Джузепе Гарибалди
Моите спомени (70)

Кампания в Тирол

Бяха изминали около четири години от деня, в който бях ранен в Аспромонте. От известно време се носеха слухове за съюз с Прусия против Австрия. На 10 юни 1866 г. пристигна в Капрера приятелят ми генерал Фабрици да ме покани от страна на правителството и на нашите да поема командуването на доброволците, които се събираха отново в голям брой навсякъде в Италия.

Същия ден отпътувахме с параход и щом стигнахме на брега, веднага се отправихме към Комо, дето трябваше да се събере най-голямата част от доброволците.

Доброволците наистина бяха много, все същите хубави и пламенни младежи, готови винаги да се бият за Италия, без да искат каквато и да било награда. С тях бяха смелите, ветерани от много битки, които се радваха, че ще ги водят.

Изгледите, при които се започваше кампанията от 1866 г., обещаваха на Италия блестящ резултат, ала тоя резултат излезе жалък, позорен!

Макар народът да беше изтощен от едно хайдушко правителство, той обаче беше изпълнен с въодушевление и готов за жертви. Многобройният флот трябваше да премери силите си с един по-слаб враг, който при това се смяташе за победен, докато за пръв път нашата войска, почти два пъти по-голяма от австрийската в Италия, виждаше под знамената си синовете на целия полуостров, от Лилибео до Ченизио, изгарящи от желание да се бият с вековния враг — само надменното невежество и неспособност на оногова, който водеше войската, можеше да го доведе до Кустоца.

Доброволците, които можеха да достигнат до сто хиляди души, при едно посредствено правителство поради обикновения страх бяха ограничени на около една трета от това число и по отношение на въоръжаването им, облеклото им и пр. към тях се отнесоха както винаги. И когато стана катастрофата при Кустоца, само няколко хиляди души се намираха в Сало, Лонато и Лаго ди Гарда, докато техните полкове на опашката бяха още в Южна Италия, където очакваха обувки, оръжие и др.

Въпреки многото пречки всичко обещаваше една блестяща кампания, такава, която да постави нашата нация между първите в Европа, да подмлади тая стара матрона и да я отведе отново към първите времена на римския живот. Ала не стана така; поведена от йезуитството в марсианско облекло, тя бе въвлечена в една помийна яма от унижения! Правителството, подтикнато от общественото мнение, ала враждебно настроено към доброволците, на които нямаше вяра и от които се боеше, защото бяха представители на правата и свободата на Италия, въоръжаваше малцина от тях, но във въоръжението, организацията и нуждите им бяха отразени антипатията и недоброжелателството, с които са били приети.

И все пак те бяха изпратени на фронта, където след два дни трябваше да забушува битката. Стремителността, с която бяха извършени движенията на войската, и нещастните събития, които последваха веднага, благоприятствуваха за съсредоточаването на доброволците. А във висшите сфери възнамеряваха (обикновените йезуитски глупости), за да не се съберат заедно толкова много доброволци, да ги разделят на две и да оставят от тях половината в Южна Италия под известни предлози, които разпространяваха, за да прикрият вината си; това обаче си оставаха само предлози.

Какъв великолепен кръгозор се разкриваше на изток за нас! С тридесет хиляди души по далматинските брегове ние трябваше да катурнем австрийската монархия! И колко симпатични хора и приятели намерихме ние в тая част на Източна Европа, от Гърция до Унгария! Всичките народи бяха войнствено, враждебно настроени към Австрия и Турция и се нуждаеха от малък тласък, за да се вдигнат против господарите си. Безспорно ние щяхме да заангажираме неприятеля по такъв начин, че да го принудим да изпрати една могъща войска срещу нас, като намали военните си сили на запад и на север, защото иначе бихме проникнали в сърцето на Австрия и бихме хвърлили огромната главня на възраждането на десетте националности, които съставят това разнородно и чудовищно тяло.

Тъй като трябваше да действувам по Лаго ди Гарда, аз поисках да поставят под мое командуване флотилията в Сало и постигнах това лесно. Но ако човек спре вниманието си върху окаяното състояние, в което се намираше тая флотилия, ще разбере лесно колко трудно е било за нас да я спасим от неприятелската флотилия, която беше по-многобройна и много по-добре организирала. Доброволците трябваше да излъчат по-голямата част от хората, особено моряците, за да екипират флотилията и да укрепят крайбрежието и го защищават, особено след злополучното сражение при Кустоца и оттеглянето на войската ни.

Един цял полк трябваше да остане в Сало с единствената задача да пази това място и целия съседен бряг, както и укрепленията, които се издигнаха постепенно, за да го защищават.

Генерал Авецана със съответен брой офицери, включително един силен отред от доброволци-моряци, дошли от Анкона, Ливорно и други морски пристанища, трябваше също тъй да остане в Сало със същата цел.

Австрийската флотилия на Лаго ди Гарда броеше осем военни парахода, въоръжени с четиридесет и осем оръдия, със съответните екипажи и снабдени с всичко необходимо. При пристигането ми в Сало италианската флотилия имаше готова само една канонерка с едно оръдие; от другите пет канонерки, със същото въоръжение и движени също тъй с пара, едната стоеше на сушата безполезна, а на останалите четири машините не бяха в ред. Вярно е, че веднага се пристъпи към поправянето на четирите малки плавателни съда, ала едва към края на войната петте канонерки бяха готови с по едно 24 калибрено оръдие. Тоест, пет оръдия от 24 калибра, докато врагът разполагаше с четиридесет и осем оръдия от 80 калибра надолу.

Пристъпи се също тъй и към построяването и въоръжаването на салове, които можеха да ни бъдат от значителна полза, ала липсата на необходимото и бавността на работата не позволиха да се довърши поне един докрай!