Джузепе Гарибалди
Моите спомени (78)

Сражения при Лантене и Отен

Нашата бойна линия на платото Лантене в края на гората беше почти напълно скрита за неприятеля, който можеше да забележи само свободните стрелци на Лост, на крайния десен фланг. Може би поради тая причина той изпрати една дружина да завземе селото Пакс, близо до нашия ляв фланг, докато голямата част от войските му заемаше Преноа и се забелязваше в боен ред по височините на това село. Дружината, изпратена в Пакс, щеше да бъде пленена, ако имахме само сто кавалеристи.

След като Пакс бе завзет от неприятеля, аз изпратих две оръдия от нашата артилерия, подкрепени от няколко линии стрелци, които изгониха с малко изстрели неприятеля от селото.

Докато ставаше това, прусите изложиха на показ силите си, като ги строиха тържествено на господствуващите Преноаски височини. Тяхната дружина се оттегли бързо и те едва я подкрепиха с няколко оръдия, без да придвижат напред тържествената си линия стрелци, която стоеше за резерва.

„Значи не са много! помислих си веднага. — Не идват? — казвах си аз още. — Е, добре, ние ще идем при тях“.

И тъй, реших да нападаме и потеглихме решително към неприятеля в същия боен ред, в който го бяхме очаквали на нашите позиции.

Нашите свободни стрелци от десния фланг нападнаха смело левия фланг на неприятеля, заплашвайки да го обходят. Третата бригада напредваше в съвършен ред, със своите линии от стрелци начело, следвани от дружинни колони, които бяха толкова сгъстени, че можеха да събудят завист у най-закалените войници.

Неприятелската артилерия, разположена на Преноаските височини, обстрелваше нашите линии, които се придвижваха напред, както умеят да обстрелват оръдията на прусите, ала у нашите не се забелязваше ни най-малко колебание; в линиите — никакво клатушкане, а държането на воините ни бе чудесно.

Енергията, твърдостта и хладнокръвието на републиканците разтърсиха безстрастната смелост на гордите победители при Седан; и когато забелязаха, че не се боим от гранатите им, а напредваме смело и бързо в нападението започнаха да се оттеглят към Дижон.

Челната линия на селото Преноа, нападнато от нас, имаше един път, който завиваше наляво към входа за селото, тъй като то беше разположено върху една височина; тоя път лъкатушеше.

Нашите, които нападаха селото, не бяха забелязали тая лъкатушност на пътя или пък не бяха поискали да се занимават с нея и като се движеха направо и бързо към къщите, се натъкнаха на една много висока стена, ограда на зеленчукова градина, съседна на селото, която причини голяма мъчнотия и погълна много време, докато бъде преодоляна.

Само една наша рота фланкира селото отдясно, закриляйки малката ни кавалерия, и заедно нападнаха една пруска резервна дружина, която беше останала назад с две оръдия, за да закриля оттеглянето.

Високата стена, на която се натъкна нашето челно нападение и която стана причина да загубим толкова време, и една друга, по-малко висока стена, която се намираше вдясно от нападението ни, спасиха неприятеля; ако не бяха тия стени, пруската дружина с двете оръдия сигурно щеше да падне в ръцете ни.

Сражението на 26 ноември на платото Лантене не беше нещо значително по резултатите си, ала по държането на нашите воини спрямо закалените войници на Прусия то беше повече от блестящо.

След сблъскването на платото неприятелят преустанови всяка съпротива, като продължи да се оттегля към Дижон, и ние го преследвахме чак до тоя град.

Нашето нападение на позициите на Дижон започна към седем часа следобед. Беше много тъмно и ръмеше — доста благоприятни обстоятелства за тоя род предприятия.

Към десет часа началниците на моя авангард ми съобщиха, че е безполезно да упорствуваме в нападението, тъй като съпротивата на неприятеля е страхотна и е невъзможно да накараме повече да настъпват хората ни, които бяха навлезли в полето от двете страни на пътя. Много неохотно се съобразих с твърденията на верните си хора и веднага си помислих за неблагоприятните и отвратителни обстоятелства на едно оттегляне. За щастие, то щеше да стане нощем и през ноември. Неприятелят не се мръдна от позициите си и ние можахме да се оттеглим, без да бъдем смущавани.

На 27 ноември следобед прусите стигнаха на височините при Лантене в много по-значителен брой от предния ден, което доказва, че те са били твърде многобройни в Дижон и че Вердер, след като ни бе отблъснал от тая столица, искаше естествено да се възползува от своето превъзходство. Първите удари понесоха новите корпуси, тъй като ония, които се бяха сражавали през целия преден ден, бяха уморени.

Ала тъй като пруските сили бяха внушителни и оттеглянето през горите лесно, продължихме да се оттегляме към Отен, където се надявахме да се съберем отново с ония от хората ни, които се бяха оттеглили по разни пътища.

На 1 декември обаче неприятелят, възгордял се от нашето оттегляне, ни потърси в позициите ни при Отен и ни се яви неочаквано. Казвам неочаквано и мога да добавя, че ни изненада, без да преувеличавам. Беше към средата на деня. Както винаги, аз излязох на разходка с файтон. Всяка заран ние пускахме конни разузнавачи по всички посоки и всички наши постове към неприятеля бяха заети от силни отреди. При първата си разходка рано заранта аз бях посетил тия аванпостове, бях се уверил, че съществуват и бях внушил на офицерите да проявяват остра бдителност. При обедната си разходка, макар да вярвах, че аванпостовете ни са добре охранявани, не пропуснах от развалините на един римски храм, който господствуваше над Отен и където бях се качил, да насоча бинокъла си към околните равнини. Но моите наблюдения, изглежда, се простираха много надалеч и аз не видях нищо. Като не открих нищо от мястото, където бях слязъл, за да наблюдавам, аз се върнах към файтона, и моите адютанти както винаги любезно ми помогнаха да се кача. Единият ми крак беше на стъпалото на файтона и се тъкмях да седна, когато хвърлих поглед към Отен и забелязах в ниската част на града, в предградието Сен Мартен, главата на една неприятелска колона, която напредваше бавно. Ако беше продължила да се движи напред, естествено град Отен щеше да стане много лесно плячка на прусите, и Вогезката войска (аз се червя, като си спомня това) щеше да претърпи едно от ония поражения, които вдъхват страх.

„Веднага — обърнах се аз към адютантите си — тичайте при Бордоп, при Меноти, при всички, да грабнат оръжие и да се бият!“ Бях повече смазан от срам и от яд, отколкото от страх. Като дадох тия заповеди, файтонът се спусна с най-голяма бързина към Отен, прекоси града и се понесе с най-голяма възможна бързина към малката семинария, където върху една площадка на това черковно здание се беше разположила нашата артилерия; позицията и, за щастие, господствуваше над неприятелската колона.

Нашата артилерия се състоеше тогава от две полски батареи и една планинска и наброяваше всичко осемнадесет оръдия, но нямаше артилеристи.

За наше щастие, неприятелят не знаеше, че ни е изненадал, и благодарение на тишината и пустотата, която наблюдаваше навсякъде, той вероятно подозираше, че има засади. Защото ако не беше се спрял в Сен Мартен и беше навлязъл бързо в Отен, разбира се, нямаше да срещне никаква съпротива и щеше да изненада хората ни в квартирите им.

Ала прусите настаниха артилерията си върху височините на Сен-Мартен и започнаха да обстрелват позициите ни.

Благодарение на това разположение на неприятеля бяхме спасени. Нашите осемнадесет оръдия, съсредоточени на позиция, господствуваща над позицията на неприятеля и обслужвана с жар от младите ни артилеристи, ужасно засегнати, че са били изненадани, обсипаха със снаряди врага и след няколкочасово сражение го принудиха да изтегли назад оръдията си.

Няколко роти свободни стрелци и няколко подвижни дружини, хвърлени върху левия фланг на прусите, завършиха боя и неприятелят бе принуден да се оттегли.

Свободните стрелци както винаги се биха храбро.

Двата италиански полка бяха оставени резерва в града и малцина италианци взеха участие, ако изключим генуезките карабинери, които маршируваха в центъра и допринесоха с храбростта си за оттеглянето на неприятеля.