Джузепе Гарибалди
Моите спомени (19)

Сражение и пожар

В деня на отстъплението и прехвърлянето върху десния бряг на цялата наша дивизия заедно с много материали, на мене ми се отвори работа, защото освен че не бяха много хората ми, но по-голямата част от тях бяха кавалеристи, а при това в пространството, което трябваше да преплаваме, имаше силно течение.

И тъй, аз работих усилено от заранта до обед, като употребих всичките лодки, с които разполагах, за да прехвърля всичко. После се отправих към входа на лагуната и заех позиция нависоко, за да наблюдавам неприятелските кораби, пълни с войска, които се движеха комбинирано с войските по суша.

Преди да се изкача на планината, предупредих генерала, че неприятелят се тъкми да влезе със сила в пристанището на Бара, действие, в което не се съмнявах, понеже бях видял маневрите на неприятелската ескадра от мястото, където извърших прехвърлянето. После, като стигнах нависоко, се уверих напълно в това. Неприятелските кораби на брой двадесет и два, не бяха с голяма вместимост, ала отговаряха на дълбочината на устието на лагуната. Веднага уведомих повторно генерал Канабаро. Нямаше време за губене. Обаче било поради колебливост от страна на генерала, било поради необходимостта хората да се нахранят и да си поотпочинат, факт е, че никой не дойде навреме, за да подпомогне защитата на устието, място, където, ако се настанеше нашата пехота, можеше да унищожим неприятеля. Вместо това съпротивата бе проявена от батареята, разположена на източния нос и командувана от смелия капитан Еспосто; но поради недостатъчната опитност на артилеристите и поради лошото състояние на оръдията, тя причини само незначителни щети на неприятеля. Същото се случи и на борда на трите малки републикански кораба, командувани от мене; екипажите бяха малобройни, а в тоя ден мнозина, и то най-добрите, бяха останали да прехвърлят върху брега остатъка от дивизията и някои, които се опъваха, за да не бъдат изложени на една ужасна и неравна битка. Слязох от планината и бързо се озовах на мястото си на „Рио Пардо“. Пристигнах, когато моята несравнима Анита с присъщата си смелост бе дала вече първия оръдеен изстрел и ободряваше изплашената сган.

Сражението трая малко, но бе кръвопролитие. Не загинаха много хора, понеже малко имаше на борда; във всеки случай от офицерите на трите кораба само аз останах жив.

Цялата неприятелска ескадра влезе в лагуната, като откри адски артилерийски и пушечен огън. Облагодетелствувана от вятъра и от течението, които удвояваха бързината й, тя претърпя незначителни загуби. Хвърли котва на разстояние от нас колкото обстрела на оръдие, като продължи да ни обстрелва с оръдия, които имаха по-голям калибър от нашите.

Поисках хора от генерал Канабаро, за да мога да продължа сражението; вместо помощ, получих заповед да запаля трите кораба и да се оттегля на суша с хората си.

С тази мисия бях изпратил Анита, като й бях заповядал да не се връща на борда; но тя донесе лично отговора на генерала. Благодарение на чудното хладнокръвие на младата героиня, можах да спася военните припаси.

Понеже неприятелят продължаваше да ни обстрелва и бях почти сам, с голяма мъка можах да запаля нашия малък флот. При това трябваше да понеса печалното зрелище, каквото представляваше изгарянето на труповете на братята ми по оръжие, тъй като нямах възможност да ги погреба по друг начин или да им отдам почестите, които заслужаваха.

Вече се спускаше нощ, когато събрах оцелелите си другари и потеглих на опашката на отстъпващата дивизия към Рио Гранде, по същия път, който преди няколко само месеца бяхме преминали, изпълнени с надежди и окриляни от победата.