Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
helig
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Спомен

Преводач: Катя Политова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: (не е указано)

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 19.01.2004

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-502-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5566

История

  1. — Добавяне

3.

Когато в осем часа същата вечер след залез-слънце влакът навлезе в гара Термини, на устните на Серена нямаше никаква усмивка. Напротив, с пребледняло лице тя напрегнато бе седяла през цялото пътуване, сякаш очакваше всеки миг да се случи нещо ужасно. Наблюдаваше забележителностите, покрай които минаваха и които не бе виждала почти седем години, с усещането, че за пръв път от дълго време насам нещо в нея сякаш се отприщва и душата й е изложена на показ. Ако в този момент някой я бе заговорил, тя нямаше да го чуе.

Докато прекосяваха покрайнините на града, девойката се бе пренесла в друг свят и неочаквано изпита чувства, каквито не си бе позволявала от години. Носталгия по родните места, болка от смъртта на родителите й, страстен копнеж да се завърне у дома. Едва дочака влака да спре на гарата. Докато той изминаваше последните няколко километра, тя се изправи и издърпа куфара си от багажника, след което с бързи крачки се озова в края на вагона и застана до вратата, като кон, нетърпелив да се прибере в конюшнята си. Щом вратите се отвориха, Серена скочи и хукна по перона. Това беше някакъв необуздан изблик на чувства и тя тичаше, подминавайки жени, деца и войници, без да усеща друго, освен дива радост. Искаше й се да крещи „Вижте ме всички, ето ме! Върнах се у дома!“. Но зад това вълнение се криеше трепетът… от онова, което я чакаше в Рим… и от ужасните спомени за сетните мигове на родителите й. В гърдите й бушуваше жестока душевна борба — дали завръщането й тук не е предателство? Дали има причини да се страхува? О, Боже, как се радва, че си е пак у дома… Трябва да види родния си дом. Само още веднъж. Или е дошла да дири чичо си? Да му иска обяснение? Да търси извинение или утеха?…

Серена спря едно малко черно такси и метна куфара си на задната седалка. Обърнал глава, шофьорът с интерес я наблюдаваше, но не понечи да й помогне. Вместо това я разглеждаше продължително и настойчиво. Това беше поглед, който неприкрито я преценяваше, и тя изведнъж се смути и сведе очи, притеснена от желанието, което прочете в очите на този мъж.

— Dove? — Въпросът му я стресна със своята директност, макар че в него нямаше нищо. Единственият проблем бе, че Серена не бе сигурна как да отговори. Той просто я бе попитал къде да я закара, а тя не знаеше. Къде? В родната й къща, която сега е собственост на чичо й? Готова ли е за тази среща? А може ли да застане лице в лице с него? Има ли желание отново да види дома си? Изведнъж цялата й увереност се стопи така бързо, както се бе появила, и докато приглаждаше роклята си, усети, че ръцете й треперят, и тя отново отвърна очи.

— Градините „Боргезе“.

Без да долови трепета в гласа й, шофьорът сви рамене и колата се вля в трафика. Докато седеше на задната седалка и се взираше в града, който я бе привлякъл като магнит, Серена имаше чувството, че отново е някогашното малко момиче с разпуснати коси, нежно повявани от ветреца, нахлуващ през прозореца, и с широко разтворени очи. От познатите забележителности по пътя тя разбра, че приближават Порта Пинчана. Докато наблюдаваше оживлението по Виа Виторио Венето, изведнъж пред очите й се ширнаха градините с осветени тук-там алеи, а цветните площи се виждаха дори и в сгъстяващия се мрак. Неочаквано се запита колко ли странна изглежда в очите на шофьора. В градините „Боргезе“ в девет часа вечерта? Но къде другаде би могла да отиде сега? Вече знаеше отговора, ала се опитваше да не мисли за него, докато отброяваше парите за таксито. Отметна коси, взе си куфарчето и слезе. Стоя така доста дълго, като че ли чакаше някого, а после, сякаш внезапно разбрала къде се намира, пое дълбоко дъх и тръгна. Крачеше бавно — заникъде не бързаше, никой не я чакаше — на вид нехайно и без цел, все с единственото желание да попие атмосферата на Рим.

Вървеше по една от тревистите пътеки за пешеходци до самия парк и наблюдаваше колоездачите, които минаваха край нея, жените, разхождащи кучетата си, или тук-там играещите деца. По това време те трябваше да са в креватчетата си, но беше лято и вечерта бе благоуханна, войната бе приключила, а на следващия ден нямаше да ходят на училище. Серена за пръв път забеляза, че навсякъде цари някаква празнична атмосфера, хората се усмихваха, лицата на момичетата грееха и както из цяла Европа, младите войници се разхождаха на групи или с приятелките си, бъбреха и се кикотеха, някои се опитваха да се сприятелят с минаващите край тях млади жени, размахвайки пакетчета бонбони, копринени чорапи или цигари, полусериозни или шегувайки се със себе си, и почти винаги получаваха в отговор смях или покана. Дори отказите бяха любезни, като се изключи отказът на Серена. Когато двама войници се доближиха, лицето й се вкамени, в очите й проблесна гняв и тя им се сопна на италиански да я оставят на мира.

— Остави дамата на мира, Майк! Чу какво каза.

— Да, но ти видя ли я? — По-ниският от двамата подсвирна с уста, когато Серена бързо се отправи към Виа Венето и се изгуби в тълпата. Всъщност опитите им да я ухажват бяха безобидни. Тя беше красива, а войниците самотни, пък и тук беше Рим.

— Цигари, синьорина? — Друга група униформени напъхаха един пакет почти в лицето й. Те бяха навред и този път Серена само поклати глава. Не й се искаше да ги среща на всяка крачка из града. Не й се искаше да вижда никакви униформи. Искаше й се да бъде както преди войната. Ала не беше. Сега вече ясно разбра. Бяха останали белези. Различно беше. Все още имаше остатъци от германски надписи, а върху тях американците слагаха своите. Рим отново беше в окупация.

Натъжи се при спомена за детските си години… когато идваше в градините „Боргезе“, за да играе. В много редки и специални случаи я довеждаше майка й, пеша. Обикновено навсякъде ходеха с кола. Но понякога изживяваха чудесни приключения, само тя и майка й — красавица с мелодичен глас, елегантна шапка и огромни смеещи се очи. Изведнъж захлупи лицето си в шепи. Не искаше да си спомня повече. Трябваше да се отърси от кошмара на онова, което се бе случило и както се бе случило, не биваше непрекъснато да възкресява времето, което бе отлетяло във вечността. Но сега, след като се бе върнала тук, каквото и да правеше, сякаш нямаше начин да избяга от спомените. Призрачните видения, които я преследваха в продължение на седем години, вече не трябваше да прекосяват разстояния, за да я намерят. Тя се бе върнала у дома, при тях.

Несъзнателно Серена пое към фонтана Ди Треви и когато стигна там, се спря като хипнотизирана, също както едно време, когато беше малко момиче. Постоя неподвижна няколко минути, облегната на една стена, любувайки се и усещайки как лекият полъх от водата я освежава. След това бавно се приближи и хвърли една монета, усмихна се на себе си и тръгна към Палацо дел Куринале, а оттам към Виа дел Тритоне. Стигна бързо до фонтана Тритон, а после до Пиаца Барберини, където остана дълго, чудейки се накъде да свърне. Беше почти единайсет и тя изведнъж се почувства изтощена, осъзнавайки, че няма къде да пренощува. Трябваше да си потърси стая в хотел, пансион, манастир, където и да е, но докато пресмяташе възможностите, краката й сякаш сами я поведоха в своя посока и Серена веднага разбра накъде, при което дъхът й спря — не й се искаше нито да продължи, нито да се върне обратно. Ето защо бе напуснала спокойния манастир край Хъдсън и бе прекосила Атлантическия океан.

Някакъв вътрешен глас й нашепваше да изчака до сутринта, когато ще е отпочинала и с бистра глава. Беше дълъг, изморителен ден, най-напред във Венеция, а сега и тук, след часовете, прекарани във влака, но изведнъж сякаш всичко това изгуби значение и Серена се закова на място, съзнавайки, че е безсмислено да се преструва, че няма къде да отиде. Тя има къде да отиде, нещо повече, копнее да отиде, без значение колко изморена се чувства. И краката без колебание я поведоха към познатия адрес на Виа Джулия. Трябваше да види родния си дом, само да застане там за миг, преди да обърне завинаги гръб на миналото и да заживее останалата част от живота си. Когато зави зад последния ъгъл, усети как сърцето й лудо заби и изведнъж крачката й се ускори, сякаш с цялото си същество почувства сградата, преди още да се е появила. И тогава изведнъж… изведнъж… на уличното осветление съзря точно зад дърветата двореца от блестящ бял мрамор, с високите двойни стъклени врати, с балконите, долния етаж, закрит от висок жив плет, широките мраморни стъпала веднага зад портата — и всичко това, потънало в цветни лехи и зеленина…

— Господи… — Беше само шепот. В тъмното човек лесно може да се заблуди, че нищо не се е променило, че всичко е както някога. Че всеки миг на прозореца ще се появи познатото лице, ще се мерне баща й с пура в уста. Майката на Серена мразеше вечер той да пуши в спалнята, така че от време на време баща й излизаше на разходка в градината. Като малка, когато се събудеше нощем, Серена го виждаше там. Изведнъж усети, че неволно го търси с очи. Но наоколо нямаше никой, а капаците на прозорците бяха затворени както на къщата във Венеция. Само че сега тя си представи, че чичо й спи вътре, зад тези стени, и загуби желание да се среща с него и да се разправя. Вече нямаше никакъв смисъл.

Серена стоя така сякаш цяла вечност, без да има сили да откъсне очи от родния си дом, без да може да се доближи, а и защо да опитва. Дотук я бяха довели мечтите. Повече нямаше да се приближава. Не изпитваше необходимост. Мечтите вече бяха изчезнали.

И когато бавно се обърна с пълни със сълзи очи, с високо вдигната глава и с куфара в ръка, тя съгледа недалеч едрата фигура на възрастна жена с кок и шал, преметнат върху пълните й рамене, която втренчено се взираше в нея, сякаш се чудеше какво ли прави тук посред нощ това момиче, вперило поглед в „Палацо Тибалдо“. Серена решително тръгна надолу по улицата и неочаквано възрастната жена проплака и се втурна към нея с пронизителен вик и протегнати ръце, шалът й се свлече от раменете и падна; след миг тя се изпречи пред Серена цялата разтреперана и с блеснали от радост очи, посегна да я прегърне. Девойката отстъпи крачка назад, слисана от държанието й, но когато се вгледа в дълбоко набразденото лице, ахна от изненада и с горчиви ридания се хвърли в прегръдките й. Беше Марчела, последната прислужница на баба й във Венеция… Но как така изведнъж се е озовала тук… при старата им къща в Рим? Двете жени, старата и младата, стояха така почти цяла вечност, без да могат да се откъснат една от друга, от общите си спомени.

— Bambina… ah, Dio… bambina mia… ma che fai? Какво правиш тук?

— Как умря тя? — Това бе всичко, за което Серена се сети да попита, притискайки се към топлата гръд.

— В съня си. — Марчела подсмръкна дълбоко и се отдръпна, за да я погледне в лицето. — Вече беше много възрастна. — Взирайки се в очите на девойката, тя поклати глава. Не можеше да се начуди колко много прилича на майка си. Преди малко, докато стоеше там на улицата и я наблюдаваше, за миг й се бе сторило, че вижда призрак.

— Защо никой не ми съобщи?

Марчела притеснено сви рамене и погледна встрани.

— Мислех, че той… чичо ти… ама той нямаше време преди… — Тогава тя разбра. Серена не знаеше нищо за това, което се бе случило след смъртта на баба й. — Никой ли не ти писа, cara?

— Nessuno. Никой. — После тихо добави: — А ти защо не ми писа?

Този път възрастната жена смело я погледна в очите. Момичето имаше право да узнае защо не й бе писала.

— Не можах.

— Защо? — Серена сбърчи вежди озадачена.

Марчела срамежливо се усмихна.

— Не умея да пиша, Серена… баба ти все ми казваше, че трябва да се науча, ама аз… — Тя безпомощно сплете ръце.

— Va bene. Добре. Колко лесно бе да се каже след две години, изпълнени с тревога. Колко нерви и въпроси щяха да й бъдат спестени, ако старата прислужница бе имала възможност да й пише за смъртта на баба й. — А… — дори и сега тя мразеше да споменава името му — Серджо?

Последва кратка пауза и Марчела пое дълбоко дъх.

— Вече го няма, Серена.

— Къде е? — Очите й търсеха да уловят погледа на възрастната жена. Затова ли бе изминала хиляди километри, за да чуе тази новина с две години и половина закъснение? — Къде е?

— Умря.

— Серджо? — Сега вече Серена направо се втрещи. — Как така умря? — За секунда изпита задоволство. Вероятно накрая са убили и него.

— Не зная подробности. Той направи ужасни дългове. Трябваше да продаде къщата във Венеция. — А после, почти извинявайки се, тя посочи с ръка бялата мраморна къща зад тях. — И ме взе в Рим… бяха минали само два месеца от смъртта на баба ти. — Марчела се мъчеше да надникне в очите на Серена, очаквайки да открие в тях ням укор. Бе дошла със Серджо, с този, който предаде родителите й, когото принцесата намрази. Но тя бе принудена. Нямаше къде да отиде и Серена разбираше това. Освен Аличия Марчела си нямаше никого на света. — Така и не разбрах какво точно е станало, но той ги разгневи. Пиеше. Беше денонощно пиян. — Тя погледна Серена многозначително. Имал е солидна причина да не изтрезнява. Изпитвал е угризения, най-вече заради убийството на собствения си брат и на снаха си… — Мисля, че вземаше пари назаем от разни мошеници. Те идваха тук посред нощ. Крещяха му. Той им отвръщаше със същото. А после… взеха да се навъртат и хората на Дучето. И те бяха разярени, вероятно заради другите. Не знам. Една нощ ги чух да го заплашват, че ще го убият…

— И го направиха? — В очите на Серена проблесна заплашителен огън. — Най-накрая си е получил заслуженото.

— Не — поклати глава Марчела. Не прозвуча и капка съжаление в гласа й. — Той се самоуби, Серена. Застреля се в градината два месеца след смъртта на принцесата. Нямаше никакви пари, абсолютно нищо. Само дългове. Адвокатите казаха, че всичко е отишло за изплащането им, парите от двете къщи, от скъпоценностите…

Значи нищо не е останало. Няма значение. Не се бе върнала заради някакво богатство.

— А къщата? — Серена я погледна особено. — Чия е сега?

— Не знам. Никога не съм виждала собствениците. Откакто войната свърши, я дават на американците. Преди това не идваше никой. Всеки месец адвокатът ми носи заплатата. Поискаха да остана тук, за да я поддържам. Веднъж за малко германците да я вземат, ама не успяха. — Марчела отново потърка притеснено ръце. Серена бе загубила всичко, а ето че тя още живее тук. Колко странен е животът.

— И сега в нея са се настанили американци?

— Още не. Досега само работеха тук. Ала следващата седмица… Преди използваха къщата за офиси, но вчера дойдоха да ми кажат, че ще се нанасят в четвъртък. — Тя вдигна рамене и заприлича на някогашната Марчела, която Серена помнеше от детството си. — За мен няма значение, те си имат хора. И вчера ми казаха, че ще наемат две момичета, да ми помагат. Така че за мен нищо не се променя. Серена? — Възрастната жена внимателно я погледна. — E tu? Vai bene?[1] Как живя през всичките тези години? При монахините ли беше?

— Да — бавно кимна Серена. — С нетърпение чаках да се завърна.

— И сега? Къде си отседнала? — Марчела погледна надолу към куфара, който девойката бе оставила до краката си.

Серена вдигна рамене.

— Няма значение. — Изведнъж се почувства някак особено, странно свободна, не бе зависима от място, човек или от времето. През последните дванайсет часа всяка връзка, в която се бе вкопчвала, се оказваше отрязана. Тя беше напълно самостоятелна и знаеше, че ще оцелее. — Щях да потърся хотел, но исках първо да дойда тук. Само да зърна къщата.

Марчела я погледна, ала тъй като в очите й отново бликнаха сълзи, сведе глава.

— Принцесата… — Думата беше произнесена толкова тихо, че Серена едва я чу, но по гръбнака й премина тръпка. Този шепот извика в паметта й скъпия образ на баба й… Принцесата… Когато старата прислужница повдигна лице и избърса очите си с престилката, която винаги носеше, дори и сега, девойката усети, че отново я залива вълната на самотата. Марчела я сграбчи за едната ръка и Серена нежно я погали с другата. — През всичките тези години бях… с баба ти, а после тук, в тази къща. — И вяло махна към внушителната сграда. — Аз живея тук. В двореца. А ти — пренебрежително посочи малкия олющен куфар — като окаяна скитница търсиш къде да се приютиш. Не! — категорично, почти гневно отсече, а едрото й тяло се разтърси. — Не! Няма да отиваш в хотел!

— Какво предлагаш, Марчела? — Серена нежно се усмихна. Гласът и изражението на старата жена й напомниха времето отпреди повече от десет години. — Предлагаш ми да се нанеса с американците?

— Pazza, va! — Тя се захили. Луда! — Не с американците. С мене. Хайде! — При тези думи грабна куфара от земята и като стисна още по-силно ръката й, се приготви да тръгне към къщата, но Серена поклати глава.

— Не мога.

Останаха така за кратко, без никоя от тях да помръдне, при което Марчела се опитваше да срещне погледа на девойката. Знаеше точно какви мисли минават през главата й. И тя бе имала своите кошмари, които трябваше да преодолее, когато се завърна в Рим след смъртта на старата дама. През първите дни и седмици цялото й съзнание бе завладяно от спомените… Умберто и Грациела… Серена като дете… другите слуги, с които бе работила, икономът, в когото някога бе отчаяно влюбена… Серджо, по-млад и още незакоравял дотолкова… принцесата в най-добрата й възраст…

— Остани при мен, Серена. Трябва. Не може да живееш сама в Рим. — А после по-меко добави: — Твоето място е тук, в къщата на баща ти.

Девойката бавно поклати глава и очите й натежаха от влага.

— Тази къща вече не е на баща ми.

Марчела гальовно продължи да я уговаря.

— Сега е мой дом. Няма ли да дойдеш в моя дом?

В дълбоките зелени очи на Серена тя съзря агонията, която се таеше в тях през онази сутрин, когато бе убит баща й, и разбра, че говори на някогашното дете.

— Няма нищо, момичето ми. Ела, любов моя… Марчела ще се погрижи за теб… всичко ще се оправи. — Привлече я към себе си и както в първия миг, двете застинаха, притиснати в прегръдка, която трябваше да запълни празнотата на изтеклите години.

— Andiamo, cara.[2]

И без да се възпротиви, Серена неволно я последва. Тя бе дошла само за да види къщата, а не да остава. Да погледа миналото си отдалеч, а не отново да потъва в него. Това беше твърде много за нея, не можеше да го понесе. Ала възрастната жена внимателно я поведе и Серена усети как изтощението я надвива… сякаш за миг я завъртяха във вихрушка вълненията от изтеклия ден, а за повече нямаше сили. Единственото, което искаше, бе да легне някъде и да не мисли, да не търси отговор на безбройните въпроси.

Скоро се озова пред задния вход на къщата, която някога бе на майка й и баща й. Марчела бързо пъхна ключа и вратата изскърца точно както едно време, после влязоха във вестибюла за прислугата. Белите стени жълтееха, забеляза го, когато Марчела запали лампата: завесите бяха същите, но вече не така яркосини, а сивкави; дървеният под беше по-матов, къде толкова ръце да го лъскат както по-рано, а и Марчела бе остаряла. Впрочем никъде не се забелязваше съществена промяна. Дори часовникът на стената в антрето беше същият. Очите на Серена бяха широко отворени от изумление и за пръв път от години насам в тях нямаше нито гняв, нито болка. Най-накрая се бе върнала у дома.

Беше извървяла един пълен кръг и нямаше с кого да сподели чувствата си, освен с Марчела, която къткаше като квачка, докато я водеше по познатия коридор към някогашната стая на младата и красива прислужница на име Тереза. И нея, както всички други, отдавна я нямаше. Марчела въведе Серена в спалнята, като пътьом взе от един шкаф стари излинели чаршафи и одеяло. „Всичко е извехтяло и е започнало да се прокъсва, но е все така чисто и до болка познато“, мислеше си Серена, отпусната на един стол, докато Марчела оправяше леглото. Не каза нищо. Само седеше и гледаше.

— Va bene, Серена? — Възрастната жена току извръщаше очи към нея, опасявайки се, че шокът от всичко, което бе чула и видяла, е може би твърде голям. Тя не можеше нито да чете, нито да пише, но познаваше хората и от изражението на Серена разбираше, че момичето е преживяло прекалено много. — Съблечи си дрехите, bambina mia. Утре сутринта ще ти ги изпера. И преди да заспиш, ще пийнеш чаша горещо мляко. — Все още трудно се намираше мляко, но тя имаше малко, а за това скъпо дете би дала всичко.

Серена изглеждаше доволна, че си е вкъщи. Беше така отпаднала, сякаш всичките й сили я бяха напуснали отведнъж и не можеше дори и секунда повече да се държи на краката си. Сега, след като се бе завърнала у дома, имаше чувството, че отново е някогашното момиченце.

— След две минутки ида с горещото мляко. Обещавам.

Марчела нежно се усмихна на девойката, сгушена на тясното легло. Обстановката в стаята бе твърде скромна — стените бяха боядисани в бяло, корнизите и розетките в сиво, на прозореца висеше извехтяла завеса, а подът бе застлан с протъркан килим от времето на Тереза, нямаше никакви картини. Серена обаче нищо не забелязваше. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи, а когато след малко Марчела се върна с ценното подсладено топло мляко, я завари дълбоко заспала. Възрастната жена се спря на вратата, загаси единствената крушка в стаята и остана в тъмното да се полюбува на девойката, озарена от лунната светлина, спомняйки си я като дете. „Изглеждаше точно така, усмихна се тя, само че много по-малка… и по-спокойна… Колко разтревожена беше тази вечер… колко ядосана… и колко наранена… уплашена.“ Изпита болка при мисълта за страданията, през които бе минало това момиче, и внезапно осъзна, че пред очите й е последната останала принцеса от рода Тибалдо. Серена ди Сан Тибалдо. Принцеса Серена… която спеше в помещенията за прислугата в бащината си къща.

Бележки

[1] А ти? Добре ли си? (ит.). — Б.пр.

[2] Да вървим, скъпа (ит.). — Б.пр.