Джузепе Гарибалди
Моите спомени (52)

Отстъпление

Моята добра Анита, въпреки настояванията ми да остане, бе решила да ме придружи. Бележката, че ми предстои да се сблъскам с един ужасен живот на мъчнотии, лишения и опасности сред много неприятели, послужи по-скоро като подтик за смелата жена. Също тъй не помогна и доводът му, че е бременна.

Като стигна при първата къща, тя помоли една жена да й отреже косите, облече се по мъжки и се метна на коня. След като разузнах от височината на стените дали на пътя има някой неприятелски корпус, дадох заповед за поход към Тиволи. Ние бяхме решили да се бием с всеки неприятел, който се опита да ни спре. Походът мина без пречки и на 3 юли заранта стигнахме в Тиволи. Там помислих за по-доброто организиране на корпусните отломки, които съставляваха малката ми бригада.

Дотук работите не вървяха много зле. По-голямата част от най-добрите ми офицери бяха убити или ранени, но някои все още оставаха: Марокети, Саки, Чени, Кочели, Изпарди. И ако духът у народа и доброволците не беше толкова потиснат, можех дълго време да водя чудесна война и да дам възможност на италианците, съвзели се от изненадата и от покрусата, да се отърсят от игото на чуждите грабители.

Аз забелязах много скоро, че липсва желание да продължим слабото и великолепно дело, което съдбата бе поставила пред нас. Придвижих се северно от Тиволи, за да проникна сред енергичното население и да му вдъхна патриотизъм. За съжаление не само че не привлякох нито един човек, ами всяка нощ (сякаш чувствуваха нужда да прикрият срамното си деяние с мрачината) бягаха ония, които бяха ме последвали от Рим.

Когато мислено сравнявах постоянството и себеотрицанието на южноамериканците, които, лишени от каквито и да било удобства и задоволяващи се с всякаква храна, която често съвсем липсваше, издържаха в течение на години сред пустините и горите на една изтребителна война, вместо да се преклонят пред насилията на един тиранин или чужденец; когато сравнявах, казвам, тия силни синове на Колумба с малодушните и изнежени мои сънародници, срамувах се, че принадлежа към тия изродени потомци на най-великия народ, неспособни да воюват един месец, ако не се хранят три пъти на ден, както е навик в града.

В Терни към нас се присъедини полковник Форбес, англичанин, привърженик на италианската кауза като нас, много смел и много честен воин: той ни настигна с няколкостотин добре организирани мъже.

От Терни продължихме още на север, като прекосихме Апенините първо от едната и после от другата страна, но населението не се отзова на повика ни.

Поради честите бягства оставаше много оръжие, което товарехме на мулета. Обаче прекомерният брой на оръжието и мъчнотиите по пренасянето ни принудиха да го оставим, заедно със снаряженията, на ония сънародници, които сметнахме за по-добри, за да го скрият и запазят за деня, в който ще се почувствуват уморени от срама и теглилата.

Все пак и в незавидното си положение имахме с какво да се гордеем. Бяхме оставили зад себе си околностите на Рим и френските корпуси, които безполезно ни преследваха на известно разстояние, и после бяхме попаднали всред австрийски, испански и неаполски корпуси, които също тъй бяха останали зад нас.

Австрийците ни търсеха навсякъде: от една страна, те знаеха, че положението ни не е особено цъфтящо, а от друга — изгаряха от желание да увеличат славата си, завоювана леко на север, а при това и завиждаха на славата на французите. Че нашата колона се смаляваше всеки ден те знаеха много добре от многобройните шпиони (поповете, неуморни предатели на тая страна, която за свое нещастие ги търпи!). При това поповете, господари на селяните, и самите те все хора от село, бяха най-опитни и подходящи за придвижване нощем и осведомяваха най-подробно неприятеля за завзетата от нас позиция и за всяко наше движение. Напротив, аз знаех много малко за неприятеля, понеже по-голяма част от населението беше паднало духом, бе наплашено и се боеше да не се изложи; така че дори и срещу злато не можех да намеря водачи.

И тъй, водени от опитни водачи (аз съм виждал самите попове с разпятие в ръка да водят срещу нас враговете на страната ми), те винаги ни намираха през деня, понеже ние се движехме нощем; но обикновено ни намираха на силни позиции и не се осмеляваха да ни нападнат. Все пак те ни изморяваха и подтикваха войниците ми към бягство. Така продължи известно време без неприятелят, който ни превъзхождаше извънредно много, да може да нападне и срази малката ни колона. Това показва каква полза можехме да пренесем на отечеството, ако поповете и селяните бъдеха не врагове на националната кауза, а патриоти и надъхани с омраза към чужденците-грабители и крадци.

Корпуси като австрийските, наскоро постигнали победа при Новара, и завоювали цялата северна част на полуострова само с походи, ние държахме нащрек, без те да се осмелят да ни нападнат.

Нека нашите съграждани не се самоизмамват по отношение на селяните. Докато селяните бъдат ръководени от попове и подпомагани от едно безнравствено правителство, те винаги ще бъдат като поповете готови да изменят на националната кауза. При днешното неустановено положение на страната италианското правителство, виновно за какво ли не, но по-реалистично от доктринерите, вместо да се опре на същата тая страна, която то управлява зле и ограбва и която би могла да му даде в изобилие хора и средства, за да се бори срещу всеки насилник, италианското правителство, казвам, се унизява да търси навън съюзници, които никога не могат да бъдат безкористни.

Както казах, при пониженото самочувствие на гражданите и при враждебното поведение на селото, попаднало в ръцете на поповете, нашето положение ставаше много несигурно и ние скоро почувствувахме последиците от възраждащата се реакция във всички италиански области.

Всяка нощ аз бивах принуждаван да променям позицията си, понеже ако останех на едно място повече от един ден, неприятелите, много добре осведомени за всяко нещо, щяха да се съсредоточат срещу мене и моите придвижвания щяха да бъдат затруднени. При това, докато австрийците разполагаха с премного водачи, аз не можех да намеря нито един.

До Сан Марино не се случи нищо особено и с австрийците имахме само няколко незначителни схватки.

Едно от най-неприятните за мене неща при отстъплението бяха бягствата, особено на офицерите, между които имаше и неколцина от старите ми другари. Групите бегълци се разпръсваха разюздани из селата и вършеха всякакви насилия. А бяха воини на Гарибалди! Страхливци, които изоставяха свещената кауза на страната си, те естествено се отдаваха на срамни и жестоки действия спрямо жителите. Това ме крайно измъчваше и влошаваше и унизяваше не малко нещастното ни положение. Как можех да преследвам тия престъпни шайки, когато бях заобиколен от врагове? Някои, хванати на местопрестъплението, бяха разстреляни, но това не помагаше, тъй като по-голямата част оставаха ненаказани. Понеже положението стана отчаяно, аз се помъчих да стигна в Сан Марино.

Когато се приближих до седалището на тия превъзходни републиканци, те ми изпратиха една своя депутация. Щом научих за тая депутация, побързах да ида да разговарям с нея.

Докато разговарях с депутацията на Сан Марино, в ариергарда ни се появил един австрийски корпус, който предизвикал такъв смут, че всички или поне повечето хукнали да бягат, без да са видели врага. Като ме уведомиха за тая неочаквана неприятност, аз се върнах назад и намерих разбягалите се хора и своята храбра Анита, която заедно с полковник Форбес правеше най-големи усилия да задържи бегълците. По лицето на тая несравнима жена, чужда на всеки страх, беше изписано възмущение и тя не можеше да се примири с ужаса у тия хора, които малко преди това се бяха сражавали храбро.

В Сан Марино, седнал на стъпалата на една черква извън града, написах приблизително следните думи: „Войници, аз ви освобождавам от задължението да ме придружавате. Върнете се по домовете си, ала помнете, че Италия не бива да остане в робство и позор!“

Правителството на републиката Сан Марино получи от австрийския генерал заповед, която съдържаше неприемливи за нас условия. Тая заповед предизвика благотворно противодействие в духа на войниците ни, които решиха по-скоро да загинат, отколкото да се примирят с позорни договори.

Ние бяхме се споразумели с правителството на републиката да сложим оръжие в неутралната му територия и всеки от нас да се завърне свободно у дома си. Така бяхме се споразумели с това правителство и не искахме да водим никакви преговори с враговете на Италия.

Колкото се отнася до мене обаче, аз нямах намерение да слагам оръжието си. Шепа другари и аз знаехме, че не беше невъзможно да си отворим път и да стигнем до Венеция. Така и решихме. Много скъпа и мъчителна пречка беше моята Анита, в напреднала бременност и болнава. Аз я молих настойчиво да остане в тази страна, дето можеше поне за нея да се осигури убежище и дето жителите се бяха показали към нас много любезни. Напразно! Това смело и благородно сърце се възмущаваше от всяко мое предупреждение и ми налагаше да млъкна с думите: „Ти искаш да ме оставиш“. Реших да изляза от Сан Марино към полунощ и да се добера до някое пристанище на Адриатическо море, откъдето да мога да отпътувам за Венеция. Понеже мнозина от другарите ми бяха решили да ме придружат на всяка цена, особено неколцина смели ломбардци и венецианци, избягали от Австрия, намерих за благоразумно да изляза извън града с малцина, като дочакам другите на определено място.

През деня скитах из полето да събирам сведения за най-достъпните места на брега. Съдбата, в която винаги съм вярвал, ми изпрати човек, който ми услужи много в тая трудна задача. Галопини, млад смелчага от Форли, се яви пред мене с една двуколка и ми послужи като водач и разузнавач; със светкавична бързина той обхождаше края, дето се намираха австрийците, събираше сведения от местните жители и ми докладваше за всяко нещо. Въз основа на разузнаванията му реших да се отправя за Чезенатико. Галопини намери водачи, които ме придружиха в тая посока. Като влязохме в Чезанатико, заварихме една австрийска гвардия. Австрийците се смаяха при неочакваното ни появяване. Възползувайки се от смущението им, заповядах на неколцина от хората си, които бяха близо до мене на коне: „Слезте и ги обезоръжете“. Тая работа се свърши с мигновена бързина и ние влязохме в селото. След като запряхме стражарите, които, естествено, не ни очакваха в оная нощ, станахме пълни господари на Чезенатико.

Първото нещо, което направих, бе да поискам от общинските власти толкова лодки, колкото ми трябваха за пренасянето на хората ми.

Ала през тая нощ съдбата бе престанала да ме облагодетелствува. В морето се бе извила страхотна буря и вълните при входа на пристанището бяха толкова силни, че беше почти невъзможно да излезем.

Тук ми помогна много моето моряшко изкуство. Ние трябваше непременно да излезем от пристанището, защото денят наближаваше, неприятелите бяха наблизо и за отстъпление ни оставаше само морето.

Отидох на борда на рибарските лодки, заповядах да свържат няколко дебели бордови въжа за две малки корабни котви, свързани една под друга, и се опитах да изляза извън пристанището с една лодка, за да спусна котвите и после да затласкаме напред лодките, теглейки бордовите въжета. Първите опити бяха безплодни. Напразно някои скочиха в морето, за да тласкат срещу вълните: напразно подтиквахме с обещания гребците: едва след няколко и то много мъчителни опити успяхме да отнесем котвите на необходимото разстояние и да ги пуснем. На връщане оставихме бордовите въжета да се развиват. Обаче като стигнахме до последното въже, което беше тънко и прогнило, то се скъса и целият ни труд пропадна. Естествено трябваше да почнем отново. Това можеше да подлуди човека. Аз трябваше да се върна на борда на лодките: да търся други въжа, други котви, и то със сънливи и отпуснати хора, които трябваше да удряме, за да ги накараме да се раздвижат и да ни дадат необходимото. Най-сетне опитахме пак: тоя път бяхме по-щастливи и можахме да хвърлим котвите на необходимото разстояние.

Разпределихме хората в тринадесет лодки. Полковник Форбес напусна брега последен, понеже през всичкото време, докато траяха приготовленията, той се намираше при входа за селото откъм сушата, дето бе издигнал барикади, за да отблъсне неприятеля, в случай че се появеше.

След като всички лодки излязоха извън пристанището, с всички хора на борда, разпределихме хранителните припаси, които бяхме взели от общинските власти. Аз дадох някои напътствия на хората си, като им обърнах внимание, че ще трябва да плават по възможност вкупом, и се отправихме към Венеция.

Когато отплавахме от Чезенатико, денят бе вече настъпил; времето се бе подобрило и духаше благоприятен вятър. Ако не бях натъжен от състоянието на Анита, която страдаше извънредно много, след преодолените вече мъчнотии, когато бяхме на пътя на спасението, можех да нарека нашето положение щастливо; по страданията на скъпата ми другарка бяха много тежки, а още по-тежка беше моята мъка, че не мога да и помогна.

Поради ограниченото време, с което разполагахме, и поради мъчнотиите, срещнати при излизането ни от Чезенатико, аз не можах да се занимая с хранителните припаси. Тая грижа бях предоставил на един офицер, който бе събрал каквото можеше да събере. Естествено от едно непознато село, при това нападнато неочаквано и нощем, той е могъл да събере малко припаси, които разпределихме между лодките.

Най-много ни липсваше вода. А моята страдаща жена изпитваше страшна жажда несъмнен признак на болезненото й състояние. Изморен от непосилния труд, аз също чувствувах жажда, а водата за пиене беше съвсем малко. През останалата част на деня ние плавахме на известно разстояние край италианския бряг на Адриатическо море, при благоприятен вятър. Нощта също тъй беше хубава. Имахме пълнолуние. Посрещнах с неприятно чувство изгрева на другарката на моряците, която толкова пъти бях съзерцавал с благоговението на обожател. Никога не бях я виждал тъй хубава, както през тая нощ, когато тя се показа злокобна за нас!

Източно от нос Горо се намираше австрийската ескадра, която сардинското и бурбонското патриотични управления бяха оставили непокътната и господарка на Адриатическо море. От рибари знаех за съществуването на тая ескадра, може би пуснала котва зад поменатия нос, но моите сведения бяха несигурни. Като продължихме пътя си за Венеция, първият плавателен съд, който забелязахме бе един бригантин, струва ми се „Ориент“; той пък ни забеляза при залез-слънце. Щом ни откри, той се насочи към нас. Погрижих се да уведомя другарите да кривнат малко наляво към брега, за да излязат така, колкото е възможно, от линията на луната, в светлината на която за неприятеля беше по-лесно да открие нашите лодки. Тая предпазливост не ни помогна, понеже нощта беше светла като никога и неприятелят не само че ни виждаше, но започна отдалеко да стреля и да пуска ракети, за да даде знак на ескадрата за нас и за приближаването ни. Аз се опитах да мина между неприятелските кораби и брега, без да обръщам внимание на стрелбата, ала моите другари, изплашени от грохота на оръдията и от растящото число на неприятелските кораби, се върнаха назад; понеже не исках да ги оставя, върнах се и аз. Денят ни завари в залива на нос Горо, обкръжени от неприятелските кораби, които продължаваха да ни обстрелват. С мъка забелязах, че няколко от лодките ни се бяха предали. Понеже неприятелят разполагаше с много повече платноходи от нас, невъзможно беше да се върнем назад или да продължим напред; не ни оставаше нищо друго, освен да се отправим към брега. Там стигнахме само с четири лодки, преследвани от разни неприятелски лодки и обстрелвани от корабите. Другите наши лодки бяха в ръцете на неприятеля.

Предоставям на читателя да си представи какво е било положението ми през ония мъчителни моменти. Моята нещастна жена беше на умиране. Неприятелят ни преследваше откъм морето с оная устременост, която произтича от леката победа. При това ние се бяхме отправили към бряг, дето с много голяма вероятност можехме да намерим други и многобройни неприятели, не само австрийци, но и хора на папата, обхванати по онова време от бясна реакция.

Каквото и да се случеше, ние се приближихме до брега. Аз поех скъпата си другарка на ръце, слязох от лодката и я сложих на земята. На другарите си, които ме запитваха с поглед какво да правят, казах да тръгнат поотделно и да търсят убежище и изобщо да се отдалечат от мястото, дето се намирахме, тъй като скоро щяха да пристигнат неприятелските лодки. За мен беше невъзможно да продължа по-нататък, понеже не биваше да оставям умиращата си жена.

Останах с Анита и с поручик Леджиеро, моя неразделен другар, близо до морето в една нива, засята с царевица. Последните думи на другарката на сърцето ми бяха за децата и; тя предчувствуваше, че няма вече никога да ги види.

Постояхме известно време в нивата, като се колебаехме какво да правим. Най-сетне казах на Леджиеро да навлезе малко във вътрешността, за да открие някоя къща.

Той, какъвто сърцат беше винаги, се запъти веднага към вътрешността. Аз останах да чакам и не след много чух да се приближават хора. Изскочих от убежището и видях Леджиеро, придружен от едно лице, което познах веднага и чиято поява ме зарадва извънредно много. Беше полковник Нино Боне, един от отличните ми офицери, ранен при обсадата на Рим, дето той бе изгубил и един храбър брат. Беше се върнал у дома си, за да се лекува. Нищо по-хубаво не можеше да ми се случи от срещата с тоя брат по оръжие. Той живеел в тоя край, дето се намирало неговото стопанство. Чул оръдейната стрелба и като допуснал, че ще слезем на сушата, приближил се до морския бряг, за да ни намери и ни помогне. Смел и умен, Боне, излагайки се на голяма опасност, потърсил и намерил когото търсеше. Аз му се доверих напълно и благодарение на това се спасих. Той веднага предложи да идем в една къщичка в околностите, за да облекчим моята нещастна другарка. Тръгнахме, като подкрепяхме двамата Анита, и с мъка стигнахме до къщичката на бедни хора, дето намерихме вода, най-необходимото за болната, и не си спомням още какво. От тая къщичка отидохме в къщата на сестрата на Боне, която бе много любезна. Оттам прекосихме част от долините на Комакио и доближихме Мандриола, дето трябваше да намерим лекар. Стигнахме в Мандриола; Анита лежеше върху един дюшек в колата, с която я бяхме пренесли. Тогава казах на лекаря Занини, който пристигна току с нас: „Гледайте да спасите тая жена“. Той ми отвърна: „Да я сложим на легло“. Четиримата хванахме по един ъгъл от дюшека и я пренесохме на леглото в една стая, която се намираше до началото на една стълбичка. Когато слагахме жена ми в леглото, стори ми се, че забелязах на лицето и сянката на смъртта. Опитах пулса и… Сърцето и вече не биеше. Майката на децата ми, която обичах толкова много, бе труп! Щом ме видеха, те първо щяха да ме запитат за нея!

Оплаках горчиво загубата на моята Анита, оная, която ми бе неразделна приятелка при най-авантюристичните обстоятелства на живота ми. Помолих добрите хора, които бяха около мене, да погребат трупа й и се отдалечих, подтикван от самите домакини, които можех да изложа, ако останех повече време. Отправих се, залитайки, за Сант Алберто с един водач, който ме заведе у дома на един шивач, беден, но честен и благороден човек.

С Боне, комуто дължа живота си, започва редицата на закрилниците ми, без които нямаше да мога да странствувам в продължение на тридесет и седем дни, от устието на По до залива Стербино, откъдето отплавах за Лигурия.

От прозореца на стаята, в която се намирах в Сант Алберто, виждах да минават австрийски войници, господари и нахални както винаги! В това малко, но великолепно село, се крих в две къщи; и в двете къщи проявиха към мене щедрост, която надхвърляше материалните възможности на тия добри хора. Моите приятели намериха за добре да ме прехвърлят от Сант Алберто в съседната гора от пинии, дето прекарах известно време, като сменях често местата за по-голяма безопасност.

Много бяха посветените в тайната, която ме забулваше като вълшебен облак от преследвачите ми…— не само австрийци, но и хора на папата, които бяха най-лошите — и по-голямата част от тези храбри романци^[1] бяха младежи. Трябваше човек да ги види как се грижат за спасението ми. Когато сметнеха, че ме заплашва опасност на някое място, идваха нощем с двуколка, за да ме отведат другаде.

Австрийците и поповете от своя страна се мъчеха да се доберат до следите ми. Първите бяха разделили една дружина на отделения, които прекосяваха гората по всички направления. Поповете пък, от амвона и от изповеднята, подбуждаха невежите селянки да шпионират за славата божия.

Моите закрилници си бяха уговорили отлично нощните знаци, с които си служеха, когато трябваше да ме местят и когато се появяваше опасност. При опасност, когато забелязваха на определено място огън, отиваха по-нататък: иначе се връщахме назад или вземахме друга посока. Понякога, като се боеше от недоразумения, коларят спираше двуколката, слизаше и отиваше сам да разузнае или пък, без да слиза, намираше веднага човек да го осведоми за всяко нещо.

Тия мерки бяха вземани с такава точност, че будеха възторг. Нека се има пред вид, че ако моите преследвачи откриеха нещичко от онова, което ставаше, те щяха без съд и без милост да застрелят дори и децата на хората, които ме закриляха с такава преданост.

Колко съжалявам, че не си спомням имената на тия благородни романци, на които дължа живота си. Ако аз не бях се посветил на светата кауза на страната си, без съмнение преданата самопожертвувателност на тия хора би ме накарала да го сторя.

Така прекарах няколко дни в хубавата гора от пинии край Равена: малко време в колибата на един честен и благороден човек от народа и повече — скрит сред шубраците, които не липсват в гората.

Веднъж, като лежахме с другаря Леджиеро от едната страна на един шубрак, от другата минаха австрийци, които смутиха донякъде тишината на гората и спокойните ни размишления. Те минаха на малко разстояние от нас и предмет на оживения им разговор, разбира се, бяхме ние.

От гората ни пренесоха в Равена, в една къща извън градската врата, чието име не си спомням; както винаги, и там бяхме обградени със същите грижи и със същата любезност.

От Равена ни отведоха към Червия, в чифлика на един приятен човек, чието име не си спомням. Там прекарахме два дни и после се отправихме към Форли.

От Форли, дето прекарахме само една нощ, продължихме за Апенините, придружени от водачи.

Пътем трябва да отбележа, че никой от романците не е способен на издайничество, и когато приемат някой изгнаник, те го пазят като нещо свято. Продължителното владичество на най-поквареното правителство не е могло да развали характера на това мъжествено и благородно население. Управлението от крадци (1872), заместило безобразното управление на поповете, не познава тия хора, попаднали за нещастие под администрацията му, и ги измъчва безогледно. То ще разбере грешката си в деня, когато от Сицилия и от Романя до Алпите му поискат сметка.

Минахме границата на Романя и навлязохме в Тоскана. И в тая част на Италия намерихме същия интерес, същата любезност. Между другите, някой си Анастаси ни прие и ни пази в една своя къща в планините. После един свещеник! Истински ангел пазител на изгнаниците, той ни потърсил, намери ни и ни отведе в къщата си в Модилиана. Тук ще припомня онова, което вече много пъти съм казвал: аз мразя фалшивия порочен характер на свещеника изобщо, но откъсна ли индивида от социалното му положение на измамник и спра ли се на човека, аз го ценя като всеки друг човек.

Отец Джовани Йерита от Модилиана беше истински свещенослужител на Христа. Разбира се, под Христос тук разбирам добродетелния човек и законодател, а не оня Христос, когото поповете са превърнали в господ, за да прикриват зад него безнравствеността и лъжата в живота си. Когато някой преследван от поповете попадаше в тия места, отец Джовани Верита смяташе за свой дълг да го закриля, да го храни и да го избави от преследванията. Той бе спасил така стотици романци, които намираха убежище на тосканска земя. Осъдени от неумолимата ярост на духовенството, те гледаха да се прехвърлят в Тоскана, чието управление, макар и не добро, беше поне по-малко престъпно от управлението на поповете.

Освен това заточенията сред онова нещастно и смело население бяха чести и аз навсякъде при странствуванията си съм срещал изгнаници-романци, от които съм чувал да благославят името на истински благочестивия свещенослужител.

В къщата на дон Джовани в Модилиана прекарахме два дни. Уважението и предаността, на които той се радваше, служеха като охрана на гостолюбивото му жилище. По-късно сам той ни отведе през Апенините, с намерение да вървим по височините, за да се прехвърлим в сардинските държавици.

Като стигнахме в околностите на Филигари, една вечер нашият благороден водач ни остави на едно усамотено място и отиде да търси друг водач. При тези обстоятелства се породи едно недоразумение, което ни отклони от скъпата компания на нашия закрилник. Един водач, изпратен от него, може би сънен, понеже беше късно, се заблудил из пътя и не дойде навреме. Влязохме в селцето, когато дон Джовани бе излязъл вече оттам, за да ни настигне, обхванат от нетърпение поради закъснението на водача, и бе тръгнал по друг път. На разсъмваме се озовахме на пътя, който води от Болоня за Флоренция, и естествено не можехме да останем повече на такова открито място. Тогава решихме да намерим кола и да се отправим към Флоренция. Разделихме се с мъка с благородния човек, който ни бе придружавал и закрилял дотогава.

Когато потеглихме към столицата на Тоскана, денят бе вече настъпил. Из пътя се натъкнахме на един австрийски корпус, който отиваше, от Флоренция за Болоня: като не ни оставаше какво друго да правим, ние си дадохме благовиден и смирен вид и продължихме към западния склон на Апенините.

Когато стигнахме до едно ханче от лявата страна на пътя, коларят спря и намерихме за сгодно да останем на това място. Влязохме в ханчето, освободихме коларя и си поръчахме кафе. Аз седнах на една пейка вляво от входа, до една дълга маса, каквито обикновено има в подобни заведения. Понеже бях малко уморен, докато чакахме кафето, облегнах се на масата, унесен в дрямка. Леджиеро ме бутна с пръст по рамото, събуди ме и погледът ми се сблъска с малко приятните лица на някакви хървати, които бяха нахлули в ханчето. Беше друг неприятелски корпус или може би част от оня, който бяхме срещнали из пътя. Отпуснах отново глава върху ръцете си, като си дадох вид, че не съм видял никого. След като бе услужено на господарите и те напуснаха ханчето, ние изпихме кафето си. После прекосихме пътя и вдясно намерихме, убежище в една селска къща.

След като си поотпочинахме и събрахме необходимите сведения, отправихме се към Прато с намерение да стигнем лигурската граница. Вървяхме през по-голямата част на деня и стигнахме в една долина, дето се спряхме да пренощуваме в някаква странноприемница.

Там заварихме един млад ловец от Прато, който, изглежда, познаваше местността и беше в близки отношения със стопаните. Младежът беше спретнат, държеше се свободно и лицето му беше едно от ония открити и честни лица, които мъчно лъжат. Аз го загледах известно време така, че да разбере, че желая да говоря с него и го доближих; след като разменихме по няколко думи, открих му името си и веднага се убедих, че не съм се измамил. Като чу името ми, младежът от Прато се развълнува и в очите му блесна желание да ми помогне. Той ми каза: „Отивам в Прато, който е на няколко мили оттук; ще говоря с приятелите си и веднага ще се върна“.

Действително той се върна бързо и ни отведе в Прато, дето неговите приятели начело с адвоката Мартини бяха поръчали да се приготви кола, която трябваше да ни пренесе по пътя за Емполи, Коле и пр. към тосканските Мареме (блатливи крайбрежия — б.пр.). Там, препоръчани на други добри италианци, ние щяхме с голяма вероятност да намерим лодки, за да се доберем до някоя точка на лигурската земя.

Решението си да ни отправят към Мареме честните родолюбци от Прато обосноваваха с наличието на строгите наблюдателни пунктове по сардинската граница, поддържани от управлението на дука, за да попречи на многобройните тогава политически компрометирани лица, които търсеха спасение отвъд западната граница, да преминат в оная италианска земя, дето австрийското насилничество не трябваше никога да намери поле за дивата си жажда за грабежи и убийства.

Нашето пътуване от Прато до Мареме бе наистина особено. Ние прекосихме доста път в затворена кола, като се спирахме от спирка на спирка, за да сменяме конете. В някои селища престоите ни биваха извънредно дълги, понеже нашите колари не бързаха като нас. Така че любопитните имаха възможност да се навъртат около колата ни; при това на няколко пъти бяхме принудени да слизаме, за да се храним, или за друго, тъй като трябваше да прикриваме изключителното си положение. Естествено в малките села бяхме в устата на безделниците, които правеха хиляди догадки върху личността ни, още повече че трудните времена на една ужасна реакция ни обграждаха със съмнения. Особено в Коле, днес патриотично и напредничаво село, бяхме обградени от тълпа, която не пропусна да прояви подозрение и враждебност към физиономиите ни, които съвсем не издаваха кротки и равнодушни пътници. Ала освен непристойните ругатни, които ние, естествено, се направихме, че не чуваме, друго нема.

За съжаление, още бяхме във времена, когато поповете разправяха на хората, че либералите са сган от убийци (1849 г.). Ала няколко години по-късно в същото село ме приеха с възторжена любезност, която няма да забравя през целия си живот.

Минахме под стените на Волтера, дето се намираше тогава Гуераци с част от политически провинените лица от Тоскана, и се ограничихме само да нахлузим шапки върху очите си. Първото сигурно убежище, което стигнахме близо до Мареме, бе Сан Далмацио. Настанихме се у дома на доктор Камило Серафини, благороден мъж и истински италиански патриот, надарен с необикновена смелост.

У дома на Серафини прекарахме няколко дни. После ни заведоха в една баня, собственост на един роднина на Мартини. Оттам ни заведоха в дома на Гуелфи, по-близо до морето. Навсякъде ни бе засвидетелствувано гостоприемство, заслужаващо най-голяма признателност.

Между това тия благородни приятели поведоха преговори с един генуезки рибар да ни откара в Лигурия. Един прекрасен ден няколко младежи от тия места, въоръжени с двуцевки пушки като ловците от Равена и като тях силни, пъргави и смели, дойдоха в дома на Гуелфи, дадоха на двама ни по една пушка като тяхната и ни отведоха през гориста местност към морския бряг, на няколко мили източно от Фолоника, пристанище за товарене на въглища в Стербинския залив. Там ни чакаше една рибарска лодка и ние напуснахме брега, трогнати от предаността на младите ни освободители.

От Стербинския залив се отправихме за остров Елба, дето трябваше да се товарят сечива и хранителни припаси. Част от деня и цялата нощ прекарахме в пристанището Лонгоме. Оттам, по тосканското крайбрежие, стигнахме до ливорийското пристанище и без да се спираме, продължихме на запад.

Аз не се съмнявах в лошия прием, който под влияние на правителството ме очакваше в сардинските държави, и ми хрумна да поискам убежище на борда на един английски кораб, който бе пуснал котва в ливорнийското пристанище. Ала моето желание да видя още веднъж децата си, преди да напусна Италия, дето повече не можех да остана, надделя и към края на септември слязох на пристанището Венбре.

От пристанището Венбре до Киавари не ни се случи нищо особено. В Киавари гостувахме у братовчеда ми Бартоломео Пучи. Бяхме чествувани от доброто семейство на роднината ми, както и от гражданите на Киавари и от многобройните ломбардци, които се бяха приютили в тоя град след сражението при Новара. Но генерал на Мармора, тогава кралски комисар в Генуа, като се научил, че съм пристигнал, заповядал да бъда преместен в Генуа, придружен от един преоблечен полицейски началник.

Не намерих нищо особено в постъпката на генерал на Мармора: той беше оръдие на преобладаващата тогава в страната политика, при това много доверено оръдие, и естествено не можеше да не бъде против всекиго, който като мене носеше белега на републиканския печат.

Затвориха ме в една килия в дукския дворец в Генуа и после ме отведоха нощем на борда на военния кораб „Сан Микеле“. Трябва да призная, че и на двете места се държаха добре към мен.

Поисках само да ми дадат двадесет и четири часа, за да отида да прегърна децата си, като обещах, че след това ще се завърна. Разчитайки на думата ми, на Мармора, ми разреши.

Не зная дали на борда на парахода „Сан Джорджио“, който ме отнесе в Ница, имаше преоблечени агенти, но в Ница положително полицията беше предварително уведомена и при пристигането ми стражарите бяха нащрек. Поради навиците на кралските власти аз влязох с няколко часа по-късно; така че можах само да отида в Кавас, дето се намираха децата ми, да прекарам там нощта и веднага да отпътувам.

Свиждането с децата ми, които бях принуден да оставя кой знае за колко време, ме натъжи извънредно много. Вярно е, че те оставаха в приятелски ръце: двете момчета при братовчеда ми Аугусто Гарибалди, а моята малка Тереза при съпрузите Дейдери, които я гледаха като своя. Аз трябваше да се отдалеча за неопределено време: да, за неопределено време, защото ми бе предложено да си избера място за изгнание. Тук не трябва да премълча мъжествената защита, която поеха за каузата ми народните представители от левицата на пиемонтското народно събрание. Баралис, Борела, Валерио, Броферио издигнаха мощен глас в моя полза и ако не успяха да ме изтръгнат от изгнанието, те успяха положително да ме изтръгнат от нещо по-лошо. Както винаги жаждата за кръв у австрийско попската партия беше ненаситна, а тая партия беше силна навсякъде в полуострова.

За място на изгнанието си избрах Тунис. Моята надежда в по-добрите съдбини на Италия ме накара да избера по-близко място. В Тунис се намираха Кастели от Ница, приятел от детските ми години, и Педриани, приятел от 1834 г. и другар при първото ми осъждане на изгнание.

И тъй, за Тунис отпътувах с военния кораб „Триполи“. В Тунис управлението, по внушение на Франция, отказа да ме приеме и трябваше да сляза на остров Магдалена, дето прекарах около двадесет дни.

Смешно! Намериха се хора, които ме обвиниха пред сардинското управление или самото управление си го измисли, че съм кроил бунтове в този остров, дето половината от населението по онова време беше на кралска служба или на пенсия. Във всеки случай населението се отнасяше много добре към мене.

От Магдалена отпътувах с военния бригантин „Колумб“ за Гибралтар. Английският управител на тая крепост ми даде шестдневен срок, за да се отдалеча. Колкото голяма беше обичта и признателността, които винаги съм хранил към благородния английски народ, толкова тази постъпка ми се стори неучтива, дребнава и недостойна.