Даниел Стийл
Спомен (19)

19.

Теди бе оставил шофьора на родителите си да чака търпеливо извън района на пристанището в тъмносин кадилак лимузина, който господин Фулъртън бе купил на жена си за Коледа. Но Маргарет предпочиташе собствения си линкълн — зефир — петроленосин с гюрук, и го караше почти всеки ден. За удоволствие на синовете й кадилакът и по-възрастният шофьор оставаха свободни и Грег изцяло се възползваше от това, освен когато Теди не го изпреварваше, какъвто бе случаят днес. Майка му беше на съвещание на ръководството на американския Червен кръст, за да обсъдят последните подробности около официалната вечеря на следващия ден, после трябваше да отиде на обяд с един друг управителен съвет, на който бе член, и тъкмо това я бе възпрепятствало да посрещне Бред и Серена на кораба. А Грег имаше делова среща в града с баща си и така единственият, който бе останал да посрещне Би Джей и съпругата му с елегантната тъмносиня кола, бе Теди.

— Леле, леле, нова ли е?

— Да. Коледен подарък от татко.

— За теб? — смая се Бред.

— Не, по дяволите. — Теди се засмя. — За мама.

— А, да. Така може. Случва ли ти се да я използваш често? Или само за официални церемонии?

— Само когато Грег го няма.

— Ясно.

И преди да могат да си кажат нещо повече, възрастният шофьор излезе от колата и забърза към тях. Свали фуражката си, засмян до уши. Работеше за Фулъртънови от времето, когато Бред беше малко момче.

— Здрасти, Джими — потупа го по рамото Би Джей и старецът, ликуващ от задоволство, го прегърна.

— Изглеждаш чудесно, момче. Радвам се, че се завръщаш.

— И аз се радвам. — И двамата сияеха от радост. — Джими, искам да ти представя жена си. — Той се обърна към Серена с нескрита гордост, а на стареца за малко не му падна ченето, когато видя русата красавица.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Фулъртън. — Каза го срамежливо, а тя топло му стисна ръката с нежна усмивка, която извираше от изумрудените очи.

— Бред ми е разказвал много за вас.

— Така ли? — Джими изглеждаше страшно доволен. — Добре дошли в Америка. — Той присви очи. — Говорите много добре английски. Били ли сте тук преди?

Тя кимна.

— Да, по време на войната. В Северен Ню Йорк.

— Това е добре. — Джими се усмихна топло. Серена също му се усмихна в отговор и той с жест ги покани в колата.

— Аз ще се погрижа за куфарите. А вие, деца, се отпуснете. — Но само Теди и Серена влязоха в колата, а Бред остана да помогне на стария си приятел да натоварят багажа.

В колата Теди все още не можеше да откъсне очи от Серена.

— Как мина пътуването? — Неуверено поведе разговор, чувстваше се някак особено насаме с нея. Искаше му се да протегне ръка и да я докосне, но сега, когато Бред не беше до него, беше различно. Щеше му се да докосне млечната кожа и изключителната й златиста коса, а после изведнъж усети лудо желание да я целуне, ала не като брат, дори не като приятел. При тази си мисъл силно се изчерви и на челото му избиха ситни капчици пот.

— Какво ти е? — погледна го Серена странно. — Да не би да ти прилоша?

— Не… Аз… съжалявам… не знам… просто… мисля, че е от вълнение. Завръщането на Бред, срещата с теб, сватбата на Грег, моето завръщане миналата седмица. — Той избърса челото си с бяла ленена кърпичка и се облегна назад. — И така, докъде бяхме стигнали? — Но единственото, за което си мислеше, бяха очите й. Сякаш го пронизваха. Никога не бе виждал толкова красива жена.

А Серена го гледаше с недоумение, на лицето й бяха изписани загриженост и безмълвно съчувствие.

— Моля те… — Тя млъкна за миг. — Объркан си заради мен, нали? Наистина ли съм толкова различна? — Гласът й пресекваше от мъка и чувство за вина.

Теди кимна.

— Да, различна си. Но не по начина, по който ти си мислиш Серена. — Той въздъхна и посегна да хване ръката й. Какви ги върши, по дяволите! Бред ще го убие. — Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал и ако не беше съпруга на брат ми, щях да поискам да се ожениш за мен на секундата.

За миг й се стори, че Теди се шегува, а после забеляза в очите му нещо, което можеше да сломи сърцето й. Очите й се разшириха от изненада, когато го погледна.

— С жена ми ли се забавляваш, братле? — отвори Би Джей вратата на елегантната лимузина и се вмъкна вътре с нехаен вид, за да прикрие неволната боязън, която бе изпитал, докато помагаше навън. Теди винаги е бил най-хубавият от тримата братя и повече подхождаше на годините й, но беше лудост да си мисли такива неща, той го знаеше. Серена бе негова съпруга и го обичаше, носеше неговото дете.

Теди само се засмя и поклати глава, прокарвайки пръсти през косата си.

— Мисля, че току-що ми попречи да се орезиля като задник, Бред.

— Искаш ли да изляза, за да опиташ пак?

— Не. — Теди и Серена извикаха едновременно, при което се спогледаха и се разсмяха като палави деца, и конфузният момент бе преодолян. Смяха се по време на половината пътуване, подхвърляха си весели закачки и така всъщност от тази сутрин те станаха истински приятели.

Теди набързо ги информира за това как ще протече сватбата, на кого какви задължения са отредени и кой ще присъства на вечерята в деня преди ритуала. Бред вече знаеше, че ще бъде кум, Тед — шафер. Освен него щеше да има още десет други шафери, единайсет шаферки, две деца, които да носят пръстените, и момиче с цветя, а церемонията щеше да бъде в черквата „Сейнт Джеймс“ на Медисън Авеню, последвана от прием в хотел „Плаза“. Очакваше се грандиозно събитие и фамилия Атертън бе хвърлила за него цяло състояние.

Вечерята в деня преди сватбата се даваше от тяхното семейство в клуба на баща им „Никърбокър“ и на нея трябваше да присъстват четирийсет и пет гости в официално облекло.

— О, Боже — възкликна Бред. — Кога е това?

— Утре.

— А довечера? Имаме ли малко лично време, или ще трябва да изпълняваме някакъв племенен танц с цялата група?

— Майка ми планира интимна семейна вечеря. Майка и татко, Грег, аз, и, разбира се, Пати. — Пламъче на безпокойство трепна в очите на Теди.

— Ще бъде задушевно. — От деня, когато Пати видя Серена и я нарече курва, а той развали годежа, не бе изминала дори и година.

След миг спряха пред тяхната къща, под козирката на входа, и портиерът се втурна да отвори вратата, щом Джими излезе от колата.

— Мама горе ли е? — Бред искаше срещата да приключи час по-скоро. Очите му пронизваха очите на Теди, сякаш се опитваше да получи подкрепа и енергия от малкия си брат, за да защити жена си и да омекоти сблъсъка.

— Още не. Няма да се върне преди три. Ще бъдем сами и Серена ще може спокойно да разгледа къщата.

Тази случайност беше като дар от бога, Серена кротко последва съпруга си и тримата влязоха в едно фоайе с богата ламперия и гоблени по стените, с висок таван и мраморен под, с огромни растения и полилеи, които подхождаха за Версай.

Бред и Тед я пропуснаха в асансьора, с който се качиха на последния етаж, където коридорът водеше до един-единствен апартамент с изглед към Сентръл Парк, където момчетата бяха израсли и който предизвика тръпки на вълнение по гърба на Бред, докато Теди отключваше вратата, след което се отдръпна и им направи място да влязат. Две прислужници в черни рокли, дантелени престилки и шапчици старателно почистваха от прах вестибюла. Навред бяха окачени великолепни японски платна, подът бе в шахматно подреден черен и бял мрамор. Тук отново имаше тежък полилей, но този бе далеч по-красив от другия във фоайето. Производство на „Хогърфорд“, на над двеста години, той беше истинско произведение на изкуството и хармонизираше с изящните аплици по стените. Цялата входна част напомняше на Серена брилянтно осветена бална зала. Прислужниците радостно приветстваха Бред с „добре дошъл“ и се втурнаха да съобщят на готвачката, че се е върнал, а той обеща да отиде след минутка в кухнята, за да я види. Но преди това искаше да покаже на Серена апартамента, в който бе израснал. Донякъде той й приличаше на двореца. Макар че беше по-малък — все пак бе апартамент, внушаваше чувство за простор, характерен за къща, ала начинът, по който бе обзаведен, го различаваше от изисканите къщи, в които беше живяла. Имаше обюсонски килими в деликатни нюанси, завеси от дамаска и пищен брокат, роял в библиотеката и три стени с редки книги, а в трапезарията я привлече впечатляващата колекция от семейни портрети. Всекидневната бе подредена с вкус, в нея се долавяше нещо подчертано френско. Погледът на Серена се плъзгаше върху картините на Реноар и Моне, върху мебелите в стил „Луи XV“, целите в бяла коприна и сива дамаска, освежена с малко напудрено розово, и навсякъде — толкова много позлата и мрамор. В никакъв случай не беше „малък апартамент“, по чиито и да било стандарти, и според Серена основното му предимство бе, че създаваше впечатлението, сякаш го е виждала преди. Беше точно като дворците, в които бе ходила като дете, но в по-добро състояние. И тук тя забеляза неща, по-хубави от онова, с което бе свикнала във Венеция, в него цареше атмосфера, в каквато човек би могъл да попадне в Париж, Лондон, Ню Йорк, Рим, Мюнхен, Барселона, Лисабон или Мадрид — атмосфера, натежала от комфорт и разкош с богато позлатените мебели в стил „Луи XV“, тъканите обюсонски гоблени, с изискано съчетаните форми, цветове, аромати. Сякаш й се искаше да въздъхне с облекчение и да каже: „Наистина, идвала съм тук и преди“. Забелязал прояснението на лицето й, Теди веднага се пошегува.

— Ти какво очакваше? Лъвове и тигри и една жена на стол с камшик?

Серена се засмя.

— Не съвсем, но… — И в нейния глас звънна закачка.

— Значи почти съм познал, а? Е, имаш късмет. Християните ги хвърляме на лъвовете във вторник. Закъсняла си с два дни.

— Апартаментът е много красив. — Бред се оглеждаше, сякаш го виждаше за пръв път, и широко се усмихна и на двамата.

— Знаете ли, бях забравил колко хубаво е всичко тук. — Бяха изминали десет месеца, откакто се бе връщал в отпуск, и всичко тогава бе толкова трескаво, че на нищо не бе обърнал внимание.

— Добре дошъл у дома, батко.

— Благодаря, хлапе. — Той стисна рамото на малкия си брат и нежно прегърна жена си. — Добре ли си, скъпа? Не си ли прекалено уморена? — Някаква нотка в гласа му привлече вниманието на Теди.

— Нещо не е наред ли? — Той погледна разтревожено и двамата, а Бред поклати глава и се усмихна, но в очите му се долавяше нещо, което Теди не бе виждал преди, нежност и гордост, и особено вълнение. — Какво има? Или съм прекалено любопитен?

— Мисля, че не. Исках да го кажа на всички довечера. Ала предпочитам най-напред ти да го узнаеш. — Сега той имаше право да го чуе пръв. Би Джей хвана Серена за ръка и се усмихна на Теди. — Ще си имаме бебе.

— Вече?! — Теди бе слисан. — Кога?

— След шест месеца, или по-точно шест и половина. — Бред погледна закачливо. — В рамките на благоприличието е. Женени сме вече от шест месеца.

— Не исках да кажа това — премигна Теди объркан, а после се извърна към Серена. — Изглежда ми толкова скоро.

— Скоро е и това ме радва. Не съм на твоите години. Не искам да губя повече време, а и Серена е щастлива. — Бред отново й се усмихна широко и като ги гледаше, сияещи и двамата, Теди също се усмихна.

— Ще се спукам от ревност, но странното е, пък и вие го знаете, че дори нямам нищо против.

Би Джей се засмя на откровеността на брат си и тримата се захилиха съзаклятничейки. Нещо странно се бе случило с тях в този ден. Между двама души, които се бяха обичали цял живот, се бе родила нова връзка, те бяха успели да намерят място в нея и за трети човек. Сякаш и тримата бяха в някакъв магически кръг и те го усещаха.

— Боже господи, ще ставам чичо — разкрещя се Теди, при което очите на Серена светнаха, а Би Джей напразно се опита да му запуши устата с ръка.

— За бога, не обявявай още на цялото домочадие. Искам най-напред да съобщя на майка ми. Мислиш ли, че вече е готова да става баба?

Настъпи дълго мълчание и двамата братя се спогледаха многозначително.

— Не съм сигурен.

Единствено Серена не бе казала нищо през последните няколко минути, откакто бе станало дума за бебето.

— Добре ли се чувстваш, Серена? — Сега изведнъж и Теди сподели загрижеността на Би Джей, а тя се засмя и на двамата.

— Да. Направо чудесно. Превъзходно.

— Това е добре. — А после с дяволита усмивка, придружена с трапчинки, добави: — Колко жалко, че не можеш да изчакаш да го носиш още две години, тогава аз щях да го изродя.

— Това е нещо, без което можем да преживеем — намеси се бързо Бред. — Но поне ще бъдеш с нас в този велик момент. — Зарадва се, когато разбра, че малкият му брат също щеше да живее в Сан Франциско или съвсем наблизо. В продължение на четири години щеше да посещава Медицинския факултет на Станфордския университет и се надяваше да се виждат често. Каза му го и Теди кимна.

— Особено сега. Ще идвам да виждам племенника си.

— Не. — Бред изглеждаше категоричен.

— Не? — Този път бе ред на Теди да се изненада. — Няма да мога да го виждам?

— Ще можеш да я виждаш. Ще бъде племенница.

— Племенница? Ти искаш момиче? — Изглеждаше шокиран. — Това е противоестествено. Мъжете в нашето семейство не са ли програмирани така, че да продължат името?

— Да, аз ще имам дъщеря и тя ще се омъжи за… немец и аз дяволски ще се радвам за нея на сватбата й.

— Ти си луд. Всъщност — той гледаше ту Серена, ту Бред — подозирам, че и двамата сте луди. Което може да се окаже и вашето спасение. Знаете ли, мисля, че в Калифорния ще си прекарваме чудесно.

— Ще идваш ли да ни навестяваш често, Теди? — Серена го погледна с топлота.

— Толкова често, колкото ми позволите. През септември заминавам. Междувременно това лято ще отида в Нюпорт, за да направя някоя и друга поразия там. Ще остана за малко в Чикаго и трябва да дойда при вас през последната седмица на август. Ще дойда и ще остана. — Каза го с увереността на член от семейство Фулъртън и Бред се засмя.

След тези думи и тримата нахлуха в кухнята, поздравиха готвачката, откраднаха малко сладки, опитаха от аспержите, помирисаха мистериозния бульон, за който Бред се закле, че мирише на пуйка, и след малко излязоха и намериха убежище в стария кабинет на Бред. Сега бе на Теди и те се отдадоха на спомени, докато ядяха сандвичи с кресон върху фин бял хляб и пиеха лимонада. Това беше приятен начин да се прекара следобедът в очакване останалите от семейството да се завърнат и малко след обяда Серена заспа на дивана. Бред и Теди усетиха облекчение, когато тя се унесе в спокоен сън, защото и двамата знаеха какви емоции щяха да им донесат следващите часове.

Бред вече чувстваше, че се е завърнал на домашна територия и че съвсем нямаше да му бъде леко. Преди да стъпи в тази къща, можеше само да предполага какво ще се случи и какво ще бъде поведението на майка му. Бе се опитал да играе със себе си игра, която тук вече ставаше немислима. Силата на майка му се усещаше така осезателно в този дом, че беше невъзможно да се заблуждава повече по отношение на нея. В никакъв случай нямаше да е лесно. Това, което Маргарет Фулъртън искаше от Бред, бе да доведе вкъщи момиче като хилядите дебютантки, които бе срещал години наред, момиче повече или по-малко като Пати Атертън, а не принцеса от Рим. Това въобще нямаше никакво значение за нея. Тя искаше за снаха дъщерята на свои приятели от „Колъни Клъб“, която посещава местата, където и те ходят, която познава хората, които и те познават, и която прави това, което правят и те. А у Серена имаше нещо, което Бред бе сигурен, че безспорно не ще допадне на майка му. Серена бе съвсем различна. И точно това той обичаше у нея, това бе очаровало и Теди само за няколко часа. Тя в никакъв случай не беше обикновено момиче. Беше изключителна във всяко отношение. Ефектна, красива, дяволски умна, но не пасваше в матрицата на нюйоркските „Сторк Клъб“, „Двайсет и едно“, „Колъни Клъб“. И гледайки своята кротко заспала съпруга, аристократка и в съня си, той бе по-сигурен от всякога, усещаше го с цялото си същество, че предстоят неприятности.