Джузепе Гарибалди
Моите спомени (35)

Матреро

След превземането на Колония, трябваше да продължим по-нататък и да установим властта на републиката върху левия бряг на Уругвай. Островът Мартин Гарча, където изпреварих Анцани с една малка експедиция, се предаде без съпротива. В тоя остров си набавихме няколко говеда и коне.

Там премина към нас първият матреро, някой си Виворина, от ония, които държаха за нас. Тук му е мястото да кажа няколко думи за това съсловие от храбри авантюристи, които ни подпомогнаха толкова много с услугите си в нашата трудна и славна експедиция.

Матреро е истински тип на независим човек. И защо да живее сред едно развалено общество, да зависи от попа, който го лъже, и от властелина, който тъне в излишества и наслади, използувайки плода от усилията на подвластните си?

Защо? — Когато може да си живее сред девствените и безкрайни поля на един нов свят, волен като лъва и орела, да си почива, сложил глава върху скута на любимата жена, когато е уморен, или да лети с дивия си кон в безкрайните пампаси, търсейки вкусна храна за себе си и за милата си?^[1]

Матреро не признава никакво управление. Но тъй много управляваните европейци щастливи ли са? В тая област са натрупани толкова много лоши доказателства и се трупат още други, че въпросът става много трудно разрешим. Независим, матреро властвува над онова безкрайно пространство на страната с авторитета на управник. Той не налага данъци и тегоби, не отнема на бедняка единствената му надежда — сина, за да го направи главорез. От жителите той иска като доброволен дар необходимото за скитническото си съществуване (нуждите на матреро са крайно ограничени), като в замяна дава на дарителя изработените от него принадлежности за кон, които се ценят извънредно много по ония места. Добрият кон е главното нещо за матреро. Неговите оръжия обикновено са една карабина, един пищов, една сабя и неизбежният нож, който му служи, за да се сдобива с месо и да се храни.

Нека се има пред вид, че от вола той си доставя необходимото за седлото, манкадора, за да връзва на паша коня, своя другар, лае манкас, за да го привикне да не скита, лас болас, които достигат кагуара (див кон), когато лети като стрела, и го повалят на земята, като се усукват в краката му. Ако лас болас не са най-полезните, то са най-ужасните оръжия на гаучо (човека на полето). С лас болас той улучва, както казахме, кагуара, камилската птица, която не лети, но по бързина не отстъпва на бойния кон, и човека, когато след сражението бяга пред неприятеля победител. Тежко и горко на беглеца, ако не е на добър и бодър кон!

За нас, европейците, е поразителна гледката, която представлява бягащата кавалерия и преследващата я кавалерия-победителка. Над последната се издига облак от болас и се насочва към преследваните, които много често биват удушвани както бягат.

Ласото, едно от полезните оръдия на гаучо и на матреро (гаучо и матреро са почти синоними, тъй като първият не е като втория винаги независим от онова, което се нарича управление), ласото, което винаги виси върху левия хълбок на коня, служи на южния американец да си доставя храна и да си припечелва хляба, когато е принуден (нещо рядко) да работи, за да живее. Обикновено телешкото месо е единствената храна на матреро.

Като вземете пред вид всички тия неща, за чието създаване и непрестанна употреба е необходим ножът, ще имате представа колко много цени матреро това оръжие, с което той си служи чудесно и когато потрябва да пререже гърлото на своя неприятел. Той никога няма да откаже да раздели с вас своето асадо (печено), но вие трябва да си имате нож, за да не рискувате да ви откаже да ви заеме своя, който той цени повече от всичко друго и ако го загуби, много трудно ще може да си намери друг в пустинята.

Както казах, матреро е като гаучо на лас пампас — владетел на ла кикила (хълма) на Рио Гранде, но е повече против законите, повече независим. Той се подчинява, когато управлението отговаря на разбиранията му, на симпатиите му; иначе полето и гората са неговото жилище, а небето — неговият покрив през по-голямата част от времето. Обаче понякога той построява в гората колиба, в която се мярка рядко, и то най-вече заради любовницата си. Матреро има любовница, която обикновено го обожава и която споделя с него еднакво смело трудностите и опасностите, на които е изложен.

О, жената! Какво необикновено същество! Тя е по-съвършена от мъжа, нейната природа е по-авантюристична и по-рицарска от тая на мъжа, но поради робското възпитание, на което е осъдена, по-рядко я проявява.

И тъй, Виворина, намерен в Мартин-Гарча от полковник Анцани, беше първият матреро, който се присъедини към нас. На брега на Адския канал, между Мартин-Гарча и брега на континента, той забелязал една лодка, насочил пищова си срещу гърдите на лодкаря и го заставил да го пренесе на острова, дето дойде да ми се представи. Във всеки случай той не беше най-добрият.

По-късно ми се представиха мнозина други матреро и, както казах, ми услужиха извънредно много при по-нататъшните действия. Но човекът, когото бих желал да отлича с по-достойна титла и който съединяваше у себе си смелостта на матреро с хладнокръвието и непорочността на благородника, беше капитан Хуан де ла Крус Ледезма, за когото ще стане дума много пъти в разказа за експедицията за Салто.

Хуан де ла Крус, хубавец с черни коси, орлов поглед и благородна осанка, имаше сърце на ангел и на лъв. Той ми беше смел и верен другар през цялата уругвайска кампания, която смятам за най-блестящата в живота си. Той и Хозе Мундел, син на шотландец, дошъл като дете между тия храбри и независими синове на девствената природа, ще останат завинаги изваяни в душата ми. Мундел нямаше толкова вида на матреро, колкото Хуан де ла Крус, но макар и различен по тип, т.е. подобен на съгражданите си от Уалас, беше като него храбър и по-образован.

В Колония беше останал полковник Батл (днес президент на републиката) с гарнизон от негови сънародници. Той беше човек на най-трудните предприятия. Ние бяхме с него другари по оръжие от началото на обсадата и се разделих с истинско съжаление с тоя храбър и благороден офицер.

В Мартин-Гарча оставихме неколцина мъже, като вдигнахме източното знаме, и експедицията продължи пътуването си по реката.

Анцани беше начело на авангарда ни от няколко по-малки кораба. Той успя да завладее няколко търговски плавателни съда с неприятелско знаме. Така стигнахме до Ягуари, която се влива с Рио Негро в Уругвай.