Даниел Стийл
Спомен (44)

44.

Андреас пристигна, както бе обещал, в края на седмицата и завари Васили в спалнята, изпаднал в пълно вцепенение. Не се бе къпал цяла седмица, кожата му беше в лишеи, косата сплъстена, очите хлътнали, с тъмни кръгове, и беше облечен в мръсна хавлия. Опита се да го накара да се изкъпе, преди да излязат, но той само въртеше глава и Андреас с отвращение и отчаяние зърна спринцовката на масата. Забеляза също и особения жълтеникав оттенък на лицето на брат си и се уплаши, че е хванал хепатит. Накрая се наложи да извика шофьора си да му помогне да вдигнат Васили от стола и както беше по хавлия, го заведоха до колата, за да го закарат директно в болницата. Васили още не бе ходил при жена си, която бавно се възстановяваше след изпитанието, което бе преживяла. Не бе видял и дъщеря си и когато Андреас го остави в клиниката, той почти не съзнаваше, че бебето се е родило.

— Този път е доста зле — сподели Андреас със Серена, когато отиде да я посети. — Но скоро ще се оправи. — Не спомена за хепатита, установен при изследванията в болницата, и известно време тя не каза нищо. А после въздъхна. Все още много я болеше, пък и мисълта за онова, което трябваше да направи по отношение на Васили, я човъркаше цяла сутрин.

— Смятам да се разведа с него, Андреас.

— И да се върнеш в Щатите? — Андреас бе съкрушен. Бе привързан и към нея, и към детето. Но донякъде му се искаше те да се отърват от този кошмар.

— Да. Няма за какво да стоя тук. — Серена забременя много скоро и така и не успя да се наложи като модел в Лондон. А сега трябваше да се грижи за две деца, не за едно. — Мога да се върна на работа в Ню Йорк.

Той заговори бавно и тъжно.

— Няма да стане нужда. — Серена не отговори. — Серена, ако спре отново, ще му дадеш ли още един шанс?

— Защо, кое е по-различното този път? Той сам каза, че го прави от десет години.

— Но сега има вече и теб, и бебето. — Андреас бе очарован от момиченцето, ала Серена подозираше, че Васили надали щеше да бъде особено впечатлен.

— Той ни имаше през последната година. Във всеки случай мен и Ванеса. И това с нищо не промени нещата.

— Но сега ще има и бебето. — Лицето му се разведри. — Как ще я кръстиш?

— Шарлот. — А после му се усмихна. — Шарлот Андреа. — Той я погледна, сякаш щеше да се разплаче, толкова доволен, наведе се и я целуна.

— Ти си красиво момиче. — И с тъга в гласа добави: — Не биваше да те оставям да се похабяваш с моя брат. Но… не бих искал да ви загубя, и теб, и детето. — После бавно се изправи и Серена забеляза, че всъщност той е много привлекателен мъж. В известен смисъл бе по-хубав от Васили. Нямаше го онова палаво безгрижие, необузданост и момчешки чар. Но за сметка на това бе изискан, имаше същото приятно лице и от него лъхаше мъжественост. — Направи онова, което ще бъде най-добре за теб, Серена, и ако заминеш, съобщи ми къде мога да те намеря. Някой ден ще дойда в Ню Йорк да си видя съименничката.

Серена попита за жена му, но той избягна погледа й. Не му се говореше, най-лошите му страхове навярно щяха да се оправдаят. Вместо това я целуна по бузата със същите мисли, които тревожеха и нея.

Васили все още не бе ходил при Серена. Но в деня преди изписването й от болницата, както се разхождаше полека по коридора, опряна на ръката на една сестра, изведнъж го видя. Беше чист, спретнат и хубав, съвсем на себе си, ала много изплашен, и когато го погледна в лицето, за миг й се стори, че е готов да избяга. Серена се закова на място, обзета от желание тутакси да се скрие някъде, но не можеше, а той бавно се приближи и кротко застана пред нея.

— Здравей, Серена.

— Здравей. — Усети как коленете й се подгъват. В миг нещо в нея припламна, но бързо угасна, прииска й се той да се махне, и то завинаги.

— Добре ли си? — Тя кимна, а сестрата се чудеше къде да се дене, защото чувстваше, че срещата е мъчителна. — Бебето?

— Добре е. Видя ли го?

— Още не. Исках да видя първо теб. Просто… аз… ами… — Той погледна към сестрата. — Току-що се прибрах. — Серена забеляза колко е бледен. Детоксикацията винаги бе бърза, но после му трябваше доста време, за да се съвземе, а този път кожата му имаше жълт оттенък. Тя знаеше какво означава това, но бе наясно, че хепатитът, хванат от игли, не е толкова опасен. И все пак страшно съжаляваше, че е дошъл. Не желаеше да го вижда.

— Мислиш ли, че бихме могли да поговорим? — Посочи стаята и сестрата бавно я заведе до леглото й. Серена изглеждаше изтощена. Васили я гледаше особено, а после отпусна глава и тя забеляза, че той едва се сдържа да не се разплаче. — Не знам какво да ти кажа, Серена.

— Не мисля, че е останало нещо за казване, Васили. — За пръв път от много време не почувства нищо, когато го погледна. Нито отвращение, нито гняв, нито тъга, нито любов. В сърцето й цареше пустота.

Той вдигна глава и черните му очи срещнаха зеления й поглед.

— Какво имаш предвид с това, че нищо не е останало за казване?

— Ами какво би могъл да каже човек след всичко, което преживяхме? Съжалявам? Всичко хубаво? Довиждане?

— Можем да опитаме отново. — Гласът му бе тих и печален. Но за нея Васили все още приличаше на отрепка. И винаги щеше да бъде така, и никога нямаше да му прости.

— Нима? Защо?

— Защото те обичам.

— Ти и преди си го казвал. — А после го стрелна обвинително. — Ако беше до мен, трезвен, може би нямаше да бъда на косъм от смъртта, докато раждах. Знаеш ли, че за малко щях да умра и почти бяхме изгубили бебето? Ако Ванеса не бе тръгнала да ме търси и ако не се бе обадила на Теди, и аз, и бебето щяхме да сме мъртви сега.

— Знам. — Сълзите бавно потекоха от очите му. — Андреас ми каза.

— Щеше ли да можеш да живееш с тази мисъл?

Той поклати глава и пак я погледна.

— Не мога да си простя за нито едно от страданията, които ти причиних, и ще те разбера, ако не си в състояние да ми простиш. Но сега съм друг. За малко щях да изгубя всичко, и теб, и бебето, дори и себе си. Знам, че ако опитаме отново, този път ще бъде различно.

— Не ти вярвам. Как можеш дори да го изречеш?

— Не съм сигурен, ала те уверявам, че ще опитам от цялата си душа. Повече от това не мога да ти дам. — Васили се приближи до леглото, бавно взе ръката й и нежно я целуна. — Обичам те. Звучи, сякаш е съвсем малко, но е най-доброто, което имам. Ще направя всичко, за да те задържа. Моля те… Ще падна на колене… Серена, ти нямаш представа колко те обичам. — Очите й се напълниха със сълзи, докато го слушаше, и потекоха по лицето й. Тя наведе глава и смазан, той протегна ръце да я прегърне и целуне. — О, скъпа, моля те.

— Иди си… не ме докосвай. — Серена не искаше да го пожелава отново. Не можеше да преживее всичко отначало.

Васили насила обърна лицето й, за да може тя да го погледне в очите.

— Обичаш ли ме? — Серена поклати глава, но очите й казваха, че го обича, и той видя там всички страдания, които бе преживяла с него и при раждането на детето им, и се мразеше за това. — Какво направих? — Той започна да плаче, изведнъж я грабна в прегръдките си и единственото, което се чуваше в стаята, бяха риданията на Серена. Васили я молеше да му даде още един шанс, ала тя бе твърде сломена, за да отговори. Попита го дали иска да види бебето.

— Страшно много. — А после се сети за нещо. — У дома ли се връщаш утре, след като те изпишат?

Серена издуха носа си, упорито избягваше погледа му.

— Още не съм сигурна дали ще отида в къщата или на хотел. — Възнамеряваше да отседне в същия хотел, където бе Теди, „Конот“, преди да реши какво да прави по-нататък. Теди щеше да си замине след няколко дни.

— Разбирам. — Васили й подаде ръка, тя с мъка я пое и двамата бавно излязоха от стаята и тръгнаха по коридора, за да видят бебето през стъклото. Когато съгледа Серена, сестрата се усмихна и с любопитство се взря в мъжа до нея, а след миг си спомни, че бе срещала негови снимки във вестниците, но сега изглеждаше много различен. Въпреки това тя го разпозна и беше силно впечатлена, а после вдигна момиченцето високо, за да го види той за пръв път. Васили стоеше като омагьосан от крехкото създание, което имаше лицето на Серена и неговата лъскава черна коса, и докато го гледаше, отново се просълзи и прегърна Серена през рамо.

— Толкова е красива и толкова мъничка.

Серена се усмихна.

— На мен ми изглежда голяма, три килограма и осемстотин е доста за едно бебе.

— Така ли? — Той с гордост се усмихна на жена си. — Тя е просто съвършена.

— Почакай да я гушнеш.

— Много ли плаче?

Серена поклати глава и в продължение на няколко минути му разказва за бебето, а после Васили я заведе обратно в стаята.

— Серена, не може ли да опитаме отново? Не искам да те загубя. Не сега… всъщност никога.

Разтреперана, тя затвори очи. Още го обичаше, а и бе длъжна заради бебето да направи поне още един опит, ала се боеше, че ужасът би я съсипал, ако той отново се натъпче с наркотици. Чувстваше се разкъсана между това, което дължеше на себе си, и онова, което смяташе, че дължи на бебето.

— Добре. — Изрече го едва чуто. — Но ако го направиш още веднъж, това ще бъде краят. Разбираш ли? — Серена съзнаваше, че трябва да си грабне децата и да си тръгне на мига, ала Васили все още й въздействаше магически. Все още го желаеше.

— Разбирам.

Той се доближи до нея и я целуна — в тази целувка се бе събрала всичката болка за онова, което й бе причинил. Обеща й на другия ден да я вземе и да я заведе у дома, а когато излезе от стаята, Серена посегна към телефона да се обади на Теди, чудейки се как да му обясни тази нова лудост. Знаеше, че не постъпва правилно, и макар и да искаше да убеди себе си, че не е така, не можеше. А сега трябваше да убеждава Теди.