Джузепе Гарибалди
Моите спомени (30)

Отстъпление към Кориентес. Сражение при Ароу Гранде

През нощта преминахме реката Еспенила и се разположихме на десния й бряг. До Ескуина, първия град на Кориентес, употребихме три дни, като се движехме много трудно между езера и блата; при това дневната дажба на всекиго от нас се състоеше само от малък къс сухар. Като стигнахме в Ескуина, малко се пооправихме: настанихме ранените на закрито, получихме в изобилие месо и доброто население ни засвидетелствува пълното си гостоприемство.

През няколкото месеца, прекарани в областта Кориентес, не се случи нищо особено. Управлението на областта имаше намерение да въоръжи една малка флотилия, ала в края на краищата само ме накара да си загубя времето. По-късно получих заповед от монтевидейското правителство да се отправя към Сан Франчиско в Уругвай и да се поставя заедно с войската си под заповедите на генерал Рибера, който пребиваваше с войската си по тия места.

И тъй, ние прекосихме цялата територия на Кориентес — от Санта Лучия до провлака Де Хигос, над Уругвай. Преминахме този провлак и се спуснахме чак до Сан Франчиско отчасти по реката, отчасти по суша.

В Салто имах добрия случай да срещна Анцани от Бреша, станал тогава търговец или по-скоро служащ при Бини, установен в тоя град от известно време. Като стигнах в Сан Франчиско, заварих няколко наши военни кораба, на които поех командуването.

Генерал Рибера, председател на монтевидейската република, бе минал в Ентре-Риос с всичката ни войска; в тая област трябваше да се присъедини към коринтската войска и заедно с нея да нападне войските на Уривес. На 6 декември 1842 г. пламна прочутата битка при Ароу Гранде, където нашите, т.е. три народа, борещи се за свещените си права срещу един тиранин, бяха разбити.

В Сан Франчиско, където намерих генерал Агуяр, останал там по здравословни съображения, прекарах малко време. Скоро генералът ми заповяда да отида при Василакския провлак с цялата си войска, като прибера няколкостотин войници, наречени агуеридос, командувани от полковник Гуера, за да сътруднича на акцията на нашата войска. Пристигнах с плавателни съдове във Василак и там намерих някои материали от войската, ала нито един войник. Изпратих няколко разузнавачи да проучат полето: нищо! Беше съдбоносният 6 декември — всички, до последния човек, бяха призовани за сражението, което се решаваше на осемнадесет мили разстояние по бреговете на Ароу Гранде.

Понеже не намерих човек, от когото да получа сведения за войската, а при това не получих и заповед от върховния началник, решихме да свалим на суша всичките си войски, като оставим малък гарнизон в корабите, и да се впуснем да търсим нашите.

Един цял малък корпус, като стигне близо до някоя разбита войска, винаги може да бъде много полезен. Естествено, той няма да превърне поражението в победа, но винаги ще може да спаси материали и ранени или не ранени хора, които иначе биха попаднали в ръцете на неприятеля. Дори често пъти, като види един дисциплиниран и неустрашим корпус, неприятелят, макар и победител, но след сражението по необходимост и той разстроен, много е вероятно да се спре и да даде на така победените възможност да се оттеглят по-спокойно.

Пътем ще отбележа, че следвайки моята любима рио-гранденска система, никога не се движех по суша без известна част кавалерия, извлечена от „земноводните“ ми другари по участ, между които имах прочути кавалеристи, изгонени от кавалерията поради лошо поведение, а може би и поради престъпления, но хора, които се биеха храбро и които, естествено, наказвах, когато заслужаваха.

По тия места ние не срещнахме хора, но затова пък намерихме няколко изоставени коня, които моите войници бързо снабдиха със седла и ги използуваха в разузнавателната служба.

Ние бяхме готови и вече се тъкмяхме да тръгнем в поход, когато получихме заповед от генерал Агуяр да отидем в Сан Франчиско.

Като пристигнахме там, получих от полковник Естевес бележка, която започваше със следните безутешни думи: „Нашата войска преживя един раздор“. Генерал Агуяр бе тръгнал по левия бряг на река Уругвай да събере отново бегълците. От мене се искаше да остана в Сан Франчиско, за да пазя многото материали.

През времето, протекло между сражението при Ароу Гранде и началото на обсадата на Монтевидео, настъпи оная бъркотия, онова подхващане, изоставяне и повторно подхващане на кроежи, което се случва при подобни обстоятелства, т.е. след големи поражения. И наистина голяма, почти пълна бе катастрофата на войската ни, защото за дълго време от нея не можа да се излъчи нещо, което да прилича на военен корпус.

Като се има пред вид, че монтевидейската войска бе отишла да нападне най-силната войска, която е била виждана в Южна Америка, и то при неблагоприятна позиция с реката Уругвай в гръб, лесно се разбира как отломките от войската ни са били смазани или пленени.

Също тъй, от наша страна се изпадна в страх и нерешителност и мнозина избягаха — нещо неотменно в една война, в която и двете страни говорят еднакъв език и главните ядра в тях са от една и съща земя. Обаче народът отвърна с твърдост и героизъм на силния повик на смелите, които обявиха отечеството в опасност и призоваха всички на оръжие.

В скоро време се създаде една нова войска, не толкова многобройна и не толкова дисциплинирана, но поне много повече изпълнена с устрем и въодушевление, повече убедена в свещената кауза на дълга, която я тласкаше. Не беше вече каузата на един човек, която я подбуждаше, която тласкаше масите към бойните полета — звездата на тоя човек беше залязла в последното сблъскване и напразно се силеше впоследствие да се издигне отново; а беше националната кауза, пред която замлъкнаха омразата, личностите, жалките раздори.

Чужденецът се готвеше да нахлуе в територията на републиката. Всеки гражданин тичаше с оръжие и коне да се нареди под знамената, за да го отблъсне. Опасността растеше с приближаването на страшната войска на Розас, командувана от неговия ужасен лейтенант Уривес; но заедно с опасността растеше у народа и възторгът, предаността към отечеството. Нито един глас за разбирателство и споразумение с нашественика! И още тогава човек можеше да предугади на какво постоянство, на какви лишения и на какъв героизъм е способен тоя народ, който издържа в столицата си една деветгодишна обсада и накрай победи.