха разговаряли за това сутринта по време на закуска, ала всичко, което не бе част от настоящето, изглеждаше много далечно. — Ще се върна в пет и половина и ще я поема.

Той леко се засмя.

— Като те гледам в това облекло, най би ти прилягало да отидеш на опера.

— Не съвсем, скъпи. — Тя му се усмихна. — Довечера трябва да изпера. Това е само наужким.

— Току-виж, си ме заблудила. — Теди тихо се засмя, все още омаян от хубостта й. Й докато я съзерцаваше, Ванеса се върна, подскачайки, за да й покаже близалката, която една продавачка й бе дала.

— А сега ще ядем сладолед! — похвали се момиченцето и весело стрелна Теди.

— Знам всичко. Приятно прекарване и на двама ви. — Мислите й свърнаха в неочаквана посока, като ги гледаше как излязоха, хванати за ръка. Винаги се чувстваше страшно отговорна за Ванеса, сякаш никой друг не би могъл да заеме мястото й, но докато наблюдаваше детето и чичо му, изведнъж усети, че може малко да си отдъхне. Ако в този момент нещо й се случеше, Ванеса щеше да е в сигурни ръце и щяха добре да се погрижат за нея. И само при мисълта за това изпита облекчение, сякаш огромен товар беше паднал от гърба й.

Същата вечер тримата си сготвиха спагети и докато Серена прибираше масата и миеше съдовете, Теди чете приказки на Ванеса горе в леглото. Серена бе с панталони и поло, с прибрана коса, изглеждаше съвсем различно от магическото създание в балната рокля от люлякова тафта и Теди й го каза с усмивка, когато тя влезе да им напомни, че е време да загасят лампите.

— Знаеш ли, снощи говорех сериозно, когато ти подхвърлих, че би могла да постигнеш много. — Дъвчейки зърно грозде, той я гледаше внимателно, докато тя привършваше с кухненската работа. — Имаш данни да станеш великолепен модел, Серена. Аз не разбирам нищо от този бизнес, но знам, че никой друг в тази страна не изглежда като теб. Купих няколко списания, докато се разхождахме днес с Ванеса. — Теди ги измъкна от чантата си, сложи ги върху един стол и й ги показа, прелиствайки ги набързо. — Погледни… мила, нито една не може да се мери с теб.

— Може би предпочитат такива. — Серена отказваше да приеме всичко това на сериозно. — Виж, Теди. — Бе развеселена от огромната му вяра в нея. — Аз извадих късмет, че получих тази работа в магазина, те ме използват, защото имат нужда от мен, пък и добре изглеждам в техните дрехи. Но това е малък град, не е като Ню Йорк, където конкуренцията е несравнимо по-голяма. Там сигурно ще ми се изсмеят в лицето.

— Искаш ли да опиташ? — Той я погледна, а тя сви рамене.

— Не зная. Трябва да помисля. — Но в очите й просветнаха искрици, а после се взря в него за миг. — Освен това не искам ти да ми плащаш билета до Ню Йорк.

— Защо не?

— Не приемам благодеяния.

— А справедливост? — Беше ядосан. — Аз живея от твоите пари, ти го знаеш.

— Как така?

— Ако брат ми бе достатъчно предвидлив да направи завещание, ти щеше да разполагаш с неговите пари и това въобще нямаше да бъде проблем. Вместо това, благодарение на очарователната ми майка, те отидоха при братята му. Аз получих половината от парите на Бред, а всъщност те принадлежат на теб.

Серена решително поклати глава.

— Ако принадлежат на някого, то е може би на Ванеса. — Тя вдигна поглед към него. — Така че, когато ти правиш завещание, някога… — Не искаше да произнесе думите, но Теди кимна.

— Направих го, преди да замина за Корея, защото ти бе дяволски упорита и не взе нищо от мен.

— Ти нямаш задължения към мен, Теди. — Той се вгледа в очите й.

— Бих искал да мога да кажа, че имам.

Ала тя не отговори. Спорът беше излишен. Никога нямаше да приеме нищо от него. Сега беше независима и бе решила да се справя сама.

— Защо никога не ми позволяваш да ти помогна?

— Защото трябва да се грижа за себе си и за Ванеса и не бих искала другиму да прехвърлям отговорността, Теди. Ти си имаш свой живот. Не си ни длъжен. Ни най-малко. Единственият човек, на когото някога разчитах, беше Бред, но това свърши, него го няма.

— И ти смяташ, че никой никога не ще заеме мястото му? — Този въпрос му причиняваше болка, особено след онова, което се бе случило между тях предната вечер.

— Не зная. — А после леко въздъхна. — Ала има нещо, което не мога да обясня, и то е, че колкото и да те обичам и да се нуждая от теб, Теди, никога няма да се оставя да завися от теб.

— Но защо? Бред навярно би искал.

— Той ме познаваше по-добре, виждал ме е да мия пода в двореца на родителите ми. Освен това аз сключих сделка с майка ти.

Очите на Теди потъмняха от гняв.

— Сделка, която не й струва нищо, а на теб ти е коствала три години тежък труд.

— Но на мен не ми тежи. Всичко е за Ванеса.

— Ами ти? Нямаш ли право на повече от това, което можеш да си позволиш?

— Ако искам повече, сама ще си го създам.

Той въздъхна.

— Не очакваш ли някога да поумнееш и да се ожениш за мен, би ли го направила?

— Не — усмихна му се нежно Серена. — Освен това вече откъснах един Фулъртън от семейството му. — Изрече го със затворени очи. — Не мога и на теб да причиня същото. — А и нямаше изгледи Маргарет Фулъртън да допусне такова нещо. Би предпочела по-скоро да я види мъртва. И Серена го знаеше.

— Повярвай ми, повръща ми се от това, което майка ми направи с теб, Серена.

Лицето й бе тъжно и сериозно.

— Вече няма значение.

— Разбира се, че има. Кого заблуждаваш? Един ден може да засегне и Ванеса.

И двамата дълго мълчаха. А после Серена го погледна с тревога.

— Ако отида в Ню Йорк, мислиш ли, че тя ще ме преследва?

— Какво искаш да кажеш? — Той сбърчи чело шокиран.

— Не знам точно. Да ме отстрани някак си, да провали кариерата ми, ако има начин… Смяташ ли, че не би го направила?

Искаше му се да каже „не“, ала като се замисли, вече не беше сигурен.

— Аз няма да позволя такова нещо да се случи.

— Ти си имаш свой живот и Бог знае тя какво ще направи с него.

— Та тя не е всемогъща, Боже мой.

— Така ли? — Серена го погледна многозначително, бе изпитала на гърба си безмерната отмъстителност на майка му.

А Теди тихо прошепна:

— Дяволски ми се иска да не беше. — Но тя беше. И двамата го знаеха.