Даниел Стийл
Спомен (12)

12.

Сутринта, преди да отпътува от Рим, Серена дълго стоя в градината под любимата върба, като зиморничаво се загръщаше с палтото. Слънцето едва бе изгряло и още беше студено. Тя погледна към хълмовете в далечината, а после пак към бялата мраморна фасада — за втори път напускаше дома си. Спомни си първото заминаване, когато отиде с баба си във Венеция. Тогава всичко стана много набързо и атмосферата бе зловеща, ужасяваща. Току-що бе загубила родителите си и бързаше надолу по мраморните стълби, като се питаше дали някога отново ще види родната си къща. Сега, застанала насред градината, пак се питаше същото, но ситуацията бе съвършено различна. Предстоеше й да се омъжи и този път си тръгваше с леко сърце. В края на краищата дворецът вече не беше неин и никога нямаше да бъде, безсмислено бе да се преструва, че тук е нейният дом. Разполагаше само с тесните помещения, които делеше с Марчела, но дори и те й бяха дадени под наем, докато мете и лъска пода и бърше прах. Серена леко въздъхна, когато извърна очи нагоре към бившия кабинет на Би Джей, към прозорците, които навремето бяха нейни, а после погледът й се премести и спря на балкона на майчината й спалня, която бе споделяла с него.

— Addio… — Беше като шепот на вятъра. Не arrivederci или arrivederla, доскоро, а addio… сбогом.

Последните мигове преди заминаването бяха объркани и болезнени — сетна прегръдка с разплаканата Марчела, и двете се смееха през сълзи. Марчела бе отказала да я придружи до Париж. Рим бе домът на старата жена, пък и тя не се съмняваше, че за нейната принцеса щяха да се грижат добре. Серена обеща да й пише често, знаеше, че все ще се намери някой да й чете писмата, а ако Би Джей можеше да уреди, щеше да й се обажда по телефона. Няколко мига по-късно колата я понесе по шосето, после покрай познатите места на път за гара Термини, откъдето щеше да напусне Рим. Хвърли по един бегъл поглед на Фонтана Ди Треви, към стълбите на площад „Испания“, Пиаца Навона, а малко по-късно бе вече сред тълпата от хора, забързани да хванат своя влак, с куфари и пакети, някои с изписана на лицето надежда, други изморени, трети развълнувани като Серена, която с щастлива, детска усмивка взе багажа си от ординареца, който я бе докарал до гарата, и му подаде ръка за сбогом, преди да се качи на влака.

— Благодаря ти. Grazie mille. — Тя му се усмихваше. Сълзите, които бе проляла заедно с Марчела, отдавна бяха пресъхнали и единственото, за което си мислеше, беше Бред. Нямаше чувството, че заминава, а че се завръща у дома.

— Довиждане… — прошепна на себе си Серена, когато влакът започна да набира скорост и очертанията на нейния град взеха да избледняват в далечината. Този път в очите й нямаше сълзи, мислеше си единствено за Париж и за онова, което я очакваше там.

Пристигнаха в Париж след пладне. Когато наближиха града, тя съгледа в далечината Айфеловата кула, паметници, за които не знаеше нищо, а после влакът бавно навлезе в Лионската гара и докато изминаваше последните метри, Серена се изправи, долепи лице до стъклото и се взря в перона, тръпнейки дали Би Джей ще я посрещне. Тук-там се виждаха групи посрещачи, но него го нямаше никъде и тя започна да се тревожи, че въобще не ще го намери. Гарата беше голяма и Серена изведнъж се почувства много самотна. Когато влакът спря, тя си взе куфара и малката кошница, в която Марчела бе сложила провизии, а после бавно се отправи към края на вагона и колебливо слезе. Огледа се още веднъж, очите й претърсваха дългия перон и непознатите лица, а сърцето й лудо биеше. Бе сигурна, че не може да я е забравил, знаеше и къде да го намери, ако поради някаква причина се разминат на гарата, и въпреки това беше страшно развълнувана. Беше в Париж и бе дошла, за да се срещне с Бред… да се омъжи за него. Стоейки на перона, Серена съзнаваше, че за нея започва съвсем нов живот.

— Боиш се, че те е забравил? — погледна я с приятелска усмивка младият войник, с когото бе разговаряла във влака предната вечер, и точно когато му кимна, Серена забеляза, че той застана мирно, за да отдаде чест на някого зад гърба й. И сякаш усещайки го близо до себе си, тя се извърна и се озова лице в лице с Би Джей, който я гледаше с широко отворени очи, пламнал от вълнение, готов всеки миг да избухне в щастлив смях, и преди да е успяла да каже нещо, той я грабна в прегръдките си и я вдигна във въздуха. Младият войник се усмихна, вдигна рамене и побърза да изчезне.