Джузепе Гарибалди
Моите спомени (3)

Маите първи години

Роден съм на 4 юли 1807 г. в приморска Ница, в дъното на пристанището Олимпио, в една къща на брега на морето.

Детските си години преминах като много други деца сред игри, веселия и плач, в по-тясна дружба с развлеченията, отколкото с умствените занимания.

Аз не се възползувах както трябваше от грижите и средствата, с които моите родители бяха се заловили да ме възпитават. Нищо особено през детските и юношеските ми години.

Имах добро сърце и следните факти, макар да не са от голямо значение, го доказват.

Веднъж хванах навън един щурец и го занесох вкъщи. Без да искам, откъснах на клетото насекомо едно от крачетата и от това се натъжих толкова много, че се затворих в стаята си и плаках горчиво в продължение на няколко часа.

Друг път, като придружавах един свой братовчед на лов във Варо, спрях се на брега на дълбок ров, дето обикновено киснеха коноп; там заварих една бедна жена, която переше платно. Не зная как тая жена падна във водата с главата надолу и животът й бе в опасност. Макар малък и при това затруднен от ловната чанта, аз се хвърлих във водата и успях да я спася.

По-късно, винаги когато животът на някого е бивал в опасност, аз не съм се поколебавал нито за миг да му се притека на помощ, дори и с риск на собствения си живот.

Първите ми учители бяха двама свещеници. Смятам, че италианците са останали назад във физическо и духовно отношение главно поради вредния обичай да поверяват възпитанието на децата си на свещеници.

За господин Арена, третия ми учител по италиански, краснопис и математика, пазя скъп спомен. Ако имах повече съзнание и ако можех да прозра бъдещите си отношения с англичаните, щях да изучавам по-усърдно езика им втория си учител, отец Джиом, свещеник без предразсъдъци и много добре запознат с хубавия език на Байрон.

Винаги съм изпитвал угризение, че не съм изучавал английски както трябва, когато съм могъл, угризение, което се пораждаше отново при всяко обстоятелство, когато съм се озовавал с англичани. На тоя трети светски учител, господни Арена, дължа малкото, което знам, и ще пазя за него винаги скъп спомен, особено задето ме посвети в родния ми език и в римската история.

Недостатъчното изучаване на родната история е общ недостатък в Италия и особено в Ница, пограничен град и за нещастие много пъти попадал под френско владичество.

В този мой роден град до към средата на века (1849) малцина знаеха, че са италианци. Големият приток на французи, наречието, което прилича толкова на провансалския език, и нехайството на управниците ни към народа тласкаха гражданите на Ница към пълно патриотично безразличие и най-сетне улесниха поповете и Бонапарт да откършат тоя красив клон от дървото родина през 1860 г.

И тъй, малкото, което зная, дължа на учителя си Арена, който ме запозна с нашата история, и на по-големия си брат Анджело, който от Америка постоянно ме подтикваше да изучавам родния език, най-хубавия между всички езици.

Аз ще завърша този първи период от живота си с кратко описание на една случка, която бе, тъй да се каже, въведение в бъдещите ми приключения.

Уморен от училището и отегчен от заседналия живот, един ден предлагам на някои мои другари да избягаме в Генуа, без да имаме някаква определена цел — ей тъй, просто да си опитаме късмета. Речено — сторено; вземаме една лодка, снабдяваме се с храна и риболовни уреди и тръгваме на изток. Вече бяхме стигнали Монако, когато един корсар, изпратен от баща ми, ни настигна и ни върна засрамени вкъщи. Един духовник бе разкрил бягството ни. Чудни неща стават по света: един бъдещ поп допринася може би за спасението на живота ми, а пък аз съм толкова непризнателен, че преследвам безпощадно нещастните попове. Във всеки случай, попът е измамник, а пък аз благоговея пред истината.