Даниел Стийл
Спомен (52)

52.

— Момче! Ура! О, Теди, това е чудесно! — Теди се обади на Ванеса в единайсет и половина същата вечер и тя изпадна в екстаз. — Прекрасно е! — А после загрижено попита: — А Линда? Трудно ли беше? — Ванеса винаги ставаше напрегната, когато се заговореше за раждане, и всеки път заявяваше, че не иска никога да има деца. А когато му дойде времето, ще си осинови. Това бе нещо, за което се бяха споразумели с Джон Хенри. Той държеше следващия път да избегне шока на неизвестността. Тръпки го побиваха при мисълта да изпита отново агонията, предизвикана от раждане на деформирано бебе. Ужасът от това да чака девет месеца, за да разбере, че е нормално, го подлудяваше. И все пак, също като Ванеса, той искаше деца.

А гласът на Теди бе ликуващ, когато й съобщи.

— Не, беше просто страхотна. Не можеш да си представиш как добре се справи. И изглеждаше толкова красива. — За малко щеше да се разплаче отново. — Почакай само да видиш бебето.

— Нямам търпение. Как се казва?

— Брадфорд, на татко ти. Идеята е на Линда. Сигурно ще го наричаме Бред.

Ванеса се усмихна на другия край на линията.

— Ти си намери една чудесна жена, Теди.

— Знам. — Говореше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. — Беше великолепна, Ванеса. Трябваше да я видиш.

— Ще я видя утре. Щом отворя очи, идвам в болницата.

— Добре. Защо не доведеш и приятеля си Джон Хенри? Може би и той ще иска да види бебето. — Теди беше любопитен да се запознае с него и умираше от желание да покаже сина си. Ванеса разбра и се засмя.

— Ще видя дали е свободен. — Ала знаеше, че той няма да склони. Спомените все още го измъчваха и вече й бе казал, че ще отиде при бебето по-късно вкъщи. И тя прояви разбиране. — Може би ще дойда само аз, Теди. Освен това искам да му се наслаждавам сама, дори и без вас!

Той се засмя, но когато на следващата сутрин Ванеса пристигна в болницата и слезе от асансьора на етажа на родилното отделение, беше много бледа. Тя приличаше на човек, загубил ориентация. Теди радостно тръгна да я посрещне, ала за миг спря. Цветът й беше почти сив. Прииска му се да се посъветва с Линда, но нямаше време. След миг Ванеса застана до него с изплашен вид и широко отворени очи.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна.

— Да, но мисля, че имам главоболие. Снощи до късно промивах снимки и сигурно е от това. — Ванеса се усмихна, ала усмивката не излезе естествена, а после си наложи да изглежда по-ведра. — Къде е племенникът ми? Умирам от нетърпение да го видя.

— В стаята на майка си.

Теди също се усмихваше, но я последва вътре, все още разтревожен. Линда седеше на леглото и кърмеше бебето. Ванеса се спря за миг — скришом бе вмъкнала фотоапарата в болницата, и щракна няколко пъти, а после се приближи към тях. Когато се обърна към Линда, лицето й бе ужасно сериозно и без да каже нито дума, премести очи върху бебето. Не можеше да отдели поглед от него. Просто стоеше и го гледаше с широко отворени очи, пребледняло лице и разтреперани ръце.

— Искаш ли да го подържиш?

Чувайки гласа на Линда сякаш много отдалеч, Ванеса мълком кимна и протегна ръце, а Линда й го подаде. Девойката седна на един стол и докато държеше мъничкото вързопче, на лицето й бе изписано благоговение. Бебето се бе унесло пак на гърдата на майка си и сега кротко и доволно спеше в ръцете на Ванеса, а тя му се любуваше. Девойката не проговаряше и Теди и Линда си размениха по една усмивка, след което Линда я погледна. По бузите на Ванеса се стичаха ручейчета сълзи, а изражението й издаваше такава болка, че сърцето на Теди се късаше. И преди той да успее да каже нещо, Ванеса започна тихичко да нарежда:

— Толкова е красива… цялата прилича на теб, мамо… — Линда не смееше да помръдне, притеснена и за Ванеса, и за бебето. — А после девойката гальовно затананика: — Шарлот… Шърли. Искам да я наречем Шърли. — После погледна към Линда, но очите й бяха слепи за всичко около нея. Като люшкаше внимателно бебето в ръцете си, тя започна тихичко да му пее, а Теди и Линда съкрушени я наблюдаваха. Майчиният инстинкт подсказваше на Линда да си вземе бебето обратно, но някакво друго чувство я възпираше.

— Нали е красива, Ванеса? — почти прошепна Линда в тихата стая, а Теди наблюдаваше със страхопочитание това, което ставаше. — Харесваш ли я?

— Обичам я. — Ванеса гледаше право в Линда и виждаше майка си. — Тя е моя, нали, мамо? Няма да му я даваме. Тя си е наша. Той не я заслужава.

— Защо?

— Защото е толкова лош с теб и… тези работи, които върши… наркотиците… и когато не се прибра… и… чичо Теди каза, че е можело да умреш. Но ти не умря. — Тя изглеждаше едновременно и измъчена, и облекчена, докато преживяваше наново всичко пред очите им. — Не умря, защото чичо Теди дойде и извади бебето. — А после трепна, спомняйки си как бе видяла майка си, на косъм от смъртта, с крака, стегнати в стремената, и безпомощно завързана за масата. — Защо направиха така с теб? Защо? — И Линда инстинктивно разбра.

— За да мога да родя бебето. Те не са искали да ми причинят болка.

— Но го направиха и за малко щяха да те оставят да умреш… и него го нямаше там…

— Къде беше той?

— Не знам. Надявам се, че си е отишъл завинаги. Мразя го.

— А той мрази ли те?

— Не знам… — Ванеса започна да плаче. — Не ме интересува… — Тя продължи да люшка бебето, а после, сякаш му се бе нарадвала, протегна ръце към Линда. — Ето, мисля, че иска да дойде при теб.

Линда кимна, взе спящото дете от нея и го подаде на Теди, посочвайки му с глава вратата. Теди веднага го изнесе и след миг се върна сам, за да проследи как се развива драмата. Бе ужасен от страданията на Ванеса, но винаги бе знаел, че някой ден това ще се случи, и бе най-добре да стане още сега, в присъствието на Линда, която да я направлява.

— Той мрази ли те, Ванеса?

— Не знам… Не знам… — Девойката бързо отиде до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи. А после се обърна към Линда. — Той мрази тебе… тебе… той те удари… о, мамичко… трябва да се махнем… да се върнем в Ню Йорк при чичо Теди. — Лицето й отново помръкна и тя впери поглед в пространството, а в очите й се бе стаил ужас. — При чичо Теди… — повтаряше Ванеса монотонно. — Да се върнем в Ню Йорк… о, не… о, не… — Погледът й трескаво заскача от Линда към Теди и за момент той си помисли дали някога ще стане пак същата, дали някога ще бъде отново нормална. — О, не! Не!… — Изведнъж изплака. — Той я уби! Онзи човек… Той уби моята майка! — Започна да ридае и протегна ръце към Линда. — Той те уби… той те уби… той те уби… — В миг погледна нагоре, сякаш за пръв път осъзна, че вижда Линда, и това вече не беше детско лице, а лицето на разгневена млада жена. — Онзи мъж. — Гласът й бе преминал в дрезгав шепот, тя се бе съвзела. — Онзи, когото видях тогава във вестника. Той уби майка ми. — Ванеса се взря в Теди, разпознавайки и него, и след секунда продължи, сякаш се събуждаше от сън и се опитваше да си спомни. — А после… дойде полицията и го отведоха, а аз… — тя озадачено разпери ръце — аз държах бебето. — Затвори очи и потръпна. — Шърли. Казваше се Шърли… бебето, което мама роди в Лондон… и те ми го взеха в съдебната зала — горчиво зарида девойката. — И ме накараха да живея с Грег и Пати… — Тя се извърна към Теди. — А после дойдох да живея с теб… но не знаех, въобще не си спомнях, докато… — обърна се към Линда, шокирана и отчаяна — докато не видях това бебе… и си помислих… — Ванеса вдигна очи към чичо си. — Не знам какво си помислих.

Най-накрая Линда й помогна.

— Помисли си, че това е Шърли.

— Всичкото това истина ли е? Имам чувството, че съм го сънувала.

Линда погледна към Теди.

— Истина е — обади се той. — Ти го бе потиснала изцяло и то чакаше години наред, за да изплува.

А девойката изплашено попита:

— Има ли още нещо? Нещо друго случило ли се е?

Линда побърза да отговори:

— Не. Ти си спомни всичко. Всичко вече свърши, Ванеса. Миналото се върна в съзнанието ти. — Сега единственото, което трябваше да направи, бе да се научи да живее с него, а Линда знаеше, че няма да е лесно. Тя внимателно наблюдаваше девойката. Бе преживяла огромен шок. — Как се чувстваш?

Известно време лицето на Ванеса остана безизразно.

— Уплашена… празна… тъжна. — А после две едри сълзи се търкулнаха по бузите й. — Липсва ми мама. — Отпусна глава и отново заплака с глас. — Той уби моята майчица… — Цялата се тресеше. — Когато влязох в стаята, тя… лежеше там… с отворени очи, ръцете му бяха на шията й и аз знаех, че е мъртва… знаех… — Задавена от сълзи, Ванеса не можа да продължи и Теди я прегърна.

— О, бебче, много съжалявам.

— Защо? Защо го направи? — Въпросите бяха закъснели с шестнайсет години.

— Защото е бил луд. И може би защото е бил дрогиран. Не знам. Мисля, че я обичаше, но е бил ужасно объркан. Тя го напусна и той е сметнал, че не може да живее без нея.

— И затова я е убил. — За пръв път в гласа й се прокрадна нотка на съжаление, ала след миг потресено вдигна очи към чичо си. — А с Шърли какво стана? На него ли я дадоха?

— Не, той бе прибран в специално заведение. За известно време. Сестричката ти я взе братът на Васили. Мисля, че е свестен човек. Тогава и той като мен беше дълбоко разстроен и поиска да отгледа Шарлот. И теб много обичаше. Спомняш ли си го въобще? — Ванеса поклати глава.

— Ти поддържал ли си връзка с него през всичките тези години?

Теди въздъхна.

— Не, не съм. Съдията ни насърчи в това отношение. Каза, че ти и Шърли поемате различни пътища в живота. Не знам как го е възприел Арбъс, но аз бях притеснен за теб, защото ти бе потиснала всичко това. Не ми се искаше след време да дойде някой и да те изненада.

Ванеса бавно кимна, а подир малко добави:

— Сега би трябвало да е на шестнайсет години. Чудя се как ли изглежда. — Устните й трепнаха отново. — Като бебе изцяло приличаше на мама.

Теди се замисли за нещо, ала реши, че е прекалено рано да го предложи. Може би след време, когато Ванеса привикне и преодолее стреса, те всички биха могли да отидат в Гърция и да потърсят Андреас Арбъс. Помнеше от съобщението във вестника, че Васили бе починал преди две години. Нали точно тази публикация и кошмарите на Ванеса, които последваха, го бяха завели при Линда. Той се усмихна на жена си. Беше се справила превъзходно с цялата тази ситуация.

— Съжалявам, че развалих всичко, Линда. Дойдох да видя бебето и да се порадвам с вас, а вместо това се побърках. — Гледаше с угризение и издуха носа си. Чувстваше се доста странно, сякаш току-що бе пробягала километри или бе изкачила планина, не беше толкова облекчение, колкото усещане, че е била изцедена.

Линда протегна ръка и майчински я прегърна.

— Не си се побъркала. Ти направи нещо много добро за здравето си, за себе си. Най-сетне се обърна към миналото и отвори врата, която е била заключена с години. И психиката ти позволи да го сториш, защото бе готова за изпитанието. Вече си в състояние да се справиш и потиснатите преживявания изплуваха от дълбините на подсъзнанието. За това ти трябваха шестнайсет години и съвсем не ти е било лесно. Всички го знаем.

Ванеса кимаше, без да може да проговори от сълзи, а Линда крадешком погледна Теди и той разбра.

— Сега ще те заведа у дома, скъпа, за да си починеш. — Той нежно я изтегли от прегръдките на Линда. — Ще дойдеш ли с мен?

Девойката подсмръкна и се опита да се усмихне.

— Да. Но не искаш ли да останеш тук, с Линда?

— Ще се върна по-късно.

— Аз и без това трябва малко да си почина. — Линда се усмихна и на двамата, но в очите й грееше специална усмивка за съпруга й. Откакто изживяха заедно раждането на техния син, тя го обичаше още повече. Бебето бе създало връзка, която вече се усещаше. — Спокойно си стойте днес вкъщи. Ние с Бред ще се приберем у дома след няколко дни и тогава ще имаме много време да бъдем заедно.

Тя отново целуна Ванеса и я увери, че всичките й чувства в момента са нормални и оздравителни и че просто трябва да остави всичко това да се излее, спомените да се върнат, да си поплаче, да преживее мъката, болката, загубата и после всичко ще си дойде на мястото. След кратка пауза добави внимателно:

— Мисля, че приятелят ти Джон може също да ти помогне.

Ванеса я погледна невярваща.

— Как бих могла да му кажа? Ще ме помисли за луда.

— Не, няма. Опитай. Откъдето разказа на мен. Не мисля, че ще бъдеш разочарована.

— Какво? Просто така да изтърся, че шестнайсет години по-късно съм си спомнила, че майка ми е била убита? На мен не ми звучи нормално. — В гласа й отново се усети горчивина, но Линда настоя.

— Е, на мен пък ми звучи нормално и не е зле и ти да го проумееш. Това, че си спомни, е най-естественото нещо, което ти се е случвало от години насам. Не е твоя вината за убийството на майка ти, Ванеса. Ти не си могла да го предотвратиш. То няма нищо общо с теб, нито пък с нея. Просто се е случило. Явно съпругът й не е бил на себе си, когато го е направил. И не е било възможно да го спреш.

— Той си беше луд много преди това. — Ванеса вече си го спомняше ясно и отново чувстваше колко го мрази, а после се обърна към Теди.

— Мама обичаше ли те? — За него това бе неочакван и болезнен въпрос. Знаеше, че Серена го бе обичала, но не така, както той нея.

Теди бавно кимна.

— Да. За нея бях човек, на когото можеше да се опре. Бях й като брат или много близък приятел. — При тези думи потърси очите на жена си. За пръв път го казваше на Ванеса и искаше и тя да го знае. А когато Линда го погледна, лицето й излъчваше нежност и любов.

— Защо не ти разрешиха да задържиш Шърли? — Този въпрос човъркаше девойката през последния половин час.

— Защото нямаме кръвна връзка, а ти си ми роднина. Чичо й предяви иск.

— А ти щеше ли да я вземеш? — Ванеса настояваше да знае. Изведнъж й се дощя да си изясни всичко онова, което я бе разделило от сестра й, да намери отговорите на всичките въпроси, напиращи у нея.

— Щях да я взема. Имах голямо желание.

Ванеса кимна и след малко си тръгнаха. Теди я заведе в апартамента си, тя легна на дивана и повече от час двамата разговаряха за майка й. Теди разказа как я бе срещнал за пръв път, как се бе родила Шърли, разправи й за Васили, как Серена се бе влюбила в него, и накрая девойката някак облекчено въздъхна, сякаш бе получила всичко, което можеше да поеме за момента. Затвори очи и заспа на дивана. Теди стоя до нея през целия ден и на няколко пъти се обади на Линда по телефона. Бе разтревожен за Ванеса, но жена му го увери, че всичко бе минало съвсем гладко. След четири часа племенницата му се събуди и той забеляза, че тя изглежда малко по-добре, макар и натъжена, сякаш беше в траур, тъй като преди години, когато загуби майка си, не бе могла да се отдаде на мъката си. Теди си спомни изопнатото личице, безизразните очи и едва сега прозря цялата скръб, която Ванеса толкова дълго бе таила в сърцето си.

В пет часа тя реши да се върне в своя апартамент. Имаше среща с Джон Хенри и изведнъж усети, че копнее да го види.

— Ще бъда неприятна компания тази вечер, но не ми се иска да отлагам срещата. — После погледна чичо си. — Благодаря ти, чичо Теди. — Очите й се напълниха със сълзи. — За всичко… — Гласът й се задави. — За всички тези години.

Прегърнаха се и като я притисна до гърдите си, Теди също се разплака тихичко. И сякаш в този ден те най-накрая заедно погребваха Серена, а болката, дори от спомена, бе непосилна и за него.