Даниел Стийл
Спомен (51)

51.

Сватбата беше чудесна. Направиха я в хотел „Карлайл“ в средата на септември. Поканиха около сто души приятели и Ванеса снима през цялото време, а до Коледа желанието й се сбъдна. Вечерта след печената пуйка, както бяха насядали около камината, Линда протегна ръка и докосна леко съпруга си, а после погледна към Ванеса.

— Искам да споделя нещо с теб, Ванеса. — На лицето й играеше загадъчна усмивка и озарена от отблясъците на огъня, на Ванеса й се стори, че никога не я е виждала по-хубава. Беше облечена в наситено синя копринена рокля, а косите й свободно падаха на раменете. Очите й изглеждаха синьо-зелени, по бузите й бе избила свежа руменина и това я правеше много по-млада.

— Само не ме карай да ям повече, не мога. — Ванеса се излегна с въздишка на пода и се усмихна на леля си и чичо си.

— Не, не е това. — Линда се засмя, а Теди се захили. На лицето му бе изписано блажено задоволство, което Ванеса не бе виждала преди, а Линда продължи: — Ще си имаме бебе.

— Наистина ли? — Ванеса гледаше като вцепенена. Трябваше да мине малко време, преди задоволството да грейне и на нейното лице. Двамата усетиха как тя чува някакво ехо, а Теди я наблюдаваше напрегнато, боейки се, че новината може да й причини болка. Но миг след това очите й светнаха и лицето й засия. — О, Линда! — Тя прегърна приятелката си, а после Теди и с възторг плесна с ръце.

На другия ден Ванеса купи едно огромно плюшено мече, а през следващите пет месеца не преставаше да носи подаръци за бебето — панди, жирафи, сребърни дрънкалки, бродирани юрганчета, нощнички с ръчно плетена дантела, миниатюрни шапчици, и дори сама изплете чифт терлички. Теди и Линда бяха трогнати, ала от време на време, когато Линда я погледнеше по-внимателно, долавяше у нея някаква тревога. Напоследък девойката бе някак странно напрегната и неспокойна, сякаш очакваше нещо да се случи. На два-три пъти Линда се опита да разговаря с нея, но като че и самата Ванеса не разбираше какво става и настояваше, че й няма нищо. Ала без да иска и без да го усеща, тя създаваше у околните някакво смътно впечатление за нещо неуловимо, което бушува в нея. Сякаш дълбоко в себе си бе отчаяно нещастна. И с наближаване на времето за раждане особеното й състояние ставаше по-очевидно.

А Линда колкото повече наедряваше, толкова по-щастлива се чувстваше. От нея лъхаше ведрина, която впечатляваше всичките й познати. Дори пациентите бяха развълнувани от това, което един от тях нарече „розовото сияние на Мадоната“, излъчващо се от нея. В очите й имаше блясък, в усмивката топлина, която показваше безмерната й радост. На четирийсет години най-сетне щеше да си има бебе, за което бе мечтала цял живот и вече смяташе, че никога няма да дойде.

— Но ето че ти се появи в кабинета ми — щастливо прошепна тя на Теди една нощ — и аз разбрах, че това е моят очарователен принц от приказките. — Линда лъчезарно му се усмихна и той я прегърна.

— О, значи си го помисли? И затова ли ме караше да идвам пак и пак за всичките тези консултации?

— Глупости! — Опита се да изглежда ядосана. — Ти настояваше, за да разговаряме за Ванеса.

— Е, в началото. — А после изведнъж се замисли. — Понеже стана дума за това, виждала ли си я напоследък? — На лицето му се изписа безпокойство, а Линда кимна. — Тревожа се за нея. Отслабнала е и изглежда много нервна.

— И аз мисля така. Онзи ден се опитах да поприказвам с нея.

— Нещо сериозно ли е? — уплаши се той. В края на краищата в определен смисъл Ванеса му беше като дъщеря и Линда разбираше това. Но замислено му отговори:

— Честно казано, не знам. Изглежда, че бебето е събудило някакво старо усещане в нея. Сигурна съм, че тя не го съзнава, ала аз определено долавям нещо подобно на deja vu^[1]. Непременно ще последва раздвижване в паметта й. — Линда въздъхна обезпокоена. — А и струва ми се, че последният мъж, с когото се е запознала, също някак я обърква.

— Защо? — Теди бе изненадан. — Кой е той?

— Нищо ли не е споделила с теб?

Той махна с ръка.

— Почти никога не го прави. Докато се накани да ми каже, момчето обикновено е изчезнало от живота й. — Винаги се натъжаваше, като я гледаше как се затваря в себе си и избягва мъжете и всякакъв вид интимни контакти. Единствените й близки хора бяха Теди и Линда, пред тях разкриваше душата си и приемаше техните откровения, но ако някой друг се помъчеше да се доближи до нея, тя бягаше като подплашена сърна. Вече беше на двайсет и четири и Теди знаеше, че е още девствена. — Кой е той?

— Мисля, че е от някаква фотографска агенция, срещнали са се на събиране. Каза, че е много приятен, и явно е проявил интерес да представя творбите й, Ванеса имала същите планове, но когато й предложил да излязат, тя се притеснила.

— И отказала?

Линда поклати глава.

— Не. Мисля, че са се виждали три или четири пъти. Ванеса наистина го харесвала. Двамата имали много общо помежду си и той бил луд по нейните снимки. Твърди, че й давал умни съвети как сама да си продава работите. Всичко било чудесно.

Лицето на Теди помръкна.

— И после я целунал.

Линда протегна ръка и докосна неговата.

— Не го приемай толкова лично, скъпи.

— Не мога — тъжно я погледна той. — Непрекъснато си мисля, че ако аз съм бил добър пример за подражание, Ванеса нямаше да се бои от мъжете.

— Теди, тя е видяла как един мъж убива майка й. Бъди разумен. Как може нещо, което си направил или не си направил, да промени положението?

Той въздъхна.

— Знам, знам… но продължавам да си мисля… — После тревожно се обърна към нея. — Смяташ ли, че е трябвало да й кажа?

Линда поклати глава.

— Не, не смятам. Дори съм сигурна, че не би променило каквото и да било. Съзнавайки или не, тя ще трябва да живее с този кошмар. Дали ще започне да вярва на мъжете, макар и само на един, това не зависи от теб, то ще дойде отвътре, ако се появи подходящият мъж. Все още е възможно, Теди, знаеш го. Тя е младо момиче. И не е заклета мъжемразка. Просто е изплашена.

— Та какво става с това момче? — След казаното от Линда у Теди се появи известна надежда.

— Засега нищо. Спряла е да излиза с него, докато реши дали ще приеме да й бъде агент. Но в случай че го стори, има намерение да поддържа с него само служебни отношения.

— Като теб. — Той се наведе и я целуна, а после лекичко потупа огромния й корем. — Впрочем сигурна ли си, че не са близнаци?

Линда се усмихна на съпруга си.

— Докторът смята, че не са. Вероятно бебето е с големи крака като мен. Или може би държи футболна топка.

— Или чанта. — И двамата се засмяха, а Теди отново се сети за Ванеса и въздъхна. — Мислиш ли, че ще започне пак да се среща с това момче?

— Възможно е.

— Как се казва?

— Джон Хенри.

— Джон Хенри чий?

— Само толкоз. Джон Хенри.

— Звучи ми фалшиво — намръщи се Теди.

— Ех, и ти — изсмя му се Линда. — Говориш като баща. Ту се тревожиш, че няма повече да излиза с него, ту се ядосваш, че може би е негодник.

— Виждала ли си го?

— Не. Но Ванеса е умно момиче. Щом казва, че е чудесен, сигурна съм, че е така. Тя явно е от придирчивите по отношение на мъжете и за да го харесва толкова, навярно си заслужава.

— Е, времето ще покаже.

— Да, така е. — Линда се вгледа в съпруга си. — Не се плаши. Тя е съвсем добре, Теди.

— Надявам се. — Той се опъна на леглото. — Много се безпокоя напоследък за нея. — Но през по-голямата част от времето тревогите му за Ванеса минаваха на заден план. Толкова се вълнуваше за бебето, че с нетърпение чакаше термина. Ала донякъде се притесняваше от това, че Линда ще ражда за пръв път на четирийсет години. И двамата знаеха опасностите от медицинска гледна точка, но лекарят й изглеждаше уверен, че няма да има никакви проблеми.

А Теди все по-често се хващаше, че си спомня за бременностите на Серена. За онова златисто сияние, което сякаш излъчваше, преди да се роди Ванеса. И как й акушира в онзи следобед, съвсем сам в къщата в Пресидио. Една нощ дори разказа на Линда, която внимателно го наблюдаваше. Винаги когато говореше за Серена, на лицето му се появяваше нещо толкова нежно и толкова тъжно. Това й даваше известна представа каква жена е била и тя съжаляваше, че не я е познавала. Беше виждала снимката й сред някои стари вещи на Теди и се беше уверила, че наистина е била невероятно красива. Странно беше, че само фигурата на Ванеса напомняше за майка й. Лицето и всичко останало бе изцяло на баща й.

— Не се ли ужаси? — Линда говореше за момента, в който бе заварил Серена на пода, сгърчена от родилни болки.

— Уплаших се до смърт. — Теди се захили. — Бях изкарал само четири месеца в Медицинския факултет и единственото, което знаех за раждането, беше онова, което бях виждал на кино. Кипва се вода, пуши се много; когато докторът излезе от стаята, той си бърше ръцете… И изведнъж проклетият филм се обръща с главата надолу и аз ставам докторът.

— Трудно ли беше? — Казвайки това, в гласа на Линда се появи нотка на страх. През последните няколко седмици бе започнала да се изнервя. Но Теди веднага разбра и като я целуна, поклати глава.

— Не, всъщност не. Мисля, че и двамата бяхме изплашени най-вече защото не знаехме какво става. Но щом започнаха напъните, всичко тръгна чудесно.

— Знаеш ли — срамежливо се обади Линда — не ми се ще да го допускам, на моята възраст, с моето образование… — Теди й се усмихна, вече предусещайки какво следва… — но напоследък все повече се притеснявам.

— Неприятно ми е, че трябва да ти го кажа, госпожо доктор, но то си е в реда на нещата. Всички жени се изнервят преди раждане. И не би могло да бъде другояче. Това е голямо събитие в живота на всяка жена, а от физиологична гледна точка е и стряскащо.

— Всъщност чувствам се толкова глупаво. А съм психиатър. Би трябвало да се справям с тези неща. — Изведнъж го погледна паникьосана. — Ами ако не мога да издържа на болката?… Ако откача?…

Той я взе в прегръдките си и я погали по тъмната коса.

— Няма, уверявам те. И всичко ще мине благополучно.

— Откъде знаеш? — Гласът й звучеше като на най-обикновена пациентка и тя му стана още по-скъпа.

— Защото си здрава, не си имала никакви проблеми и защото аз ще бъда с теб през цялото време.

Линда така се вълнуваше за първото си бебе, че от деня, в който разбра, че е бременна, купуваше всичко, което зърнеше. Детската стая се бе превърнала в море от сини и розови панделки, прокарани през бели халкички, имаше старинно плетено кошче, драпирано с бял муселин, люлка, която един от пациентите й бе изпратил, маса кукли по рафтовете, ръчно изработени юрганчета и много дребни нещица, изплетени от майка й. Влизаше в стаята по хиляди пъти на ден, оглеждаше се и винаги й се струваше, че нещо липсва. А пет дни преди термина най-сетне разбра какво липсва и смеейки се, съобщи на Ванеса по време на обяда.

— Ами бебето. — И двете се засмяха на откритието. Линда бе излязла в отпуска предната седмица и се наслаждаваше на последните дни, минаващи в очакване. — Трябва да си призная, че се чувствам малко странно. До известна степен то е, защото за пръв път от петнайсет години не ходя на работа и изпитвам ужасни угризения. — Но щеше да се върне на половин ден, когато детето навърши един месец, така че петте седмици, които си бе взела, нямаше да бъдат нищо повече от една оздравителна ваканция.

— Пациентите ти ще почакат.

— Предполагам — въздъхна Линда — но се притеснявам за тях.

— Ти си също като Теди. Преди да те срещне, стигаше до нервна криза, щом излезеше за две седмици в отпуска. Има им нещо на докторите. Прекалено стриктни са, работата е едва ли не фиксидея за тях.

Линда се засмя.

— Мисля, че ние предпочитаме да го наричаме съвестно отношение.

— Трябва да ти кажа, че се възхищавам на това качество. Но аз нямам подобен проблем. Изкарах цялата минала седмица, като се размотавах, и ми беше хубаво.

— О? — Линда я погледна заинтригувана. — С някого или това е недискретен въпрос?

В очите на Ванеса нещо трепна.

— Видях се отново с Джон Хенри. Реших да не го използвам за агент. — Бе изключително важна стъпка и Линда го знаеше. Явно девойката неслучайно е предпочела този вариант. Ако го беше наела, това би означавало, че не е ангажирана емоционално.

— Интересно решение. — Гласът й звучеше неопределено, а Ванеса се засмя.

— Говориш като психиатър.

— Така ли? — усмихна й се Линда. — Извинявай. Бих избрала ролята на леля.

Размениха си по един поглед, изпълнен с топлота.

— И като леля не си лоша. Впрочем не знам. Много разсъждавах по този въпрос. И някак си ми хрумна странната мисъл, че вече сме доста обвързани, за да имам делови отношения с него. И най-необяснимото е — тя погледна Линда учудено — че той ме привлича.

— Толкова силен шок ли е това?

— За мен да. В повечето случаи, Линда — момичето вдигна рамене — дори и да ми допадне някой, не желая да легна с него. Просто… Просто не мога…

— Когато срещнеш подходящия, ще бъде различно.

— Ти откъде знаеш? — Ванеса изглеждаше съвсем мъничка, когато й зададе въпроса. — Понякога си мисля, че ми има нещо. Не че не харесвам мъжете, но… — Тя не можеше да намери думи. — Сякаш между тях и мен съществува стена и аз не мога да премина през нея. — Точно това ставаше и Линда го знаеше чудесно. Само се надяваше, че един ден Ванеса ще открие вратата или ще събере сили да прескочи отвъд.

— Няма стена, толкова висока, че да не можеш да я прехвърлиш, скъпа. Просто някои са по-трудни за преодоляване. Мисля, че всичко зависи от това, дали ти се иска.

— Да… — Ванеса не изглеждаше убедена. — И не само това… Аз сякаш не знам как да започна, какво да направя… Но — тя леко въздъхна — странното е, че Джон сякаш разбира.

— На колко години е?

— На двайсет и седем. — На Линда й се щеше да е по-възрастен и може би по-зрял.

— Но той изглежда доста по-улегнал за годините си. Четири години е бил женен. Оженил се в колежа. Харесвали са се от деца, такива ми ти работи. Тя забременяла и се венчали, когато бил на осемнайсет. Но… — девойката се поколеба, съзнавайки, че бе направила страшен гаф, и погледна Линда — няма значение. Това е дълга история.

— Бих искала да я чуя. — А най-лошото бе, че на Ванеса й се искаше да я разкаже. Гореше да сподели онова, което си мислеше за Джон, за да й олекне, а с Линда можеше винаги да разговаря откровено.

— Извинявай, скъпа, това е голямо нещастие, но понеже си лекар… Бебето им се родило с дефект. Било е някакъв ужасен дефект и предполагам, че са останали заедно заради детето. Звучеше ми потресаващо, когато ми го разказа. Те се редували първата година да дежурят в болницата, а после го прибрали вкъщи, докато — тя щеше да се задави — докато то умряло. Подозирам, че това се оказало съдбоносно за брака им. Когато бебето починало, те се разделили и… всичко свършило. Случило се е преди пет години и мисля, че дълго време не е могъл да се съвземе от този стрес.

Линда също бе развълнувана, ала дефектите по рождение в никакъв случай не бяха новост за нея и за облекчение на Ванеса не изглеждаше поразена от чутото.

— Разбираемо е, както и разводът. Много често семействата не оцеляват след такава трагедия.

Ванеса кимна.

— Съжалявам, че ти го разказах сега. Не съобразих…

— Няма нищо. — Линда я хвана за ръката. — Аз съм голямо момиче, нали знаеш? А освен това съм лекарка. — Те се усмихнаха една на друга.

— Знаеш ли, странното е, че го харесвам страшно много. Добре ми е с него, сякаш истински ме разбира.

— Това толкова ли те учудва?

— Да. — Ванеса тихо въздъхна. — Всички обикновено настояват. Всички искат за една нощ да те вкарат в леглото. Опитах се да обясня на Джон какво чувствам и той разбра. Каза, че след като момченцето му починало и се разделил с жена си, не бил спал с друга в продължение на две години. Просто нямал желание. И той е смятал, че нещо не е наред с него, но се оказало, че му няма нищо, просто е бил скован или нещо подобно.

Линда кимна.

— Прав е. Това е често срещано явление.

— Знаеш ли, попита ме дали някога съм преживяла нещо, което да ме кара да се чувствам така. — Девойката повдигна рамене и се усмихна. — А аз му казах, че сигурно просто съм си луда по рождение. — Тя се засмя, но смехът бе кух и сякаш очите й отправяха въпрос към Линда.

Линда отговори тихо:

— Сигурно е било ужасна травма за теб, когато майка ти е починала, а и делата за настойничество… Човек не знае как тези неща ще се отразят по-късно.

— Да. — Ванеса се замисли. — Някои хора започват да заекват, а аз съм фригидна. — Очите й бяха тъжни, но Линда поклати глава.

— Не прибързвай със заключенията. Всъщност аз сериозно се съмнявам. Ти никога не си се любила, Ванеса. Така че още не знаеш каква си.

— Това е истината. Аз съм нищо. — Бе разочарована от себе си и на Линда й домъчня.

— Дай си малко време. По всичко, което чувам, Джон ми изглежда добър човек. Може би ще започне да означава нещо за теб.

— Може би — въздъхна отново Ванеса. — Ако му предоставя възможност. — Явно съзнаваше проблемите си. Дори й минаваше мисълта да отиде на психоаналитик, което зарадва Линда. Може би най-сетне преживяното щеше да избликне. Може би й беше време. Блокажът, който продължаваше твърде дълго, вече й създаваше затруднения.

Две нощи Линда имаше проблеми със съня, бебето се бе смъкнало доста ниско и й беше толкова тежко, че едва пристъпваше. Появиха се топли вълни и тя се чувстваше нещастна и неспокойна. Една сутрин стана в пет часа, кръстът я болеше, имаше киселини, не можеше да спи и най-накрая се предаде и си направи чаша кафе. От кафето получи спазми и когато Теди се събуди в седем, тя се чувстваше като лъв в клетка.

— В колко си станала, скъпа? — Беше изненадан, че я вижда съвсем разсънена и вече захванала се с работа. Суетеше се в детската стая от шест часа и отново и отново сгъваше дрешки и проверяваше куфарите, в които бе наредила всичко за бебето. От месеци не я бе виждал толкова съсредоточена, а по едно време направи гримаса и той я забеляза. — Какво има? — Каза го, колкото се може по-небрежно, а Линда се бе навела над тоалетната масичка.

— От това проклето кафе ме заболя стомахът. — Ала в миг лицето й се сви, тя сложи ръка на корема си и изведнъж разбра какво става. Изненадано погледна Теди и широко се усмихна. — Господи, мисля, че болките започнаха.

— В колко стана?

— Към пет. Бях неспокойна, не можах да спя и реших да се залисам с работа. — Той я погледна ласкаво.

— Не си особено прозорлива за лекар. Кога усети първите болки?

— Около пет и половина. — Но те бяха толкова леки, че дори през ум не й мина, че са започнали контракциите.

— Защо не звъннеш на твоя лекар?

— Вече?

Теди кимна.

— Вече.

Линда бе на четирийсет години. Така че той не смяташе да си играе и да чака до последната минута. Дори настоя да я закара веднага в болницата, въпреки че болките бяха още слаби. Всичко това й приличаше на приключение. Тя си взе душ, облече чиста рокля и отваряйки вратата, го целуна.

— Когато се върнем, ще бъдем мама и татко.

Теди се усмихна при тази мисъл и я целуна с копнеж. От седмици не можеха да се любят и той бе зажаднял за тялото й.

— Най-добре е да се измъкваш, доктор Евънс, или ще те изнасиля тук, в коридора. — И веднага след това я преряза първата сериозна болка и за своя изненада лекичко извика, а той я хвана през раменете за опора. — Мисля, скъпа, че е най-добре да тръгваме. За последен път акуширах преди двайсет и пет години и не бих казал, че умирам от желание да го направя пак.

— Страхливец — усмихна му се тя.

Докато стигнат болницата, Линда вече бе започнала да се вълнува, а болките я пронизваха през равни интервали, на пет минути. Тя се усмихваше на всички и щеше да експлодира от енергия и възбуда. Теди й помогна да си разопакова чантата с всичко необходимо за раждане по метода на Ламаз, после сестрите я подготвиха, а когато той се върна, Линда вече лежеше на леглото в розов болничен халат, с близалка в уста, косата й вързана с розова панделка.

— Боже мой, скъпа, изглеждаш така, сякаш няма да раждаш, ами ще играеш главната роля в някой филм.

Тя бе горда от себе си и така премина още една болка.

— Не изглеждат ли така жените, когато раждат?

— Не знам. Питай някой специалист. — В този момент докторът дойде, прегледа Линда и обяви, че всичко върви превъзходно. Тя имаше намерените да роди бебето по естествен начин, въпреки че той й предложи, ако желае, нещо обезболяващо. Но и двамата с Теди бяха решили, че ще бъде по-добре за бебето, ако мине без опиати.

Няколко минути по-късно контракциите зачестиха и Теди нежно й повтаряше да диша дълбоко. Очите й започнаха да придобиват стъклен израз, на челото й избиха капчици пот, косата й полепна по лицето и тя вече стискаше ръката му при всяка болка.

— Не е толкова лесно, колкото си мислех. — Линда го погледна загрижено, а когато дойде следващата контракция, тя стисна зъби и той трябваше да й крещи, за да я накара да диша правилно. Щом болката отмина, Теди избърса челото й с влажна кърпа, даде й лед и като я държеше за ръка, похвали я колко добре се справя. Сестрите идваха и си отиваха, окуражаваха я, казваха й, че е храбро момиче, а навън в коридора си шушукаха, че и двамата — и Линда, и Теди, са доктори. Те бяха виждали да се прилага методът на Ламаз и по-рано, а през 1971 година вече се срещаше доста често, но рядко бяха наблюдавали такава всеотдайност. И Линда, и Теди влагаха много усърдие, а той сякаш поемаше част от раздиращите я болки.

Следващият етап продължи до късно следобед и до шест часа тя вече беше изтощена. Лицето й бе изкривено от болката, косата й бе полепнала по лицето и шията и отчаяно се опитваше да не стене, но при една силна контракция изкрещя и замоли Теди.

— Не мога да издържам, не мога… не мога… кажи им да ми дадат нещо… моля те… о, Божичко…

Ала Теди я разубеди. Всичко вървеше много добре. Беше толкова различно от онова, което бе видял при Серена. Когато пристигна в Лондон онази сутрин, той знаеше, че тя буквално умира. Още малко да я бяха оставили така, сърцето й постепенно щеше да спре от напрежението и бебето щеше да се задуши, ако не го бяха извадили бързо. А при Линда положението беше контролируемо. Очевидно много я болеше, ала нещата се развиваха с нормална скорост и тя не беше така съсипана. След тринайсет часа контракции имаше осем сантиметра разкритие и след малко можеше да започне с напъните. Но от курсовете на Ламаз и двамата знаеха, че това е най-трудната част от раждането. Следващите два часа бяха абсолютно изтощителни и Теди не се откъсваше нито за миг от нея, държеше я за ръка, насърчаваше я, дишаше с нея, даваше й хартиен плик, в който да диша, говореше й нежно, сякаш беше бебе, а после изведнъж, с един последен писък, на лицето й се появи победоносно изражение и без някой да я кара, взе да се напъва. Теди се опита да я спре, ала лекарят дойде бързо, даде знак на акушерките и без повече шум те закараха леглото й от предродилното в залата за раждане. Преместиха я на масата, сложиха краката й в стремената и след пет минути Линда започна сериозни напъни. Целият екип я насърчаваше, а Теди я държеше за раменете, по ръцете и по гърба му се лееше точно толкова пот, колкото и по нея. През целия си живот Линда не бе полагала толкова много усилия, а Теди имаше чувството, че и той се напъва заедно с нея.

— Хайде, още малко!

Всички извикаха в един глас, а лицето на Линда почервеня от напъна и тя изохка. Това продължи сякаш цяла вечност, но накрая докторът се засмя и вдигна ръка, за да съобщи тържествуващо:

— Бебето се показа… Хайде, Линда… хайде… Виждам косичката… Хайде, чудесно!

Линда опита отново и бебето се подаде с още два сантиметра, вече се виждаше горната част на главичката и Теди усети, че сълзи парят очите му, когато се погледна в огледалото. На четирийсет и седем му се раждаше първото дете и никога през живота си не бе обичал жена така, както в този момент обичаше Линда.

— Хайде, скъпа… давай, можеш… А… точно така… хайде… още!

Тя имаше чувството, че ще се спука, и внезапно след още един стон главичката излезе и стаята закънтя от детски плач. Докторът се усмихна, акушерките също, а Линда и Теди се разплакаха, като през сълзи се смееха заедно с тях.

— Какво е? — опита се Линда да погледне и когато я повдигнаха, видя личицето на бебето, сърдито, червено и сбръчкано от плача.

— Още не можем да разберем — рече лекарят. — Дай още няколко напъна и ще ти кажа какво е.

— Не е честно — простена Линда към съпруга си. — Господ трябва да им слага половите органи на главите, за да се вижда… веднага… — И започна да напъва отново. Още два напъна, и докторът освободи раменцата, а после с един много силен напън бебето изскочи и вече бе в ръцете му.

— Момче! — извика той триумфално. — Чудесно едро момченце!

Очите на Линда и Теди отново се напълниха със сълзи. Линда се засмя и се надигна да целуне съпруга си, а той поглади назад косата й, като я гледаше с безгранично обожание.

— Ти си най-красивата жена на света.

— О, Теди — усмихна се тя през сълзи. — Обичам те.

— И аз те обичам. Ах, виж го… — посочи той с гордост. Линда трябваше да види, че бебето им е съвършено.

— Три килограма деветстотин седемдесет и един грама. Добре свършена работа, госпожо Фулъртън. — С доволен израз докторът подаде бебето на бащата.

— А тя мислеше, че ще бъдат близнаци. — Теди се усмихна и се загледа в лицето на сина си, подържа го малко, а после го подаде на майка му. — Ето ти момченцето, мамо. — Тя го гушна и очите им отново се овлажниха.

Тази нощ бе изпълнена с вълнение и ликуваща радост. Когато я върнаха в стаята, Линда бе толкова щастлива, че сякаш щеше да литне. Стана от леглото и подкрепяна от Теди, тръгна по коридора, за да види сина си през стъклената стена на детската стая, и когато стигнаха там, двамата изглеждаха най-гордите родители на света.

— Нали е красив, Теди?

— Разбира се. — Теди не можеше да откъсне очи от сина си. — Как ще го наречем? — Тя го погледна с усмивка.

— Мислех си, че бихме могли да го кръстим Брадфорд, на брат ти. — Като чу това, Теди усети как гърлото му се стяга и задавен от сълзи, разтвори ръце и мълчаливо я прегърна.

Тази нощ между тях се бе създала неразривна връзка, Теди беше сигурен в това. Бяха чакали половин живот, за да се срещнат, а той беше смятал, че никога няма да може да забрави Серена. Но за него Серена бе само мечта, една недостижима жена, която винаги бе обичал и която никога не бе истински негова. Бе принадлежала на Бред, а после на Васили. А тази жена, която току-що му бе родила син, беше негова, както и той й принадлежеше, и никога вече нямаше да принадлежи на друга. И докато вървяха бавно по коридора към стаята на Линда, сякаш призракът на Серена ди Сан Тибалдо тихо се оттегли завинаги.