Джузепе Гарибалди
Моите спомени (4)

Моите първи пътувания

О, как всичко е разхубавено от младостта, изгаряща от нетърпение да се впусне в неизвестни приключения! Колко хубава беше ти, о „Констанца“^[1], върху която трябваше да преплавам за първи път Средиземно море и после Черно море! Твоите широки бордове, твоите гъвкави мачти и твоята пространна палуба ще останат завинаги отпечатани във въображението ми. С каква прелест се поклащаха твоите моряци от Сан Ремо, тъй сходни с типа на нашите смели лигурци!^[2]

С каква наслада слушах техните народни песни, техните хармонични хорове! Те пееха тогава за любов и ме разнежваха, и опиваха, въпреки че това чувство за мен тогава беше без значение. О, да ми бяха пели за отечеството, за Италия, за робството, за нетърпимостта! Но кой ги бе научил да бъдат италиански родолюбци, воини, на човешкото достойнство? Кой ни е казвал на нас, младите, че съществува Италия, нашето отечество, което трябва да освободим? Кой? Поповете ли, единствените наши учители?! Ние бяхме израснали като евреите! И като единствена награда и цел в живота бяха ни посочили златото.

Моята натъжена майка ми приготви необходимото за пътуването до Одеса с малкия кораб „Констанца“, чийто капитан Анджело Пезанте беше най-добрият морски капитан, какъвто съм срещал в живота си.

Пътуванията до Одеса са станали толкова обикновени, че не намирам за необходимо да описвам своето.

Второто пътуване, вече до Рим, направих с баща си на борда на нашата тартана^[3] „Санта Репарата“.

Рим! Той трябваше да се разкрие пред мене като столица на един свят, а в действителност беше столица на най-омразната секта. Столица на един свят, с внушителните си безкрайни развалини, дето се намират светините на онова, което е било най-велико в миналото; сега столица на сектанти, а някога последовател на справедливостта и освободител на робите, основател на човешкото равенство, облагородено от него, благословен от безброй поколения, чиито свещеници са били апостоли на правото на народите, а днес са изродени дотолкова, че са станали истински бич за Италия, която са продали на чужденеца седемдесет и седем пъти.

Не! Рим, който откривах в младежкото си съзнание, беше Рим на бъдещето^[4] Рим, в който винаги съм вярвал: при корабокрушение, на умиране или когато ме прогонваха във вътрешността на американските гори. Рим — градът на възродителната идея на един велик народ.

О, тогава Рим ми стана по-скъп от всичко друго на света. И аз го обожавах с всичкия пламък на душата си. Обожавах го не само в гордите твърдини на вековното му величие, но и в най-незначителните му останки. В сърцето си носех голямата си любов към Рим, която разкривах само тогава, когато можех пламенно да го възхваля.

Вместо да отслабне, моята любов към Рим се засили още повече, когато бях далеч от него и в изгнание. Често, много често се опивах от мисълта да го видя пак. За мене Рим е Италия и смятам, че Италия е възможна само в плътното единство или във федерирането на пръснатите й части. Рим е символ на единна Италия, под каквато и форма да я желаете. И адското дело на папството се състоеше в това, че то я държеше морално и материално разделена.^[5]