Даниел Стийл
Спомен (4)

4.

Когато на другата сутрин слънцето заструи през тесния прозорец, Серена се бе изтегнала напреки на леглото като млада богиня с разпиляна коса, сякаш от злато. Марчела пак се спря на вратата, гледайки я и благоговеейки пред съвършения блясък на красотата й, все още не можеше да повярва, че Серена се бе върнала. „Същинско чудо“, каза си тя.

— Чао, Чела. — Девойката сънливо отвори едното си око и се усмихна. — Късно ли е?

— За какво? Имаш среща? От един ден си в Рим и вече си заета? — Марчела пристъпи към нея, а Серена седна в леглото и разтърка очи. Сякаш години бяха паднали от раменете й, докато беше спала. Дори след всички вълнения от предния ден тя бе по-малко разтревожена, отколкото когато напусна Щатите. Сега поне знаеше. Знаеше онова, което се бе ужасявала, че може да чуе. Най-лошото се бе случило. Вече трябваше да помисли как ще живее занапред.

— Какво бихте искали за закуска, синьорина? — После бързо се коригира. — Scusi, принцесо.

— Какво? Няма да ме наричаш така. Принцеса беше nonna! — Бе отчасти развеселена, отчасти ядосана. Това беше друга епоха, друго време. Но Марчела сърдито се изправи в цял ръст до леглото на Серена.

— Сега ти си принцеса. И ти й дължиш това, дължиш го и на онези преди нея, трябва да зачиташ потеклото си и да знаеш коя си.

— Аз съм си аз. Серена ди Сан Тибалдо. Punto. Finito. Basta.^[1]

— Глупости. — Марчела се засуети, приглаждайки завивките й, а после строго я погледна. — Никога не забравяй коя си, Серена. Тя никога не забравяше.

— Не й се е налагало. И не е живяла в свят, в какъвто живеем ние. Всичко това приключи, Марчела. Всичко. Умря. — Щеше да й каже „с родителите ми“, но все още нямаше сили да го изрече на глас. — Умря заедно с цяло поколение, което нашият велик Дуче се опита да унищожи. И в много отношения успя. И какъв е резултатът? Хора като мен, на чието име не са останали дори десет лири и които ще трябва да копаят канали, за да се прехранват. Това ли означава да си принцеса, Чела?

— То е тук — разгорещено посочи широките си гърди Марчела, там, където биеше огромното й благородно сърце, а после и главата си — и тук. Не в това, което правиш или не правиш, и независимо колко пари имаш. Да си принц или принцеса не значи да разполагаш с много пари. И баба ти нямаше кой знае колко накрая. Но тя винаги бе принцеса. Един ден и ти ще бъдеш.

Серена убедено поклати глава.

— Светът се е променил, Марчела. Повярвай ми. Знам това.

— Какво си видяла ти, откакто си се завърнала тук? Гарата и какво още?

— Хора. Във влака, по улиците, млади и стари, войници. Те са различни, Чела. Тях не ги интересуват никакви принцеси и вероятно никога не са ги интересували. Тези неща засягаха само нас и ако сме разумни, ще забравим за всичко това сега. — А после в нов пристъп на скептицизъм тя вдигна очи към възрастната жена. — Смяташ ли наистина, че американците ги е грижа за тези неща? Смяташ ли, че ще им пука, ако им кажеш, че криеш принцеса в мазето си?

— Аз не те крия, Серена — натъжи се Марчела. Не й се искаше да слуша за този нов свят. За нея бе от значение старият, с всичко свое. Тя вярваше в някогашния ред и в начина, по който бе устроен животът тогава. — Ти си отседнала при мен.

— Защо? — За миг Серена я стрелна с поглед, в който се четеше жестокост. — Защото съм принцеса?

— Защото те обичам. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. — Възрастната жена я погледна гордо, а очите на Серена бързо се напълниха със сълзи и тя протегна ръце, както седеше в леглото.

— Извинявай. Не исках да кажа това. — Марчела обгърна раменете й. — Боли ме, когато си помисля за доброто старо време. Всичко, което обичах тогава, вече го няма. За мен бяха от значение хората, към които бях привързана. Не ми трябва проклетата титла. По-скоро бих искала nonna да си е тук, а аз да съм си аз.

— Но нея я няма, а това е нещото, което ти е оставила. То е всичко, което ти е завещала, и знам, че тя би желала и ти да се гордееш с него. Не искаш ли да бъдеш принцеса Серена?

Тя учудено погледна момичето.

— Не — Серена надменно поклати глава. — Искам си закуската. — Предния ден бе яла само хляб и сирене на гарата. А вечерята просто бе пропуснала. И сега подкачаше Марчела за нейната недосетливост, а тя избърса очите си и взе да мърмори.

— Ти въобще не си пораснала. Невъзможна си както винаги! Вироглава… непослушна… — Възрастната жена гълчеше, а Серена мързеливо се протегна и с усмивка стана от леглото.

— Казах ти. Принцесите са лош жребий, Чела. Лоша кръв.

— Стига си се отнасяла несериозно с тези неща. — Този път й се скара искрено.

— Само ако ти престанеш да го взимаш на сериозно. — Серена я погледна нежно, но очите й излъчваха решителност. — Аз имам да мисля за по-важни неща сега.

Без да каже дума повече, възрастната жена отиде да приготви кана димящо кафе, което също трудно се намираше след войната. Ала за Серена не й се свидеше нищо. Щедро разточителстваше за младата принцеса с модерните идеи. „Луда… И всичките тия щуротии, дето не иска титлата, не ще да се възползва от нея, не ще… Нелепо, мърмореше си Марчела, докато приготвяше закуската. Тя е родена, за да бъде принцеса. Как така ще се отказва от титлата! Глупости! Очевидно е стояла прекалено дълго в Америка. Крайно време беше да се завърне у дома и да си припомни доброто старо време.“ След десет минути извика Серена и зашеметяващата млада красавица се появи в синята си памучна хавлия от манастира, а косата й бе сресана до блясък и светеше като злато на яркото утринно слънце.

— Какво има за закуска, Чела?

— Препечен хляб, шунка, конфитюр, праскови, кафе. — Скъпоценни продукти, някои от които, като конфитюра и захарта, тя бе кътала в продължение на месеци. Серена тутакси разбра и я целуна по набраздената с бръчки буза, преди да седне. Обеща си, че ще яде много икономично, колкото и ненаситно гладна да беше.

— Всичко това само заради мен? — Тя почувства угризения, не вървеше да омете цялото съкровище на старата жена, но знаеше също, че ако не яде, ще я обиди. Така че хапна сдържано, но с очевидно удоволствие, след което двете си разделиха кафето до последната капчица. — Готвиш като ангел! — Серена премигна и блажено се усмихна на утринното слънце, а възрастната жена радостно я погали по гладката буза.

— Добре дошла у дома си, Серена. — Последва минутка тихо щастие, а после, протягайки дългите си крака напред, младата принцеса разцъфна в усмивка.

— Изкушаваш ме да остана завинаги. — Но тя знаеше, че не бива и че трябва да си тръгне, преди изкушението да е станало силно и да реши да надникне и в останалата част от къщата. Неразумно би било, макар дълбоко в себе си да копнееше за това.

Марчела я гледаше замислено.

— Защо да не останеш, Серена? Не трябва да се връщаш в Щатите.

— Не, но нямам причина да се застоявам в Рим. — Освен че обичаше това място и тук беше нейният дом.

— Не искаш ли? — Марчела бе наскърбена, а Серена се усмихна.

— Разбира се, че искам. Но не мога просто ей така да се нанеса. Трябва да си потърся жилище, да си подредя живота. Не зная дали ще успея да си намеря работа в Рим.

— Защо трябва да работиш? — Възрастната жена изглеждаше възмутена. Серена с усмивка разбра, че на нея не й се искаше да се откъсне от миналото.

— Защото трябва да ям. Ако не работя, как ще се препитавам?

— Можеш да живееш тук.

— И да ям твоята храна. Ами ти?

— Ще имаме в изобилие. Американците изхвърлят толкова, колкото цял Рим не изяжда. След като се настанят на горния етаж, ще разполагаме с всичко, от което се нуждаем.

— А какво ще им обясниш за мен, Марчела? — развеселено попита Серена. — Че съм принцесата квартирантка? Талисман на къщата? Твоя добра приятелка? Или просто ще им заявим, че имат късмет, задето съм си дошла и съм отседнала.

— Не е тяхна работа коя си — тутакси настръхна Марчела.

— Ами ако те не мислят като теб, Чела?

— Тогава може да работиш при тях. Като секретарка. Нали говориш английски? — Тя погледна Серена с любопитство. „След четири години би трябвало да знае езика, все пак е умно момиче.“ И докато чакаше да чуе какво ще й отговори, Серена се засмя.

— Да, говоря. Но няма да ме вземат за секретарка. Те си имат свои хора за тази работа. Защо трябва да наемат мен? — А после изведнъж в очите й проблесна някаква искрица. Бе й хрумнала идея.

— Измисли ли нещо? — Марчела познаваше това изражение прекалено добре. То винаги я правеше малко нервна, но твърде често скандалните приумици на тази лудетина се оказваха находчиви.

— Може би. Кой е човекът, с когото трябва да се говори?

— Не знам… — Старата жена се позамисли. — Дадоха ми един адрес, в случай че намеря момичета, които да ми помагат за къщата… — Но веднага я погледна с подозрение. — Защо?

— Защото искам да кандидатствам за работа.

— И какво ще работиш?

— Зависи какво ще ми предложат.

Едно е да пренощуваш веднъж в уютната стая на прислугата, когато си капнал от умора и си забравил толкова много неща, и съвсем друго — да живееш постоянно на долния етаж в къща, която някога е била твоя. А Серена знаеше, че още няма сили да се качи горе. Но ако я назначат на работа, тогава ще й се налага. Просто ще си каже, че това е тяхна къща, че тя няма нищо общо с нея или с някого, когото е познавала, и че никога по-рано не я е виждала, но въпреки тези мисли все още вътрешно трепереше, когато свърна от Виа Национале и мина покрай Диоклецианските бани, а после зави към Пиаца дела Република и намери адреса. Ами ако й откажат? Тогава какво ще прави? Да си даде последните пари за билет до Щатите? Или да отседне тук, в Рим? Но защо? Заради зова на сърцето, каза си Серена, и отвори тежката врата на американския офис. Рим е мястото, където трябва да живее. Усмихна се при тази мисъл и уверено влезе в сградата, където почти веднага се сблъска с висок мъж с момчешко изражение и облак от гъсти руси къдрици под войнишкото кепе. Килнато на една страна, то му придаваше хлапашки вид, а в сивите му очи заиграха весели искрици, когато срещнаха зелените очи на Серена. За миг тя изпита желание да му отвърне с усмивка, но тутакси стана сериозна и както винаги при среща с униформени, извърна глава. Колкото и хубав да бе младежът, колкото и приятелски да бе настроен, униформите винаги й напомняха старите кошмари и Серена упорито избягваше да поглежда тези мъже в очите.

— Извинете. — Той нежно я докосна по лакътя, сякаш да предаде извинението си, в случай че тя не знае езика му. — Говорите ли английски? — Взря се в лицето й и остана поразен от съвършената атлазена красота, от златистите като пшеница коси, от огромните зелени очи, но същевременно забеляза и как резервирано девойката се отдръпна от него след краткия им сблъсък и колко студено го стрелна веднага щом се съвзе, пое си въздух и се извърна настрани. Останал с впечатлението, че не го е разбрала, той й се усмихна и й каза на италиански — scusi, signorina. Mi dispiace molto^[2]… — А после млъкна и очарователно се усмихна.

Серена обаче не изглеждаше очарована, наведе глава, за да покаже, че разбира, и тихо пророни.

— Grazie.

Отношението й щеше да го раздразни, ако междувременно, докато я наблюдаваше, не бе забелязал болката, която се таеше дълбоко в искрящите й зелени очи. Бе срещал и други като нея. Всички бяха пострадали от войната. „Ледената госпожица“, начаса й измисли прякор той и продължи пътя си.

Беше го възхитила необикновената й красота, но преследването на местни хубавици не бе в стила на майор Би Джей Фулъртън. Никоя не бе удостоил с вниманието си откакто бе пристигнал тук. Имаше и сериозна причина за това. Майорът бе сгоден за една от най-красивите млади дами от нюйоркския хайлайф. Пати Атертън беше най-пленителната дебютантка през 1940 година — сега вече двайсет и три годишна, и скоро щеше да му стане съпруга. Би Джей отново се усмихна на себе си и като подсвирна, забърза надолу по стъпалата към чакащата го лимузина. Имаше много неща да върши тази сутрин и срещата със Серена бързо изчезна от съзнанието му.

Тя се огледа за миг и се запъти към едно бюро, на което пишеше „Кадри“, а отдолу на италиански „Lavoro“. На лош английски обясни на служителката каква работа търси. Нарочно се запъваше, за да не проличи колко добре владее езика. Бе решила, че това не ги засяга. И най-вече защото не желаеше да работи като преводачка или, както Марчела бе предложила, като секретарка. Единственото, което искаше, бе да търка пода в стария си дом редом с Марчела, а за това английският едва ли щеше да й е нужен.

— Казвате, че познавате сегашната икономка, госпожице. — Серена кимна. — Тя ли ви изпрати тук? — Всички американци говореха високо и ясно на италианците, сякаш имаха пред себе си глухи идиоти. Серена отново кимна. — Английски знаете, надявам се? Можете ли да ме разбирате?

— Si. Un poʼ… Малко. — „Достатъчно, за да почиствам пода и да лъскам среброто“, помисли си тя, а очевидно и жената в униформа си помисли същото.

— Добре, майорът се нанася във вторник. Адютантът също ще бъде там, а и сержантът, който отговаря за домакинството, както и трима ординарци. Мисля, че ще бъдат настанени в стаите на предишната прислуга на горния етаж. — Серена се сещаше точно в кои. Стаите под покрива бяха горещи, но с добра вентилация и в тях дълги години бяха живели някои от прислужниците на родителите й. По-добрите помещения се намираха на долния етаж и тя бе доволна, че двете с Марчела ще останат там. — Още не сме намерили друго момиче, но продължаваме да търсим. Смятате ли, че междувременно ще можете да се справите сами с онази жена Марчела?

— Да — бързо отговори Серена. Не й се искаше долу да има чужд човек.

— Икономката ми се стори в доста напреднала възраст, какво ще кажете за тежката работа?

— Аз ще я върша. — Серена се изправи в цял ръст и се опита да се изпъне колкото може повече, за да изглежда по-висока. — На деветнайсет години съм.

— Добре. В такъв случай вероятно няма да имаме нужда от друго момиче. — Американката се позамисли, а Серена изведнъж осъзна, че ако поеме всичко на плещите си и те се откажат да наемат друга млада жена да й помага, ще се наложи да прекарва по-голямата част от времето си горе при „тях“, в стаите, които се надяваше да избягва. Човек обаче не може да има всичко. Просто ще трябва да се стегне. Струва си, за да не се мотаят непознати долу, при нея и Марчела. Това ще й бъде много по-неприятно, отколкото фактът, че на горния етаж в родния й дом са се настанили американски войници. Не е ли същинска лудост да живее с Марчела в къщата, която някога принадлежеше на семейството й, а сега на някой друг, и при това е дадена под наем на американската армия? Какво, по дяволите, прави тук? Макар и не напълно убедена, имаше чувството, че постъпва правилно. — В понеделник ще изпратим човек да огледа мястото и да ви даде необходимите указания. Моля, постарайте се всички стаи да бъдат чисти, особено спалнята на майора. — Тя кокетно се усмихна и на Серена й се видя доста глуповата. — Той е свикнал на хубави квартири. — Коментарът беше излишен, защото момичето изобщо не се интересуваше от това. След миг американката се изправи, поднесе й да подпише някакви документи и обясни, че ще й плащат в лирети всеки месец на първо и петнайсето число. Възнаграждението възлизаше на петдесет долара месечно плюс квартира и храна. Стори й се добре. Много добре. Тя си тръгна от сградата на Пиаца дела Република с весела усмивка, а когато се върна в къщата и влезе в малкия апартамент в сутерена, който щеше да дели с Марчела, вече си тананикаше стари познати песнички.

— Ай, ай, толкова весела. Трябва да са те наели на работа при генерала.

— Не — ухили й се Серена. — Или по-скоро да. Наеха ме да работя за моя си генерал — за тебе. — Последва пауза, в която Марчела сякаш се мъчеше да проумее думите й.

— Какво?

— Чу ме. Ще работя за теб. Започвам в понеделник. Или по-рано, ако искаш.

— Тука? — Старата жена изглеждаше втрещена. — В къщата?

— Точно така.

— Не! — Марчела се обърна към нея вбесена. — Ти ме излъга! Дадох ти този адрес, за да си намериш добра работа. Не като тази.

— Та какво й е на работата? — А после добави мило: — Тя е достатъчно добра за теб, Чела. А аз искам да съм с тебе. Не ща да работя в канцелария. Просто държа да съм тук. В къщата.

— Но не като прислужница. Дево Марийо… какво безумие. Ти си луда. Не можеш да го направиш.

— Защо не?

И разправията започна.

— Защото — викна й Марчела — отново забравяш коя си, принцесо.

От очите на Серена заискриха зелени огньове, когато погледна отвисоко старата жена, работила за семейството й в продължение на четирийсет и седем години.

— Най-добре е и ти да го забравиш, Марчела. Онези дни си отидоха. И каквато и да е титлата ми, аз съм стигнала до просешка тояга. Нямам пукнат грош. Ако не беше ти да ме приютиш, щях да спя в някой хотел, пълен с дървеници, и ако те не ме бяха наели да чистя пода, много скоро щях да умра от глад. Сега не съм по-различна от теб, Марчела. Това е всичко. Толкова е просто. И щом аз съм доволна, не е зле, по дяволите, и ти да се примириш.

Думите на Серена накараха старата жена да замълчи, поне за известно време. А късно вечерта девойката най-накрая се осмели и на пръсти се качи горе. Оказа се по-малко болезнено, отколкото тя се опасяваше. Почти всички мебели, които обичаше, вече ги нямаше. Бяха останали само няколко канапета и огромният роял, а в стаята на майка й — изключително красивото старинно легло с балдахина, просто защото нямаше да се побере на друго място. Единствено то я натъжи. Леглото, в което още си представяше майка си, красива и лъчезарна в сутрините, когато влизаше да я види за минутка преди училище. Само в тази стая се разстрои дълбоко, в другите надзърташе за по няколко мига, спомняйки си любими вещи, вечери и журове, официални обеди и коледни тържества с приятели на родителите й, следобедни чайове, когато баба й идваше на гости от Венеция… със Серджо… и разни други неща. Беше като едно мълчаливо поклонение от стая в стая и когато слезе долу при Марчела, беше необикновено спокойна, сякаш най-сетне бе оставила духовете да почиват в мир. Вече нямаше нищо, от което да се тревожи. Това бе само една къща, в която щеше да работи за американците, да изпълнява задълженията си, за да продължи да живее и да остане в Рим.