Даниел Стийл
Спомен (18)

18.

Докато пристъпваше по мостчето пред Бред, Серена имаше чувство, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Как ли изглеждат? Какво ли ще кажат? В душата си таеше искрица надежда, че госпожа Фулъртън — другата госпожа Фулъртън, усмихна се тя на себе си — ще дойде. Цялото това напрежение й тежеше, когато слизаше от кораба в кремавия ленен костюм, с копринена блуза с цвят на слонова кост и коса, прибрана в обичайния кок осморка. Изглеждаше ужасно млада и страшно хубава, много уязвима и съвсем свежа, като бяла роза, поставена сама в кристална ваза. На човек му се искаше да се пресегне и да я докосне, но стойката й вдъхваше респект. Белите кожени ръкавици изглеждаха безупречно на ръцете й, когато, едва докосвайки парапета, тя се обърна да погледне съпруга си — той можа да прочете всичко в очите й. Наближавайки кея, Бред се наведе да й прошепне няколко окуражителни думи.

— Не бъди толкова тревожна. Няма да те нападнат, заклевам се. — А на себе си каза „няма да посмеят“. Ала всъщност знаеше, че някои щяха да дръзнат — майка му… Пати… Грег, а ако бе изпаднал под въздействието на една от тези две жени… и баща му. Не беше сигурен. Само Теди беше човекът, в когото можеше да бъде сигурен.

Стюардът бе дал на Серена две много красиви гардении, когато напуснаха кораба тази сутрин, и тя ги носеше и двете на ревера си. Вървейки след нея, Бред усещаше силния аромат.

— Горе главата, хлапе.

Серена отново се обърна и го погледна — този път той видя, че е пребледняла от страх. Не беше честно, че заради него трябва да преживее всичко това, и за момент изпита омраза към майка си. Защо не можеше да бъде една дебела мила възрастна жена вместо царицата на „котките“ в джунглата, каквато всъщност беше… съвършена пантера, която и сега чакаше да се хвърли върху плячката си. Би Джей си я представяше как нетърпеливо се разхожда в чакалнята и дебне като хищник. Трябваше да тръсне глава, за да се отърве от този образ. Но когато стигнаха до онази част от пристанището, където трябваше да вземат багажа си и да минат през митнически контрол, Бред разбра, че никой не ги очаква. Не видя нито майка си, нито баща си, нито едно познато лице. Сети се за бурното посрещане, което му бяха устроили на летището предната година, и почувства странна смесица от разочарование и облекчение, когато хвана ръката на Серена.

— Можеш да се отпуснеш, няма ги.

Веждите й се сключиха разтревожено.

— Не мислиш ли, че ще дойдат? — Дали нямаше изцяло да го отлъчат от семейството заради нея? От това се страхуваше през цялото време, заради това в началото настояваше да не се женят и бе готова да остане и да тъгува в Рим.

— За бога, Серена, изглеждаш, сякаш някой е умрял. Стига. Вероятно са дяволски заети с проклетата сватба. Просто ще вземем едно такси и ще отидем вкъщи. — Но дори и той се чувстваше някак необяснимо пренебрегнат сега, когато се завръщаше след толкова години раздяла.

И тогава го съзря, на около петдесет метра, как ги наблюдава с усмивка, която озарява лицето му и кара сините очи да искрят. Бред вече знаеше, без да може да го види отблизо. Представяше си дребните бръчици около очите му, когато се усмихва. Имаше усмивка, от която на бузите му се появяваха две трапчинки, цяло нещастие за него в детските години. Беше облечен в бели панталони и син блейзър, със сламена шапка, и когато се забърза към тях, Бред му се възхити. Изведнъж единственото, което му се прииска, бе да го прегърне здраво, но Теди се бе устремил към Серена с огромен букет червени рози, с усмивката, която Бред обичаше и която огряваше лицето му, и с очи, устремени единствено в нея, като отдавна загубен брат или приятел. Закова се пред Серена, онемял от нейната поразяваща елегантност и красота, и я прегърна толкова силно, че дъхът й спря.

— Здравей, Серена. Добре дошла у дома. — Каза го натъртено и с ентусиазъм, който предизвика усмивка на лицата им и сълзи в очите, и Серена отговори на прегръдката му със същата сила. Усещането бе, сякаш в обятията си я държеше човек, когото винаги е обичала и е искала да бъде обичана от него. — Така се радвам, че и двамата сте тук. — Той погледна през рамото й към любимия си брат и Бред повече не можеше да чака. Прегърна ги и двамата и останаха така, смеейки се и плачейки, вплетени в една мечешка прегръдка до огромния кораб, който бе докарал младоженците у дома.

Измина почти цяла вечност, преди Теди да я пусне, и тя се отдръпна, за да погледне по-младия брат, за когото бе слушала толкова много.

Бе висок, дори по-висок и от Бред, и й се стори някак по-хубав, но не много, наблюдавайки лицата им, докато си бъбреха оживено за какво ли не — за сватбата, за родителите си, за пътуването. Чертите на Бред бяха по-съвършени, раменете по-широки и изглеждаше по-изтънчен, забеляза Серена с гордост. И все пак у Теди имаше нещо специално и то не можеше да не бъде забелязано. Беше някакво излъчване, вълнение, което възпламеняваше душата му и душата на всеки, който попаднеше в неговото обкръжение. Той сякаш пръскаше и радост, и топлина, и любов, които кипяха и експлодираха — като фойерверки на Четвърти юли. Беше невъзможно да не го хареса човек и да не му се прииска да се сближи с него, да стане частица от живота му. И докато стоеше малко настрана и го наблюдаваше, Серена също усети това притегляне, но усети и нещо друго — възхищение, което бе толкова силно, че тя не знаеше как да реагира. Въпреки разгорещения разговор между двамата братя Теди не сваляше очи от Серена. И накрая се обърна отново към нея.

— Серена, толкова си красива! — Той беше поразен и тя можа само да се засмее.

— И не само красива — добави съпругът й — тя е принцеса. Какво ще кажеш за това?

— Личи си. — По-младият брат го изрече абсолютно сериозно и Бред го наблюдаваше разнежен и развеселен.

— Ей, хлапе, да не се влюбиш? Аз пръв я открих!

Но върху лицето на Тед бе изписан такъв благоговеен възторг, че човек изпитваше чак неудобство да го гледа така, вперил очи в Серена.

— Господи, прелестна си. — Не можеше да откъсне поглед от нея и тя първа разчупи магията.

Прошепна над букета от рози, който той й даде, след като най-сетне я бе освободил от прегръдката си:

— Всъщност аз не съм Серена. С Бред се срещнахме на кораба и той ме помоли да заема мястото й.

— Хитруша е, нали? — Бред собственически обви раменете й. Брат му бе дванайсет години по-млад от него и само три години по-голям от жена му и не му се искаше момчето да се увлече. — Впрочем как е нашата очарователна бъдеща снаха?

Слънчевото лице на Теди се помрачи за дълго.

— Добре, предполагам. — Гласът му прозвуча двусмислено и унило. — От две седмици Грег всяка вечер е пиян. Не знам какво трябва да означава това. Добро или лошо предзнаменование?

— Може би донякъде и двете. — Бред следеше очите на брат си.

А Теди, който винаги беше откровен с него, рече:

— Мисля, че Грег не разбира какво върши, Бред. Или може би не ще и да знае, което е още по-лошо.

— Да не искаш да кажеш, че някой трябва да спре всичко това? Сега? — попита Бред объркано.

— Не знам. Дяволски съм сигурен, че мама няма да го стори. Грег бързо се превръща в голямата й розова мечта. Откакто ти реши да станеш професионален войник — той погледна пренебрежително брат си, но Бред само се засмя — а, от друга страна, е очевидно, че аз никога няма да играя по семейната свирка, явно остава Грег.

— Горкото хлапе.

Бред замълча, а малко след това пристигнаха митничарите да проверят багажа и паспортите им. Поискаха документите и на Теди, но той бързо извади специален пропуск. Един от политическите приятели на баща му го беше издействал от кмета на Ню Йорк, така че Теди можеше свободно да се движи из пристанището и да посреща близки и приятели още преди митническия контрол. Митничарят обаче се почувства с подценено достойнство от това неволно демонстриране на по-високо положение.

— Специални привилегии, а? — Теди бе леко притеснен.

— Само този път. Брат ми не си е идвал от войната насам. — Той посочи с ръка към Бред и лицето на митничаря веднага омекна.

— Прибираш се с „Либерте“, момчето ми? Хубав начин да се пътува.

— Не, не е това. Успяхме да го съчетаем с медения месец.

— Жена ти е отишла там да те посрещне? — Бе проверил само багажа. Колегата му бе обработил паспортите и бе видял, че Серена е италианка, така че той нямаше как да знае. Тя не бе произнесла нито дума.

— Не. — Бред я погледна с гордост. — Срещнах жена си там, в Италия.

— Италианка? — Очите на митничаря се присвиха, докато я оглеждаше в цялата й красота с цвят на злато и слонова кост, с гардениите и слънцето, което се отразяваше в косите й, а той в изсивялата си униформа с петна по вратовръзката и черно под ноктите.

— Да, жена ми е италианка. От Рим — повтори Бред с усмивка, а митничарят се навъси.

— В тая страна, синко, е пълно с момичета за женене. Боже мой, някои от вас, младите, заминаха там и забравиха какво ги очаква у дома. — Той измери със свиреп поглед и тримата, а после бързо се оттегли и се залови с багажа на следващия пътник. В очите на Бред се появи сърдит отблясък, Теди побесня от гняв, а Серена хвана и двамата за ръце и поклати глава.

— Оставете. Няма значение. Той е просто един заядливец. Може би някой е зарязал дъщеря му.

— Може би някой трябва да му разбие мутрата — процеди Теди през зъби, сякаш готов да си предложи услугите на този някой, а Бред изглеждаше настръхнал.

— Няма значение. Хайде да си тръгваме. — Двамата мъже се спогледаха, Бред въздъхна дълбоко, а после поклати глава.

— Добре, принцесо. Печелиш. — И се наведе да я целуне. — Не искам никой никога да казва такова нещо в твое присъствие.

— Но ще го правят. — Беше само шепот. — Може би трябва да мине малко време.

— Глупости — обади се Теди и тя се разсмя, а после махна на един носач. Наближаваше краят на пътуването до дома.