Даниел Стийл
Спомен (42)

42.

Сутринта преди Бъдни вечер Серена седеше на масата срещу Васили и с пребледняло лице и треперещи ръце остави чашата си с кафе. Бяха сами в трапезарията и вратите бяха затворени. Васили изглеждаше така, сякаш бе излязъл от забрава едва тази сутрин, и избягваше да срещне погледа й.

— Искам да знаеш, че след Коледа се връщам в Щатите. Бих тръгнала още тази вечер, но това би смутило Ванеса. Просто стой настрана от мен, докато си замина, и всичко ще бъде наред.

— Разбирам чудесно. — Той отпусна засрамено глава, а на нея й се искаше да го удари за страданията, които й бе причинил, за това, че измъчваше и себе си, и нея. Дори и не мислеше за бременността си. Решението й бе непоколебимо. Трябваше да уреди аборта, щом се прибере в Ню Йорк, може би Теди щеше да й помогне и не искаше да губи време тук. Просто копнееше да се завърне у дома.

После стана от масата и изведнъж цялата стая се завъртя пред очите й и след миг, когато се опомни, се намери на пода. Васили бе коленичил до нея и гледаше ужасен, викайки на прислужницата да донесе мокри кърпи.

— Серена!… Серена!… О, Серена… — Той плачеше, надвесен над нея, и тя усети как сълзи напират и в собствените й очи. Искаше й се да протегне ръце към него, но се въздържа. Трябваше да бъде силна. Трябваше да го напусне, да напусне Лондон и да се отърве от бебето. — О, скъпа, какво ти е? Ще повикам лекар.

— Не! — Гласът й още бе слаб и когато поклати глава, стаята пак се завъртя. — Добре съм. — Почти шепнеше. След малко ще стана. — Но когато се надигна, изглеждаше по-зле от него.

— Болна ли си? — попита я Васили отчаяно, чудейки се дали той не е причината, ала Серена само притвори очи.

— Не, не съм.

— Но не е нормално да припадаш така.

Тя измъчено го погледна, когато най-накрая се изправи до вратата.

— Това, което става тук, също не е нормално. Или може би не ти е минавало през ум?

— Казах ти снощи, ще спра. Вдругиден влизам в болница за няколко дни и после отново ще съм си аз.

— За колко дни? — извика Серена. — Колко често ти се е случвало преди? Така ли умря жена ти? И двамата си биехте наркотици и тя прекали? — Гласът й потрепна и сълзи потекоха по лицето й.

Но сега и той започна да плаче и от устата му се отрони агонизиращ шепот.

— Да, Серена… да… да!… Опитах се да я спася, ала не успях. Беше твърде късно. — После затвори очи, сякаш не можеше да понася мисълта.

— Отвращаваш ме. Това ли очакваше от мен? Да си намериш другар, който да сподели страстта ти към наркотиците? — Цялата разтреперана, тя му крещеше и никой от двамата не чу, че Ванеса слиза по стълбите. — Е, добре, аз няма да го направя. Разбра ли? И няма повече да живея с теб. Връщам се в Ню Йорк и щом се прибера, ще абортирам и… — Серена млъкна, осъзнавайки какво бе изрекла току-що. А той веднага пристъпи към нея.

— Какво каза? — Хвана я за раменете с широко отворени очи.

— Нищо, по дяволите… Нищо! — Тя затръшна вратата на трапезарията след себе си и се втурна към стълбите, където завари Ванеса тихичко да плаче. След миг дотича и Васили и така тримата стояха и плачеха на стълбите. Тази унизителна и потискаща сцена караше Серена да мрази и себе си, и Васили. А той непрекъснато се извиняваше за разочарованието и огорченията, които бе причинил и на двете. Серена притискаше Ванеса до гърдите си, а детето крещеше на Васили, че убива майка й. Възелът изглеждаше неразплитаем и накрая той ги заведе горе. Повече нито дума не бе спомената за бебето. Но когато остана сам със Серена, след като повериха Ванеса, вече поуспокоена, на прислужницата, Васили не се сдържа:

— Значи си бременна? — Тя кимна и се обърна с гръб към него. Тогава той бавно се приближи до нея и докосна с ръце раменете й. — Искам, не, МОЛЯ те да запазиш детето ми, Серена… моля те… дай ми шанс… след няколко дни ще се оправя. Ще бъда както преди. Не знам какво стана. Може би от напрежение дали характерите ни ще си паснат, дали Ванеса ще ме приеме, луднах за известно време. Но ще спра. Заклевам се. Моля те. — Гласът му изневери и тя се обърна и видя, че лицето му е обляно в сълзи. — Не убивай бебето ми… моля те… — При тези думи Серена не устоя, разтвори ръце и го прегърна.

— Как можа да го направиш, Васили? Как можа?

— Повече няма да се случи. Ако искаш, още тази вечер ще ида в клиниката. Няма да чакам да мине Коледа. Сега ще отида.

Серена го погледна странно.

— Направи го. Направи го веднага.

След десет минути Васили телефонира в клиниката и след час тя го закара с колата. Целуна го за довиждане във фоайето и той обеща да й се обади още същата вечер. След като го остави, Серена се прибра директно вкъщи и направо си легна, а половин час по-късно звънна Теди, уж да им пожелае весела Коледа, но след минута вече припряно се интересуваше дали всичко е наред. Тя трябваше с всички сили да контролира гласа си, докато разговаряше с него, и не спомена нищо за връщане вкъщи. Ала когато подаде слушалката на Ванеса, детето така силно се разплака, че почти не можа да продума. Серена я отпрати в стаята й и след това Теди директно попита:

— Ще ми кажеш ли какво става там, или трябва да дойда, за да разбера? — Тя се сви при мисълта да признае грешката си пред Теди, ала бе твърде нещастна, за да го заблуждава, и през сълзи му описа целия ужас на положението. — О, Боже. Трябва да се отървеш.

— Но не е честно. Той току-що постъпи в клиниката за детоксикация. Може би му дължа един шанс. Закле се, че когато излезе, отново ще стане такъв, какъвто е бил.

— Не звучи много обещаващо.

Серена изтри сълзите си, подсмърчайки.

— Това, което казваш, е ужасно.

— Той е пропаднал човек. Проумей го, по дяволите. Ти извърши фатална грешка. И не можеш повече да въвличаш в това безумие и Ванеса, и себе си.

— Ами ако се оправи след излизането от клиниката? — А и сега носеше неговото бебе. Тя започна отново да плаче, мислейки си за всичките проблеми и решения, които лежаха на раменете й. — О, Теди… Не знам какво да сторя.

— Ела си у дома. — Никога преди това не бе звучал толкова категорично. — Говоря сериозно. Вдигай си задника още утре, взимай самолета и се връщай в Ню Йорк. Можеш да се настаниш при мен.

— Не мога да тръгна сега. Той ми е съпруг. Няма да е честно. — Цялото й терзание и душевни конфликти сякаш изригнаха и тя с всички сили се възпротиви на предложението на Теди.

— Тогава изпрати Ванеса, докато се убедиш, че се е оправил.

— И да бъде далеч от мен на Коледа? — Серена отново се разплака.

— О, господи, Серена, какво, за бога, става там… Какво става с теб? — Тя се чувстваше по-побъркана и от Васили, докато се мъчеше да отговори.

— Толкова съм нещастна и уплашена, че не мога да мисля нормално.

— Това е ясно.

Но не и останалото.

— Бременна съм.

Той тихичко подсвирна.

— По дяволите! — И след като помисли известно време, добави: — Слушай, почини си малко. Ще се обадя утре.

Ала на следващия ден вестта бе прекосила океана. Някой от клиниката, където се лекуваше Васили, бе съобщил тази пикантна новина на пресата и в един нюйоркски вестник се бе появила кратка, но отвратителна статийка. Хората на Маргарет, които следяха печата, бяха изрязали публикацията и й я бяха изпратили по куриер. Тя побесня, но същевременно ликуваше.

— Не й бе достатъчно, че използваше името ни да си вее байрака из Ню Йорк, а сега се оженила за този нещастен боклук от кафенетата. За бога, Теди, какво ли ще ни сервира по-нататък? — Беше му се обадила по телефона към осем часа сутринта. — Още ли общуваш с тази жена?

— Позвъних й снощи.

— Не те разбирам.

— Слушай, по дяволите, тя ми е снаха. И в момента й е трудно. — Ала сега дори и на него не му бе лесно да я защитава. Бе направила лош избор. Разбира се, това не бе нейна грешка, но пресата не възнамеряваше да бъде благосклонна и малкото съобщение бе компрометиращо и за семейството, и за Ванеса, което бе по-важно. Този път майка му бе права. По отношение на Васили, не на Серена.

— Тя си заслужава неприятностите. И мога ли да ти напомня, че вече не ти е снаха. Брат ти е мъртъв и тя се е оженила за този измет.

— Ти защо ми се обаждаш, мамо? — Не знаеше какво друго да каже. Нямаше намерение да защитава Васили, нито пък да обсъжда Серена с нея.

— Исках да знам дали си видял статията. Както винаги, аз се оказах права.

— Ако имаш предвид мнението си за Васили Арбъс, напълно съм съгласен. Що се отнася до Серена обаче, хайде да не говорим за това. Ти в продължение на години не си проявявала разбиране.

— Учудвам се, че успяваш да задържиш пациенти, Теди. Мисля, че си полудял, поне по този въпрос. Трябва да е истинска магьосница, съдейки по теб и по брат ти.

— Нещо друго имаш ли да казваш?

— Не, само й предай, че ако някой използва нашето име във връзка с нея или пък спомене злочестия й предишен брак със сина ми, аз наистина ще я съдя. Предполагам, че сега вече Доротея Кър няма нищо общо с нея. Принцесата — гласът й бе чудовищно саркастичен — е напуснала агенцията й.

— Засега.

— Предполагам, че проститутките винаги могат да подхванат занаята отново.

При тези думи той й затвори телефона и набра номера на Серена. В Лондон бе ранен следобед и гласът й звучеше по-бодро от предната вечер. Бе прекарала цялата сутрин да успокоява Ванеса и му съобщи с плаха надежда, че Васили позвънил от клиниката и вече й се сторил по-добре.

— Значи няма да се прибереш у дома? — Гласът на Теди бе измъчен от другия край на жицата.

— Още не.

— Дръж ме поне в течение и ако не се обадиш ти, аз ще го сторя след няколко дни.

След телефонния разговор Серена се върна в стаята на Ванеса, за да чуе поредната филипика за Васили. Последните няколко дни бяха истинско мъчение.

— Мразя го. Да беше се омъжила за Теди или за Андреас. — Тя си спомни брата на Васили в Атина.

— Съжалявам, че смяташ така, Ванеса. — Очите на Серена бяха отново пълни със сълзи. От самото начало бе разкъсвана между двамата, а този път Ванеса я гледаше по особен начин.

— Наистина ли ще имаш бебе?

Серена кимна.

— Да. — Това също създаваше проблем. Вече всичко бе неимоверно трудно. Бе трудно дори да си спомни кога животът й не бе толкова труден. — Това много ли те притеснява?

Ванеса помисли малко и вдигна очи към майка си.

— Не можем ли да си тръгнем и да си го вземем с нас в Щатите? — Точно това възнамеряваше, но после трябваше да направи аборт.

— Тава бебе е и на Васили — тъжно отрони Серена.

— Трябва ли? Не може ли да бъде само наше?

Серена бавно поклати глава.

— Не, не е възможно.