Даниел Стийл
Спомен (39)

39.

На следващата сутрин Васили замина за Париж, а Серена остана на летището, загледана в самолета. Всичко бе като сън и тя имаше усещането, че е още в някакъв транс, докато се качваше в бентлито, и бавно потегли към апартамента си. Наистина ли говореше това, което мислеше? Сериозно ли искаше да се ожени за нея? Как можеше да бъде уверена толкова скоро? Едва го познаваше. Сега, когато си бе заминал, магията му сякаш се бе разсеяла. А и Ванеса… детето, което дори не бе и виждал. Сърцето й лудо биеше при мисълта за онова, което бе сторила. Щеше й се да вдигне телефона и да се изповяда на Доротея, но се срамуваше да си признае колко бързо се бе поддала на чара на Васили.

А когато вечерта седеше, опряла лакти на прозореца, телефонът иззвъня. Беше Васили, от Париж, тя вече му липсваше и искаше да знае как се чувства, а гласът му бе толкова сексапилен, че Серена отново не бе на себе си. На сутринта апартаментът й бе пълен с цветя — четири кошници с бели рози за неговата принцеса, а на обяд получи кутия от „Бергдорф Гудман“, в която имаше великолепно кожено палто.

— О, господи. — Тя стоеше, вперила поглед в огледалото, по нощница и с палто от визон, чудейки се как да си обясни този жест, и мисълта за това, което бе направила, нахлу отново в съзнанието й. След два часа трябваше да посрещне Ванеса на централната гара, а и Теди щеше да се завърне от Нюпорт късно вечерта. Искаше й се да му разкаже, но й се струваше доста странно да споделя с него за Васили. Бе се случило толкова бързо и с такава сила. Бе замислена и малко нервна, когато телефонът я сепна, обаждаше се Васили. Предлагаше й да се срещнат в Лондон през другата седмица. И на нея й се стори, че ако се съгласи, това поне ще й даде още една възможност да обмисли чувствата си. Бързо прие, благодари му за палтото, каза, че не би могла да го приеме, но той настоя. А щом приключиха, прибра скъпия подарък в кутията и го скри в един куфар.

Посрещна Ванеса на Гранд Сентръл, детето бе изпълнено с впечатления от приключенията в лагера. Представи майка си на всичките си приятели, преди да се разделят със сълзи на очи на гарата. А по пътя към къщи не спря да разказва, едва си поемаше дъх. Серена бе доволна, че от нея не се искаше нищо, единственото, което трябваше да прави, бе да охка и да ахка, но усещаше, че съзнанието й вече бе затормозено от собствените й грижи и не бе останало място за нищо друго, дори и за Ванеса.

Едва в единайсет вечерта, когато на вратата се звънна, тя напълно осъзна колко тревожна и объркана бе всъщност. На прага стоеше един висок, рус, добре загорял Теди, протегнал ръце да я прегърне, а Серена се смути и сведе очи.

— Явно не изглеждаш много радостна, че ме виждаш — пошегува се той с широка усмивка, а тя притеснено се засмя и го целуна.

— Извинявай, скъпи. Просто съм страшно уморена.

Теди се намръщи изненадан.

— Мислех, че си си взела отпуска.

— Да… бях. Искам да кажа… имах намерение… Не знам. Точно сега в агенцията се струпа толкова много работа.

— Това е лудост. — Не криеше яда си. — Обеща ми, че ще си почиваш.

— Всъщност аз почивах. Донякъде. — Но как можеше да му обясни? Даваше си сметка, че не би дръзнала поне засега. И все пак реши поне едно нещо да обяви направо, защото иначе знаеше, че никога няма да събере кураж. — Впрочем другата седмица заминавам за Лондон.

— Така ли? — Изглеждаше стъписан. — Те наистина прекалено те юркат напоследък, не мислиш ли?

Тя кимна.

— Ще можеш ли да останеш тук с Ванеса? — Беше й неудобно да го пита, ала не познаваше никого, на когото да повери дъщеря си. Той кимна замислено.

— Разбира се. Какви ще бъдат снимките?

Серена се зарови в някакви книжа.

— Още не знам.

В навечерието на заминаването тя бе припряна и раздразнителна. Разплака се, когато се сбогува с Ванеса. Чувството й за вина я караше да си мисли, че самолетът сигурно ще се разбие, че цялото пътуване ще бъде една катастрофа, и изобщо не й се тръгваше. И все пак нещо я подтикваше да го направи и докато колата се носеше към летище „Шенън“, бе толкова развълнувана, че едва дишаше. Всички мисли за любимите хора, които оставяше тук, бяха почти избледнели и единственото, което запълваше съзнанието й, бе Васили, който я чакаше отвъд океана. Срещата им в Лондон бе истинско ликуване. Той я заведе в малката си къща на една тясна уличка в Челси и се любиха в уютна красива спалня в бяло и синьо на втория етаж. Оказа се, че снимките са анулирани. Ала Васили се бе погрижил Серена да не скучае и възнамеряваше да не пропуснат нито една важна светска изява. Лондонският сезон още не бе в разгара си. Все още бе началото на септември, но на нея й се стори, че никога не се е радвала на толкова много развлечения за толкова кратко време. Той я запозна с всеки, който му дойде наум, водеше я на дълги романтични разходки в парка, пазаруваха в „Челси“, в „Харди Еймис“ и в „Хародс“, обядваха и вечеряха в уютни ресторантчета. Бе очевидно, че с гордост я представя на всички, и на втория ден от престоя й в един вестник се появи статия за тях: „Коя ли е новата бляскава любов на Васили Арбъс? Казват, че пленителната италианска блондинка е принцеса, а и на нея определено й приляга такава роля. Не са ли чудесна двойка?!“. А на третия ден някой бе направил връзка между снимките и името й от някакви модни фотографии отпреди и пресата започна смели предположения: ПРИНЦЕСА СЕРЕНА, НОМЕР ПЕТ ЗА ВАСИЛИ АРБЪС? Това бе заглавие, което разстрои Серена, защото знаеше колко често нюйоркчани купуват лондонските издания. Ала до края на седмицата привикна с клюките и й се струваше, че винаги е била част от живота на този мъж. Носеше му кафе и кроасани сутрин, а той й правеше дълги чувствени масажи нощем. Разговаряха до ранните часове, тя го разпитваше с интерес за приятелите му. Повечето бяха сбирщина особняци, но Серена смяташе, че след време може би човек можеше да отбере и няколко свестни сред тях. Не бе в състояние да се закълне, че не й харесва неговият начин на живот. Студиото му беше огромно и доста продуктивно, къщата му бе очарователна, а самият стопанин — гениален и нежен, с чувство за хумор и с тънък вкус. До голяма степен той бе всичко, което една жена би могла да иска от един мъж. Но все още чувстваше, че не е имала достатъчно време, за да го опознае. Ала онова, което натежаваше, бе очевидната му любов към нея и взаимната им страст. Прекарваха безкрайни часове в леглото и Васили отново и отново настояваше по-скоро да се оженят. И макар да си мислеше, че все още не е готова за подобна стъпка, в действителност не й се искаше да чака. Щеше й се да бъде с него всеки час от денонощието, всеки миг. С болка отделяше тялото си от неговото. И бяха непрекъснато заедно. Вече не можеше да си представи живота без него и той не спираше да я умолява да се оженят до Коледа. На моменти Серена все още изпитваше известни съмнения и страх да се омъжи толкова бързо, което вероятно щеше да обърка Ванеса, ала Васили ги разсейваше.

— Не искам да чакам. Не виждам защо е необходимо. Искам да имаме общ живот. Да прекарваме заедно всичкото си време, да работим, да се забавляваме с приятели. — Той я погледна нежно. — Може да си имаме и бебе. Освен това, Серена, аз съм на трийсет и девет и бързам да те получа за себе си завинаги.

— Нека се опитам да уредя нещата, когато се прибера вкъщи. Трябва да съобщя новината на Ванеса.

— Все още ли желаеш да се омъжиш за мен? — Изведнъж посърна, а тя се наведе и го целуна по устните.

— Разбира се. Просто не искам да я стряскам така отведнъж. — А и Теди, длъжна бе да му обясни и на него. Каква ли щеше да бъде реакцията му? Но Васили ставаше все по-настоятелен.

— Трябва да се улови моментът. — Не бе по-различно от това, което Бред й бе казал преди девет години, ала някак неговата настойчивост внушаваше повече доверие и респект.

— Аз ще уредя всичко. — Гласът й бе много тих.

— Кога? — Трескавото му нетърпение я влудяваше. Буквално се разкъсваше между разума и страстта.

— Веднага щом се върна у дома.

Когато слезе от самолета на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк, Теди вече я чакаше. Изглеждаше странно сериозен и Серена почти веднага забеляза тъгата в очите му. Целуна я както винаги и щом взеха багажа й и се качиха в колата, се обърна към нея.

— Защо не ми каза каква е причината да заминеш? — Чувство за вина я прониза като нож. Той вече знаеше.

— Теди… заминах за снимки, ала бяха отменени.

— Но и отиде да се видиш с един мъж, нали? — Очите й срещнаха неговите и тя кимна. — Защо скри от мен?

Серена дълбоко въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам, Теди. Бях объркана. Мислех да ти кажа, когато се върна.

— И? — Той изглеждаше дълбоко наранен от това, че не му се бе доверила. Бе мярнал едно малко съобщение във вестниците, за някой си Васили Арбъс, при когото Серена била отседнала.

Тя пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Ще се омъжа. — Не знаеше точно защо, ала имаше чувството, че трябва да се брани от него.

— Вече? — Теди бе шокиран. — За Васили Арбъс?

— Да, и на двата въпроса. — После се усмихна. — Обичам го много. Той е бляскав и чудесен, и творец, и малко луд.

— И аз така разбрах. — Теди спря и се вгледа в нея. — Серена, знаеш ли, по дяволите, какво вършиш?

— Да. — Но все още усещаше някакъв страх. Всичко бе станало толкова бързо.

— От колко време го познаваш?

— Достатъчно дълго.

— Серена, прави каквото искаш, живей с него, иди в Лондон, но не се омъжвай за него. Не веднага… Чувал съм доста странни неща за този човек.

— Това не е честно, Теди. Не ти приляга.

Тя бе объркана. Искаше й се Теди да одобри решението й.

— Не го казвам от ревност, а защото те обичам. Говори се, че… че е убил последната си съпруга. — Изглеждаше ужасен и бледен, а очите на Серена заблестяха от гняв.

— Как смееш! Умряла е от свръхдоза.

— А знаеш ли от каква свръхдоза? — Гласът му бе особено тих.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Хероин.

— Е, била е наркоманка, и какво? Вината не е негова и не той я е убил.

— Боже, Серена… моля те, бъди разумна, излагаш на такъв голям риск и себе си, и Ванеса. — „И, по дяволите — продължи наум, след като сподели възраженията си — все още съм влюбен в теб.“ — Защо просто не изчакаш? — Но той всъщност я караше да се заинати.

— Аз знам какво върша. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — почти прошепна. — Ала не съм убеден, че мога да му вярвам.

Серена поклати глава и погледна през прозореца.

— Грешиш, Теди. Той е добър човек.

— Откъде си сигурна?

— Чувствам го. — Тя твърдо издържа погледа му. — И той ме обича. И сме в един и същи бизнес. Теди… — Гласът й омекна. — Постъпвам правилно.

— След колко време заминаваш?

— Веднага щом мога.

— Ами Ванеса?

— Ще й кажа, когато се прибера у дома. — А после попита, взирайки се внимателно в мъжа, който й бе и девер, и най-близък приятел в продължение на години:

— Ще ни идваш ли на гости?

— Стига да ми дадете такава възможност.

— Винаги ще бъдеш добре дошъл. Ти си единственият член на моето семейство, освен Ванеса. Нека не променяме нещата.

— Няма.

Той мълчаливо я закара в града, като се опитваше да се възстанови от шока. За пръв път от доста време му се искаше да й каже, че я обича. Искаше му се да спре лудостта й, да я предпази.