Даниел Стийл
Спомен (34)

34.

— Ще ми пишеш ли? — Очите й блестяха, плувнали в сълзи, и той я целуна за последен път.

— Нещо повече, ще ти се обаждам. И ще дойда да ви видя веднага щом намеря начин да се измъкна.

Серена кимна, а Теди протегна отново ръце към Ванеса.

— Грижи се за майка си вместо мен, принцесо.

— Добре, чичо Теди. — А после прохленчи: — Защо и ние не можем да дойдем?

Очите му веднага потърсиха тези на Серена и тя почувства как сърцето й се сви, сякаш камък натежа в гърдите й. За Ванеса това означаваше отново да изгуби миналото си. А и Теди още веднъж бе станал важна част от нейното настояще.

Целунаха се за последен път и след миг той се качи в самолета. Серена и Ванеса останаха на летището и махаха, докато самолетът се отлепи от пистата, а после, хванати за ръце, се върнаха у дома, потиснати и натъжени, сякаш част от душите им си бе отишла.

Теди им се обади по телефона след няколко дни и каза, че при него всичко е наред. Скоро започвал работа в болницата. Щял да бъде в екипа на един от водещите хирурзи в страната и да усъвършенства онова, което е научил в Корея. Спомена мимоходом, че се е свързал със съпругата на един стар приятел, която работела в агенция за модели. Предната сутрин й дал снимки на Серена и обеща да съобщи отговора веднага щом го узнае. Но след телефонния разговор Серена усети още по-голяма празнота. Изпитваше почти физическа болка само при мисълта колко далече е Теди и колко време трябва да мине, преди да го види отново. Освен Ванеса той й бе единственият близък човек.

Теди позвъни пак след четири дни. Смееше се, бе развълнуван и почти заекваше на телефона, докато се опитваше да пресее подробностите. Звучеше, сякаш бе спечелил от лотарията.

— Искат те! Искат те!

— Кой ме иска? — объркана попита тя, вперила очи в телефонния апарат.

— Агенцията! Където занесох снимките ти.

— Какво имаш предвид с това „искат ме“? — Изведнъж усети как тръпки на вълнение пробягаха през нея.

— Ами това, че искат да дойдеш в Ню Йорк. И да те представляват. Вече са набелязали половин дузина места, където могат да те изпратят да работиш като начало.

— Но това е лудост.

— Не, не е, по дяволите! Ти си луда. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, а се криеш в някакъв загубен универсален магазин. Ако искаш, по дяволите, да станеш модел, ела в Ню Йорк и наистина стани! Ще дойдеш ли?

— Не знам… Трябва да помисля… апартаментът… Ванеса… — Ала Серена се смееше и главата й бе замаяна.

— Училището още не е започнало. Сега сме едва август. Ще запишем Ванеса да учи тук.

— Не съм сигурна дали ще мога да си го позволя. — Усещаше сърцето си в плен едновременно на радостния трепет и на уплахата. — Ще ти се обадя. Трябва да преценя… — Серена седеше объркана, вперила очи в залива. Модел в Ню Йорк… големият шанс… Усмихна се на себе си… Защо не? Ала после изведнъж отново я обзе страх. Това е невъзможно. Направо лудост. Но иначе ще си остане в Сан Франциско без никакъв личен живот, работа и работа ден след ден. А ако Фулъртънови започнат да я тормозят? Да послуша ли Теди? Може би трябва да опита, пък каквото ще да става. На следващата сутрин тя още се колебаеше, когато той отново се обади.

— Е? Имаше цяла нощ. Кога идваш?

— Теди! Спри да ме пришпорваш. — Загледана в телефона, Серена се смееше. И все пак дълбоко в себе си се съпротивляваше.

— Ако аз не те пришпорвам, ти никога няма да си поместиш задника оттам.

И двамата съзнаваха, че той беше прав.

— Защо постъпваш така с мен? — В гласа й се долавяше неприкрит страх.

Теди замълча за миг, а после отвърна:

— Правя го поради две причини. Защото искам да си тук и защото смятам, че можеш да направиш великолепна кариера.

— Не знам, Теди. Трябва да помисля.

— Серена, къде, по дяволите, е проблемът? — А после, докато изчакваше, той инстинктивно разбра, преди тя да му го каже. Причината не беше Сан Франциско, а Бред. — Заради Бред, нали? Там се чувстваш близо до него.

Бе отгатнал.

— Да. — Отрони една-единствена, препълнена с мъка дума. — Струва ми се, че ако си тръгна оттук, ще го напуска окончателно. — Изрече го със сълзи на очи, а на другия край Теди въздъхна.

— Серена, него вече го няма. Трябва да помислиш за себе си.

— Аз го правя.

— Не, не го правиш. Вкопчила си се в града, в който си живяла с него. Разбирам те. Но глупаво е заради това да се откажеш от една кариера. Как мислиш, какво би те посъветвал той.

— Да отида. — Дори за секунда не се поколеба. — Но не е толкова лесно да го сторя.

— Сигурен съм, че не е. — Той го почувства със сърцето си. — Но може би трябва да си наложиш.

— Ще си помисля. — Това бе всичко, което успя да изкопчи от нея този ден, а късно през нощта Серена лежеше в леглото и обмисляше всички възможни аспекти на решението. От една страна, умираше от желание да замине, а от друга, сърцето й се късаше при мисълта да напусне Сан Франциско. Тук беше в безопасност и бе живяла с Бред, но колко още можеше да се държи за един призрак? Бе на път да се остави цял живот да продължи така и тя го съзнаваше. Три години не бе допускала други мъже до себе си и цялото й съществуване се концентрираше във Ванеса. В Ню Йорк щеше да има шанс за съвсем нов живот. Все още будна в пет часа сутринта, претегляйки всичко това, тя усети как я обзема силно вълнение и изведнъж се обърна в леглото, взе телефона и се обади на Теди. В Ню Йорк бе осем часът сутринта и той стоеше прав в кухнята и пиеше кафе.

— Е? — усмихна се той, когато чу гласа й. В тъмнината на стаята си Серена стисна силно очи, затаи дъх за миг, а после отведнъж го изрече.

— Идвам.