Даниел Стийл
Спомен (48)

48.

Първото разглеждане на обжалването като че нямаше край. Започна непосредствено след Коледа и се влачи почти две седмици. Теди и адвокатът му представиха много факти и доказателства, всичко, за което можаха да се сетят. Пати и Грег доведоха куп приятели на Пати, които да свидетелстват колко привързани са били към Бред и колко много искали дъщеря му. Те твърдяха, че Серена ревнувала и затова никога не били „допускани“ да виждат Ванеса. Показанията им бяха щедро украсени с чисти измислици и Теди се опитваше да увери съда, че неговият дом е най-доброто място за детето. Заяви, че ще купи по-голям апартамент, ще практикува професията си само четири дни в седмицата, ще наеме икономка и медицинска сестра. Явиха се хора, които знаеха за отношението му към Ванеса през всичките тези години. Всичко обаче изглеждаше безполезно. Последния ден съдията нареди да доведат момиченцето. Ванеса бе твърде малка, за да се вземе предвид мнението й, ала съдът поиска да чуе как ще отговори на някои въпроси. В къса плисирана поличка, с черни лачени обувки и бели чорапки, със сплетена на плитчици лъскава руса коса, тя бе въведена в залата от една служителка, която я настани на свидетелското място. Майката на Теди също присъстваше на делото, но не бе взела ничия страна. Просто наблюдаваше, и то най-вече Грег. Той по чудо се явяваше трезвен на процеса и често натякваше на Теди, че ако наистина бил алкохолик, нямало да може да устои. Теди само махваше с ръка. Всички знаеха, че десет минути след като напуснеше съдебната зала, Грег така се напиваше, че не бе в състояние да слезе от колата. Но майка му настояваше, че това било просто от напрежение. Теди реши да не спори по въпроса, въпреки че накара адвоката си да намекне на съда, че господин Грегъри Фулъртън има проблем с алкохола. Жена му отрече под клетва, а семейният лекар бе твърде уклончив и предпазлив под претекст, че спазва лекарската етика, и накрая Теди изпадна в глупашко положение след всичките си обвинения. Когато я въведоха, Ванеса седна, както сядаше напоследък, с прибрани колене, ръцете — увиснали до тялото, а очите — вперени напред в една точка. На Теди не му разрешаваха да остава насаме с нея, но от няколко месеца той имаше впечатлението, че тя все повече и повече се затваря в себе си. Очите на детето бяха безизразни, някогашното жизнерадостно момиченце с магнетично излъчване като майка си, сега бе изпаднало в пълна апатия, а Теди така и нямаше възможността да поговори достатъчно дълго с него, за да го изтръгне от това състояние.

Преди да започне, съдията погледа известно време детето. Не искаше никой от адвокатите да се намесва. Те вече бяха приели той лично да задава въпросите, а двете страни да се задоволят с получените отговори. В началото Ванеса сякаш не чуваше съдията и чак когато произнесе името й, тя се обърна с лице към мястото, където седеше той.

— Ванеса? — Гласът му бе груб, ала очите му я гледаха нежно. Беше едър мъж, имаше внуци и съчувстваше на това беззащитно създание с безрадостни сиви очи. Приличаха на мъртви полета през зимата и изведнъж му се прииска да я гушне. — Разбираш ли защо си тук? — Тя мълчаливо кимна с широко отворени очи. — Можеш ли да кажеш защо?

— Защото чичо Теди иска да живея с него. — Ванеса се обърна към Теди и го погледна по-скоро уплашена, отколкото доволна. Беше съкрушена от целия този процес. Той й напомняше нещо, но не можеше да си спомни какво точно. Само знаеше, че не бе приятно.

— Ти обичаш ли твоя чичо Теди, скъпа?

Ванеса кимна и този път се усмихна.

— Той винаги идва да ми помогне и знае интересни игри.

Съдията само поклати глава.

— Като казваш, че идва да ти помага, какво точно имаш предвид?

— Ами когато стане нещо лошо. — Неочаквано детето се оживи. — Например веднъж, когато… — внезапно придоби тревожен и блуждаещ вид — … когато мама беше зле… той дойде при нас… не си спомням… — Ванеса се обърна към Теди, сякаш да й припомни какво се бе случило, а той присви очи. Тя говореше за оня кошмарен ден, в който Серена раждаше Шарлот. Дали наистина бе забравила, или се боеше да разкаже всичко? Не можеше да разбере. — Не си спомням. — Очите й наново помръкнаха и тя се загледа в ръцете си.

— Няма нищо страшно, скъпа, мислиш ли, че ще ти бъде хубаво, ако живееш с чичо Теди? — Ванеса кимна и пак потърси Теди с очи, ала изражението й бе толкова апатично, че го побиха тръпки. Изглеждаше така, сякаш бе умряла заедно със Серена. — А сега щастлива ли си в дома на леля си и чичо си? — Тя кимна отново. — Те добре ли се отнасят с теб?

Момиченцето тъжно го погледна.

— Те ми купуват много кукли.

— Хубаво. А близка ли си с леля си, госпожа Фулъртън?

Ванеса дълго не отговори, а после вдигна рамене.

— Да. — Толкова му бе мъчно за това момиченце, то изглеждаше толкова сломено и самотно. Бе очевидно, че има нужда от майка, която да го утеши. Един мъж само нямаше да бъде достатъчен.

— Много ли ти липсват майка ти и сестра ти? — попита съдията нежно. Той наистина се вълнуваше, ала Ванеса го погледна изненадано.

— Аз нямам сестра — възкликна с недоумение.

— Но ти нали имаше… имах предвид… — Бе объркан, когато срещна втренчения й поглед.

— Никога не съм имала сестра. Моят татко е загинал във войната, когато съм била на три години и половина. — Каза го, сякаш рецитираше, и докато я слушаше, Теди внезапно бе осенен от една мисъл. Беше открил обяснението, а Ванеса продължи: — И след като е починал, не съм имала нито братя, нито сестри.

— Но когато майка ти се омъжи отново… — настояваше съдията удивен, ала Ванеса упорито поклати малката си главица.

— Мама никога не се е омъжвала повторно.

Това вече го ядоса, а Теди прошепна нещо на адвоката си, който даде сигнал на съдията, но той не реагира.

— Ванеса, майка ти се омъжи повторно за един мъж на име… — Ала преди да се доизкаже, адвокатът на Теди се приближи до съдийската банка. Съдията бе готов да го смъмри, но адвокатът бързо му прошепна нещо и той озадачено вдигна едната си вежда, за миг се замисли, а после повика Теди. Известно време си шепнаха напрегнато, при което съдията изглеждаше огорчен и разтревожен. След това кимна и Теди и адвокатът му се върнаха на местата си.

— Ванеса — сега вече по-бавно продължи съдията, като внимателно наблюдаваше детето — бих искал да ти задам няколко въпроса за мама. Какво си спомняш за нея?

— Че беше много красива. — Произнесе го тихо, сякаш се връщаше към някакъв сън. — И ме правеше много щастлива.

— Ти къде си живяла с нея?

— В Ню Йорк.

— А някъде другаде?

Ванеса се позамисли и след миг като че изведнъж се сети.

— В Сан Франциско, преди да почине татко.

— Разбирам. — Другият адвокат вече поглеждаше странно ту към Ванеса, ту към съдията, но той му направи знак да запази мълчание. — На друго място не сте ли живели? — Тя поклати глава. — А някога били ли сте в Лондон, Ванеса? — Помисли малко и пак поклати глава.

— Не.

— А майка ти женила ли се е повторно?

Ванеса започна да се върти притеснено на стола и на всички им домъчня за нея. Взе да си играе с плитките си, а гласът й затрепери.

— И не е имала други деца?

Очите й станаха безизразни.

— Не.

После дойде шокиращият въпрос.

— А как почина майка ти, Ванеса?

Цялата зала онемя, а детето просто седеше, вперило поглед пред себе си. Най-накрая проговори с тънко гласче:

— Не помня. Мисля, че се разболя. В болницата… Не си спомням… чичо Теди дойде… и мама умря. Разболя се… — И започна да плаче с глас. — Така ми казаха…

Съдията гледаше ужасен, протегна ръка и погали момиченцето по косата.

— Имам само още един въпрос, Ванеса. — Тя продължи да плаче, но накрая го погледна. — Истината ли ми казваш? — Детето кимна и подсмръкна. — Сигурна ли си?

Изрече го храбро, а очите й бяха измъчени.

— Да. — И по всичко личеше, че наистина мисли така.

— Благодаря ти. — После направи знак на служителката да я изведе, а Теди копнееше да я грабне в обятията си, ала знаеше, че не може. Вратата се затвори след нея и в съдебната зала избухнаха шумни коментари, а съдията започна силно да чука с чукчето и буквално изрева на двамата адвокати.

— Защо никой не ми каза, че детето е с нарушено душевно равновесие?!

Призоваха Пати в свидетелската ложа и тя взе да усуква, че не се е досещала за това и че не е смеела да говори с Ванеса за убийството. Но нещо в начина, по който даваше показания, подсказваше на Теди, че лъже. Пати знаеше колко разстроено е момичето, ала това въобще не я интересуваше, за нея Ванеса бе средство или, още по-лошо, заложница. Теди твърдеше, че не са го оставяли да общува достатъчно дълго с детето, за да долови състоянието му, въпреки че бе започнал да подозира отделни симптоми по някои дребни реакции на племенницата си. Делото бе отложено за по-нататъшни разследвания. Бе назначен психиатър, който да направи основен преглед на Ванеса, преди да се вземат някакви решения. Междувременно историята стигна до пресата и навсякъде се появиха тлъсти заглавия, обявяващи внучката на семейство Фулъртън и дъщеря на световноизвестната Принцеса за психически разстроена, след като е видяла майка си убита в ръцете на гръцко-английския плейбой Васили Арбъс. Обсъждаха се и другите съпруги на Васили, а също така и фактът, че е изведен от страната и че в момента се намира в санаториум в Швейцарските Алпи. Поясняваше се, че Ванеса е обект на спор за настойничество между двамата живи братя на баща й — Грегъри Фулъртън, президент на семейна адвокатска фирма, и доктор Теодор Фулъртън, виден хирург. А всеки изминал ден публикациите ставаха все по-гнусни и в един момент Ванеса трябваше да бъде спряна от училище. Преди това все пак се полагаха известни усилия да се поддържа що-годе нормална атмосфера около нея, макар че тя почти не обръщаше внимание на онова, което се правеше или говореше в класа, а през по-голямата част от времето въобще не ходеше на училище.

Психиатърът бе поискал една седмица, за да направи заключението си. Докато той даваше показания, Ванеса чакаше в стаята на съдията. Докторът обясни, че момиченцето е в състояние на силен шок, страда от депресия и частична амнезия. Знае коя е и си спомня ясно до момента, в който майка й се бе омъжила за Васили Арбъс. Всъщност тя напълно е изолирала преживяванията от последната година и ги е потиснала толкова силно, че лекарят се чудеше кога и дали изобщо щеше да осъзнае истината. В съзнанието на Ванеса е останала някаква следа, че майка й била много болна, и това, както Теди подозираше, е споменът за престоя на Серена в болницата в Англия, който е изплувал на повърхността, но тя не го свързва с Лондон и с раждането на сестра си. Заедно със спомена за Васили е изчезнал и споменът за бебето, което е обичала толкова много, за мъничката Шарлот. Изтласкала го е изцяло, за да се спаси от агонията, която й причинява.

„Тя не е луда, заяви лекарят. Всъщност това е някаква защитна реакция на организма. Сякаш е изрязала част от живота си, страшно болезнена за нея, и я е погребала.“ Това е станало несъзнателно, по всяка вероятност веднага след смъртта на майка й, или пък, както психиатърът и Теди смятаха, в момента, в който бебето й е било отнето в съда и предадено на Андреас Арбъс. Точно в този миг й е дошло прекалено много. Лекарят бе сигурен, че тя ще се оправи, но дали ще си спомни истината е въпрос, на който не бе в състояние да отговори. То би могло да се случи още сега, след месец, след година, в края на живота й. В противен случай тази неосъзната болка непрестанно ще я преследва по един или друг начин. Той добави, че е препоръчително известно лечение, за да се види дали спомените ще изплуват. Но, от друга страна, настоя да не я насилват, нито пък подтикват към това и да не й казват как е починала майка й. Не бива да бъдат възкресявани забравените спомени, но ако те сами се върнат, би било чудесно, иначе нека останат погребани. Те са като бомба със закъснител, защото някой ден вероятно ще избликнат, ала е невъзможно да се каже точно кога. Лекарят обясни на съда и на двете страни, че щом Ванеса отново се почувства по-сигурна, травматизираната й в момента психика ще се отпусне и тя ще може да понесе истината. Просто трябва да я осъзнае и приеме, заключи тъжно. Някой ден. Иначе ще й се отрази тежко.

Съдията го попита дали смята, че детето особено се нуждае от жена, която да изпълнява ролята на майка, или ще се оправи и така.

— Категорично не — избухна лекарят. — Без жена, с която да се сближи, момичето никога няма да излезе от черупката си. То има нужда от майчина обич. — Съдията прехапа устни.

След половин час бе обявено решението. Грег и Пати ставаха постоянни настойници на Ванеса. Грег изглеждаше облекчен, когато излизаше от съда, а Пати ликуваше. Дори и не погледна Теди, когато накара детето да тръгне пред нея. Ванеса вървеше като машина, без да гледа, без да вижда, без да чувства. Теди дори не посмя да се пресегне и да я докосне. Не можеше да го понесе. И както слизаше надолу по стълбите, потръпвайки от студа, майка му се изравни с него.

— Съжалявам, Теди. — Гласът й бе дрезгав и той се обърна към нея с гневен поглед.

— Не, не съжаляваш. Ти можеше да ми помогнеш, но не го направи. Вместо това остави детето на онези двамата. — И посочи лимузината, която потегляше и отвеждаше Ванеса обратно в апартамента им.

— Няма да й причинят нищо по-лошо от онова, което майка й вече й е сторила. А и ти ще можеш да я виждаш.

Без да й каже дума, той побърза да се отдалечи от нея.

Същата вечер, седнал на тъмно в празния апартамент, Теди тъжно гледаше снега навън. Бе започнало да вали. Тази нощ бе решил да се напие като брат си. Когато се прибра, извади пълна бутилка скоч и смяташе до сутринта да я изгълта. Беше я преполовил, когато на вратата се позвъни, ала той не обърна внимание. Сега не искаше да вижда никого, а и лампите бяха загасени, така че никой не можеше да знае, че си е у дома, но след като звънецът не млъкна почти петнайсет минути, някой започна да удря по вратата. Накрая се чуха приглушени викове: „Чичо Теди, чичо Теди!“. Той се сепна и остави чашата, скочи на крака, изтича и отвори, навън стоеше Ванеса. С книжна торбичка в едната ръка, а с другата прегърнала кукла, която й бе подарил преди години.

— Какво правиш тук?

Известно време момиченцето не каза нищо, а после уплашено вдигна очи.

— Избягах.

Теди не знаеше да плаче ли, или да се смее. Двамата се гледаха на светлината, която идваше от антрето. Почти машинално той запали всички лампи в апартамента.

— Влез и ще говорим за това. — Ала знаеше, че няма за какво да се говори. Трябваше да я върне обратно.

И сякаш прочела мислите му, Ванеса натъртено изрече:

— Няма да се върна.

— Защо?

— Той пак е пиян, а тя ме мрази.

— Ванеса — въздъхна Теди уморено и съжали, че бе изпил половин бутилка скоч. Не можеше да разсъждава толкова бистро, както би трябвало, но дяволски се радваше, че я вижда. — Тя не те мрази. Иначе нямаше да се бори толкова упорито да те задържи.

— Тя просто ме иска като вещ. — Гласът на Ванеса издаваше раздразнението й. — Като всички тези дрехи, които купува, и като кристалите на масичката за кафе, и като куклите, които ми подарява. Това са просто вещи. И аз представлявам същото за нея. Поредната вещ. — Теди знаеше, че тя е абсолютно права, но не можеше да й го каже. — И ги мразя.

— Не бива. — Той си даваше сметка, че детето ще трябва дълго, дълго да живее там. Съдът бе разпоредил така.

— Аз няма да се върна — сърдито го погледна момиченцето, а Теди въздъхна.

— Ванеса, налага се.

— Не, няма.

— Хайде, нека да си поговорим. — Той се чувстваше малко нестабилен и усети огромно облекчение, когато седна до нея.

Ала Ванеса проявяваше направо магарешки инат.

— Няма да се върна при тях, каквото ще да става.

Теди прокара ръка през косата си.

— Опитай се да бъдеш разумна, за бога. Не можем да сторим нищо. Няма начин да живееш при мен, щом съдът е възложил настойничеството на тях.

— Тогава аз непрекъснато ще бягам и те ще ме изпратят в пансион.

Той тъжно се усмихна.

— Няма да го направят.

— Ще го направят. — Ванеса го погледна с израз, от който личеше, че е сигурна в това. — Тя каза така.

Исусе Христе! За това ли му я отнеха? За да я заплашват с пансион?

— Слушай, никой никъде няма да те изпраща, Ванеса. Но ти не можеш да останеш тук.

— Само тази нощ. — Очите й бяха толкова огромни и жални, че Теди се разтопи от нежност и протегна ръце към нея с усмивка.

— О, принцесо, как така ни се случиха всички тези неща!

А когато обърна към него пълните си със сълзи очи, той отново сякаш видя брат си в това малко създание.

— Защо мама трябваше да умира? Толкова е несправедливо.

— Да. — Непоносимо му беше да говори за нея. — Така е.

— Моля те — притисна се до него детето и той усещаше топлите му ръчички — не ме карай да си тръгвам. Само тази нощ.

Теди отново въздъхна и изведнъж се почувства много, много трезвен, а после поклати глава.

— Добре. Само за тази нощ.

Не се наложи да се обажда на Грег и Пати, че Ванеса е при него. Пати го изпревари. Теди вдигна телефона, а тя веднага му закрещя.

— Там ли е?

— Ванеса ли? — Гласът му беше необикновено спокоен. — Да.

— Господи, Теди. Доведи я обратно тук. Съдът ни я даде на нас, сега е наша! — Като зеленчук или куфар. Тази мисъл го вледени.

— Ще ви я доведа утре сутринта.

— Искам я сега — бясно изкрещя Пати и в очите на Теди пламнаха огънчета.

— Тя иска да остане тук тази нощ.

— Няма значение какво иска тя. Сега е наша, ще прави това, което аз сметна за необходимо. Идвам да я взема.

— На твое място не бих постъпил така. — Макар и да бе мек като кадифе, в гласа му се прокрадваше стоманена нотка. — Ще ти я доведа сутринта. Може да остане да спи тук.

— Не, не може. Ти чу какво каза съдията. Не е редно. Ти си ерген. Не й е разрешено да прекарва нощта в къщата ти — хитро допълни Пати. — Искам я у дома веднага.

— Е, тя пък няма да дойде. Ще се видим утре сутринта.

Но сутринта вместо с Пати се срещна с полицията. Пристигнаха точно когато приготвяше закуската на Ванеса. Звънецът на вратата сякаш го преряза, единият от полицаите попита дали той е Теодор Фулъртън. Теди потвърди, съобщиха му, че е арестуван, сложиха му белезници и го изведоха пред ужасените очи на Ванеса. Друг полицай изключи котлона и внимателно каза на Ванеса да си вземе нещата. За кратко време тя изпадна в истерия, като се оглеждаше трескаво… Нещо в униформите… полицията… не знаеше точно какво, но това я ужасяваше… Грабна си куклата и изтича през вратата, за да търси чичо си, ала когато стигна долу, последвана от полицая, колата, която откарваше Теди към полицията, вече бе потеглила. Закараха Ванеса обратно в апартамента на законните й настойници и я предадоха на Пати с любезности и усмивка.

В този момент Теди бе в един от полицейските участъци в центъра на града, където му предявиха обвинение за отвличане. Бе определена гаранция от петнайсет хиляди долара, безбожна сума, и бе насрочено дело за следващия ден при същия съдия.

На другата сутрин въведоха Теди в съда, небръснат и съсипан, бяха му махнали белезниците, а съдията го гледа гневно известно време. Заповяда всички да напуснат залата и най-вече репортерите. Заглавията тази сутрин бяха достатъчно сензационни: ХИРУРГ ОТ ХАЙЛАЙФА ОТВЛИЧА ПЛЕМЕННИЦАТА СИ. Промъкваше се дори и лек намек, че този подчертан интерес към Ванеса навярно не е случаен… може би тя не е дете на Бред, а негово.

— Е, доктор Фулъртън, не бих могъл да твърдя, че ми е приятно отново да ви видя тук. Какво имате да кажете по този повод? Няма да се протоколира, само за информация на съда.

— Не съм я отвличал, ваша светлост. Тя сама дойде.

Съдията погледна обезпокоен.

— Бяхте ли й казали да го направи?

— Разбира се, че не.

— Тя имаше ли причина?

— Да. — Реши да бъде откровен. Нямаше какво повече да губи. — Ванеса мрази брат ми и жена му.

— Не е възможно, тя не каза нищо такова тук на делото.

— Попитайте я отново.

Съдията го стрелна ядосано.

— Вие ли я подучихте?

— Не. — Очите на Теди проблеснаха. — Снаха ми вече заплашва да я изпрати в пансион, ето как я обичат, ваша светлост. Ако мога да си го позволя — погледна той с укор съдията и горчиво му се усмихна — бих казал, че направихте лош избор. — Съдията се позасегна.

— Тя е много объркано дете, докторе. Вие го знаете. Има нужда от нормално семейство, с майка и баща. Колкото и да я обичате, вие сте сам.

Теди въздъхна.

— Моята снаха няма нищо майчинско в себе си, ваша светлост, тя жестоко мразеше майката на Ванеса, защото навремето брат ми я изостави заради нея. Аз смятам, че това е начин Пати, госпожа Фулъртън, да си отмъсти. Иска най-накрая да присвои на всяка цена неговото дете и да докаже нещо. Тя не обича Ванеса, ваша светлост. Тя дори не я познава.

— Вярно ли е, че майката на детето е изпитвала омраза към госпожа Фулъртън?

— Мисля, че не. Мисля, че омразата бе само от страна на госпожа Фулъртън. Тя ужасно ревнуваше заради Серена.

— Горката жена… — помисли си на глас съдията за Серена и поклати глава. — А брат ви Грегъри? — Погледна печално към Теди. Това бе най-тежкото му дело от години, сякаш нямаше правилно решение в интерес на Ванеса. — Той привързан ли е към детето?

— Ваша светлост — сведе очи Теди — брат ми е алкохолик. И по мое мнение е в последния стадий. Не е много приятна гледка и компания за Ванеса, а и за когото и да било.

Съдията пак поклати глава, облегна се тежко на стола и въздъхна.

— Е, вие сте обвинен в отвличане и аз трябва да взема решение, но очевидно ще се наложи да преразгледам делото за вашата племенница… — Той изглеждаше не по-малко нещастен от Теди. — Ще направя нещо много необичайно, докторе. Ще ви осъдя на трийсет дни затвор. Вие може и да обжалвате, ако прецените, но моята присъда ще бъде не за отвличане, а за пренебрегване постановеното от съда. При това положение не се плаща гаранция, вие просто ще излежите пълни трийсет дни. По този начин ще бъда съвсем сигурен, че няма да я отвлечете. А междувременно ще предприема подробно разследване по въпроса и ще обявя новото си решение за настойничество точно след трийсет дни. Това е — съдията хвърли поглед към календара — четвърти март. — След тези думи даде знак на служителя и без повече обяснения Теди беше отведен.