Джузепе Гарибалди
Моите спомени (55)

В Централна Италия

По онова време напълно враждебна към господарите си, Централна Италия проявяваше едно естествено желание да има алпийските стрелци. Тоя корпус се радваше заслужено на почитта на страната. Съставен от хора с независим характер, за него можеше да се предполага с голяма вероятност, че той не е обвързан за вечни времена с монархическите заповеди. Тъй че не беше необходимо да го подтикват много, за да го тласнат срещу тираните и поповете.

Монтанели и Маленкини ми говориха за това, те дори направиха една обиколка в Централна Италия и като се завърнаха, ме уведомиха за желанието на правителствата на Флоренция, Модена и Болоня да ида в Централна Италия, където щели да ми поверят командуването на тамошните войски. При това и двамата настояха да отида.

Когато отговорих на Монтанели, че ще си дам незабавно оставката и ще отида в Централна Италия, той ме прегърна развълнуван. По-късно дойде Маленкини с едно писмо от Риказоли, който ме викаше в Централна Италия, за да командувам войската или част от нея. От тоя израз долових, че имаше някакво недоверие, но тъй като никога не съм поставял условия, когато съм служил на каузата на народите и особено — на своята страна, аз не казах нищо.

Ала добрият Маленкини ми казваше, че Фарини, с когото бил говорил в Модена, и Пеполи, когото бе видял в Торино, го уверявали, че щели да поверят на мене командуването на всичките тамошни войски.

И тъй, аз си дадох оставката и потеглих от Генуа за Флоренция. В столицата на Тоскана започна да се оправдава моето съмнение — разбрах, че имам работа със същите хора, с които ми се бе паднало да преговарям от самото пристигане в Италия. Там започнаха да ми говорят за възможността генерал Фанти да приеме върховното командуване, с което смятаха, че ще ме поласкаят. Нещастни хитреци! Може би аз трябваше да не приемам нищо и да се върна към частния живот, но, както казах по-рано, страната беше заплашена. И, освен това, имах ли навика да искам нещо, щом се отнасяше до една толкова хубава кауза? И тъй, аз поех командуването на тосканската дивизия. Добрият народ на Флоренция ме поздрави с въодушевление, когато влизах в Палацо Векио, ала управляващите, на които, естествено, тия възторжени приветствия не бяха приятни, поискаха от мене да умиря народа и да отпътувам колкото е възможно по-скоро за Модена, където се намираше главната квартира на дивизията.

Повикването ми от страна на управляващите се дължеше на малката популярност, на която се радвах и с която те искаха да си послужат, за да популяризират себе си.

Принуден да се огранича с тосканската дивизия, аз се заех да подобря състоянието и.

Управляващите гледаха да се отърват от личността ми без да отстранят напълно името ми, от което имаха нужда, за да се харесат на народа. Като ме назначиха помощник-началник на войските на съюза, те сметнаха, че са намерили средство за много подлости; при това тоя съюз се състоеше от три области в полуострова, чиито силни правителства, за да се харесат на известни господари, не дръзваха да се нарекат Италия! Ето по какъв начин се гради тая наша унизена и опозорена страна!

Тук започнаха долните интриги, за да ме отвратят. Фанти отказваше да приеме храбрите ми офицери измежду алпийските стрелци, повикани от мене със съгласието на моденското правителство, и приемаше всякакви други офицери. Към моите нещастни стрелци, дошли масово в Централна Италия, щом се научили, че съм там, за да засилят съществуващите корпуси и да образуват нови, се отнасяха зле. Управителят Чиприани в съгласие с Фанти ме изпраща в Римини, за да въоръжа два търговски кораба с оръдия, и накарва да ме съпровожда един, негов брат, който носи шифър и с когото си кореспондира, без аз да зная нищо. В Римини всяка заповед, всяка дума се предаваше на генерал Медзакапо, който беше мой подчинен.

Аз преценявах цялата трудност на положението си и трябваше да преглъщам всичко, изпълнен с надеждата, че ще мога да бъда полезен на тая нещастна земя. За щастие, заради обидите на една подла клика бях донякъде възнаграден от любовта на населението и воините.

Известно време се ласкаех от мисълта, че мога да променя неприятното положение и да сторя нещо полезно, като гледах да спечеля Фанти с приятелство, и направих всички усилия, за да го завоювам, но се излъгах и искреността ми бе проиграна.

Марке и Умбрия също не можеха да понасят папското иго и още преди пристигането ми бяха се споразумели с Чиприани да въстанат. Въоръжаването на двата кораба в Римини беше обосновано с това обстоятелство и аз бях получил указания да съдействувам за едно въстаническо движение в тия страни.

Моето присъствие в Римини въодушевяваше доброто население. Ала откровено казано, най-вече от страна на Чиприани се искаше да се дава вид, че се върши нещо, а в същност не само да не се върши нищо, но дори да се спъва акцията и да се връща тя назад. През това време спрямо мене се проявяваха хитрини.

Колкото се отнася до населението на Марке и Умбрия, то продължаваше да се вълнува.

Докато аз подготвях всичко, за да действуваме, скритом се изпращаше заповед до подчинените ми да не ме слушат.

Такова беше положението ми в Централна Италия, когато пристигна в Римини генерал Санфронт, изпратен от краля. Той ме завари много смутен и възмутен от вероломното поведение на враговете ми. Ако той не беше дошъл, не знам до какво отчаяно решение щях да стигна. Придружих генерал Санфронт до Торино и там имах с Виктор Емануил едно съвещание, от което произтече следното: той щеше да посъветва генерал Фанти да приеме оставките, предложени му от управниците на Флоренция и Болоня; присъствието на Чиприани в Романя се сочеше като вредно; начело на силите на Централна Италия, аз трябваше да действувам за благото на общата кауза, както намеря за уместно, като не ми се даваше обаче съгласие да нахлуя в папската област — обикновените недомлъвки, много естествени за положението на Виктор Емануил в присъствието на един революционер; както една година по-късно не даде съгласието си за експедицията в Сицилия, за преминаването на Месинския пролив и най-сетне за похода към Рим, който свърши при Аспромонте. Отпътувах от Торино доволен и не губих, разбира се, време в Модена, където заварих Фарини и Фанти, на които обясних откровено резултата от мисията си.

Ала моите противници не спяха: една телеграма от министерството на войната казваше на Фанти да не приема оставката, а през това време се работеше пред Виктор Емануил, за да се променят разпорежданията му по отношение на мене.

Първата мярка, която трябваше да се вземе в Централна Италия, беше да се свали Чиприани от управлението на Болоня. Той трябваше да слезе от власт с добро или със зло и аз съобщих това на ония господа. В случай че потрябваше да действуваме в папската държава, ние не можехме да оставим зад гърба си един враждебен управник, който се стреми само към едно — да спъва националното въоръжаване. Мярката спрямо Чиприани бе приета благосклонно от всички, тъй като всички бяха заинтересовани от отстраняването на тоя човек, особено Фарини и Фанти. Ала Наполеон, Кавур, Мингети и др. имаха голям интерес да го подкрепят.

И тъй, Виктор Емануил беше възпрепятствуван (ако всичко това не беше примка) в добрите си намерения и беше принуден пак да отстъпи пред самовластието на Кавур, както беше сторил в началото на войната, когато бе заповядал да се увеличат силите ми с полка на алпийските стрелци, които ми бяха изпратени чак след свършването на войната.

Аз очаквах от краля да направи нещо, както се бяхме споразумели: ако не разреши изрично действията ми, то поне мълчаливо да ги приеме, като остави върху мене цялата отговорност за тях; при това аз бях готов, ако потрябва, дори и да не предприемам нищо. Аз се подчинявах на всичко това и бях готов на всякаква развръзка. Ала нищо не дойде! Най-сетне изпратих майор Корте при Виктор Емануил и тогава бях повикан в Торино. Като стигнах в столицата, аз се явих пред краля и веднага забелязах промяната, станала в него от последното ми съвещание насетне. Той ме прие с обичайната доброта, но с няколко думи ми даде да разбера, че исканията отвън го принуждавали да се придържа към статуквото и че смятал за по-добре да ме държи за известно време настрана.

Кралят пожела да приема чин във войската; отказах, като му благодарих за честта, ала приех хубавата ловна пушка, която той поиска да ми подари и която ми изпрати чрез капитан Треки от моя генерален щаб, когато аз вече бях в един вагон на влака за Генуа. Пристигнах в Генуа, от Генуа в Ница, където прекарах три дни с децата си и се върнах в Генуа, за да отпътувам с парахода, който щеше да тръгне за Мадалена на 28 ноември 1859 г.

Багажът ми беше на борда и аз вече се тъкмях да отпътувам, когато в къщата на приятеля ми Колети, където се намирах в момента, се яви пред мене една депутация от знатни генуезци с кмета на града, господин Моро, които ми заявиха, че отдалечаването ми щяло да бъде едно зло при тия обстоятелства. Аз склоних да остана и приех гостоприемството, предложено ми от приятеля Леонардо Касталди в една вила в Сестри, където прекарах няколко дни. През това време се говореше за подвижни национални гвардии и полковник Трю ми каза, че кралят желаел да ме види, за да комбинира нещо във връзка с това.

Като стигнах в Торино, срещнах се с краля, който към мене бе винаги добър; срещнах се и с министъра Ратаци, който ми вдъхна малко доверие. Споразумях се с двамата да бъда натоварен с организирането на подвижната национална гвардия в Ломбардия. Аз се задоволих с това положение поради две причини: първата беше тая, че ще мога да подготвя един добър контингент за войната, в която Италия трябваше по необходимост пак да се потопи; втората — че ще мога да настаня в тия подвижни гвардии мнозина от братята си по оръжие, по-голямата част от които скитаха без хляб.

Понеже се съмнявах, че ще успея да постигна поставената ми задача и понеже бях по-скоро противник на всяко сдружение, което не беше сдружение на целия народ, отначало аз отказах да приема и щеше да бъде по-добре, ако бях постоянствувал в това решение; ала след като ме подтикнаха отново и ми дадоха да разбера, че ако успея, можеше да се извърши голямо добро, най-сетне приех. Реши се да се учреди едно сдружение, което под името „Въоръжен народ“ трябваше да събере всичките други сдружения.

Дотук работите вървяха отлично. Всички лица от различните сдружения, които се явяваха пред мене, съчувствуваха на идеята за сливането и даваха вид, че са доволни от нея.

Едно събрание на сдружението „Свободен съюз“ трябваше да одобри помирителния акт, но същите ония, които пред мене се показаха доволни от предложеното сближение, защитиха съвсем различни идеи и под един или друг предлог заявиха, че помирението е невъзможно. Аз открай време съм си мислил и все повече съм се убеждавал, че ние, италианците, можем да се разберем само ако заиграе тоягата. И тъй, всичките усилия пропаднаха, стана дори по-лошо — чуждите посланици, силни благодарение на слабостта на управлението, или, както се разправяше, подтикнати от Кавур и Бонапарт, който тогава беше всемогъщ, поискаха обяснения, вследствие на което министерският кабинет, без Ратаци, си подаде оставката. Предлогът беше въоръженият народ, мобилизирането на националната гвардия и, ако ми е позволена толкова самомнителност, моята скромна личност, забъркана във всичко това.

Кралят ме повика и ми каза, че трябва да се откажа от всички проектирани идеи.