Джузепе Гарибалди
Моите спомени (41)

Сант Антонио

По онова време (началото на 1846 г.) получихме сведения, че генерал Медина (назначен от правителството главнокомандуващ на сухопътните войски в отсъствие на генерал Рибера) с неколцина източни емигранти от Бразилия и Кориентес, дето се намираха след поражението при Индия Муерта, трябва да се присъединят към нас в Салто. Поражението на Вергара беше от полза за нас, но то не ни донесе плодовете, които можехме да очакваме, ако бяхме го изненадали. Ламос, който укротяваше коне на недалечно разстояние, щом научи за нещастието, веднага се притече да помогне на колегата си за набиране на хора. Двамата устроиха стана си на няколко мили от Салто и подновиха обсадата, чрез която най-вече ни отдалечаваха от добитъка — нещо, което можеха да вършат лесно, понеже ни превъзхождаха с кавалерия.

След като генерал Медина бе назначен главнокомандуващ на войската, трябваше да закриляме влизането му в Салто. Както вече казах, полковник Баерс бе поел командуването на кавалерията ни, и като опитен в тоя род войска — бе успял да я организира както трябва; необикновено деен, той увеличи броя на конете и снабдяваше града и войската с добитък. Мундел и Хуан де на Крус му бяха подчинени; през ония дни и двамата бяха изпратени да укротяват коне.

Полковник Баерс, по-добре познат на генерал Медина, беше в пряка връзка с последния. И тъй, от Баец научих, че Медина щял да се яви с малкото си войска пред Салто на 8 февруари; уговорихме да го придружа с пехотата.

Призори, на 8 февруари 1846 г., ние излязохме от Салто и се отправихме към рекичката Сант Антонио, върху левия бряг на която трябваше да дочакаме появата на генерал Медина и хората му. За наше щастие, Анцани остана в Салто, малко неразположен.

Неприятелят, както обикновено правеше, когато излизахме в тая посока, изпрати върху височините отдясно няколко кавалерийски отреда, които се приближаваха поредно, сякаш за да наблюдават дали събираме добитък и да ни попречат; срещу тия разузнавачи полковник Баец отдели една верига от стрелци-кавалеристи и в продължение на няколко часа се водиха диверсионни схватки с неприятелската верига.

Пехотата се бе разположила близо до рекичката върху едно възвишение, наречено Тапера де дон Венанцио, дето се намираха незначителни останки от един пост на естанция или саладеро. Аз се бях отделил от пехотата и наблюдавах диверсионните схватки. Привикнали към тоя род воюване, в който опитността и храбростта на американския войник се показват във всичкия си блясък, ние се развличахме. Но с тия си преструвки неприятелят скриваше приближаването на рояка оси; с играта си на нередовни войници, които подтикваше слабо и неохотно, за да ни заблуди по-добре, той целеше да даде време на страхотните си сили, които се приближаваха.

Цялата повърхнина на окръга Салто е хълмиста; хълмисто е и пространството около Сант Антонио. Така че внушителната сила, която идеше срещу нас, можа да се приближи много близо до завесата, образувана от кавалерията на Ламос и Вергара. Като наблюдавах от описаната позиция отвъд Сант Антонио, забелязах смаян, че на върха на първия хълм срещу нас, дето дотогава се виждаха малко войници, се появи цяла гора от копия, сгъстени кавалерийски ескадрони с развяно знаме и един пехотински корпус, два пъти по-многоброен от нашия; войниците от тоя корпус пристигнаха на коне, слязоха на земята, наредиха се в боен ред и тръгнаха срещу нас с натъкнати щикове. Баец се смути и ми каза: „Да се оттеглим“. Понеже виждах, че това е невъзможно, отвърнах му: „Няма време, ще трябва да се бием“. За да премахна или да смекча впечатлението, което направи на легионерите появата на един толкова страшен неприятел, добавих: „Ще се бием — ние сме свикнали да побеждаваме кавалерията, днес имаме и малко пехота“.

Можехме да избягаме или да бъдем избити до един, но не и да се оттеглим. Със сто и осемдесет пехотинци не е възможно да се извърши отстъпление на едно разстояние от шест мили при триста добри неприятелски пехотинци, насочили щиковете в гърба ни, и обградени от 900 до 1200 от първите кавалеристи на света. Думата отстъпление при такова бойно положение е за осъждане и е подла! Трябваше да се бием и се бихме като хора, които предпочитат почтената смърт пред срама!

В таперата, в която се намирахме, бяха се запазили няколко греди, които някога са служили за стена на стара дървена постройка. При всяка греда застана по един легионер. Останалите бяха поставени в колона зад сградата и прикрити от тухлените стени на северната част на същата сграда. Отдясно на пехотата се настани Баец с кавалерията, като накара да слязат въоръжените с карабини, а уланите остави на конете. Ние имахме около сто кавалеристи и сто и осемдесет легионери. Неприятелят имаше деветстотни кавалеристи (някои уверяваха, че неприятелската кавалерия брояла около хиляда и двеста души) и триста пехотинци. За нас съществуваше само един изход: да отблъснем и сразим неприятелската пехота. Аз се убедих в това и всичките наши усилия насочих в тая посока. Ако пехотата на неприятеля вместо да ни напада в бойна линия, образувайки една пространна линия, ни нападнеше в пристъпна колона е една линия от стрелци напред, но без да даде нито един изстрел, смятам, че нейното нападение щеше да бъде неудържимо. Ние щяхме да се впуснем в ръкопашен бой, понеже от такъв неприятел пощада не можехме да очакваме; но веднъж вчепкали се с врага, щяхме да бъдем смазани от многобройната кавалерия, която щеше да дойде отзад. Полята при Санта Антонио и до днес щяха да белеят от италиански кости и нашата татковина щеше да оплаква шепата свои синове, от които нито един нямаше да се измъкне, за да разказва за клането. Ала неприятелската пехота напредна смело само на една линия, без да даде изстрел до няколко метра разстояние; и като се спряха всички, дадоха общ залп. Това беше нашето спасение! Нашите легионери бяха получили заповед да дочакат неприятеля много наблизо; така и сториха. Нашият залп бе решителен. От залпа на неприятеля паднаха мнозина наши воини, но малко от нашите изстрели отидоха напразно. И когато храбрият Марокети, който командуваше трите полувзвода, иззад заслона нападна вкупом оредялата вече неприятелска пехота, тя обърна гръб и се разбяга пред щиковете на нашите.

И сред нашите настъпи момент на колебание и безредие при вида на толкова много неприятели. С нас имаше неколцина негри пленници при Тапеби, а може би и други, които, като не вярваха във възможността да се защитим, търсеха с очи някой свободен път за бягство. Ала ония смелчаци, които се хвърлиха като лъвове срещу неприятеля, о, те бяха прекрасни в храбростта и славата си!

От минутата, в която бях съсредоточил всичкото си внимание върху неприятелската пехота, аз не бях видял полковник Баец и кавалерията му. Бяха избягали! И това обстоятелство бе смутило доста слабите. С нас бяха останали пет или шест кавалеристи, които поверих на смелия Хозе Мария.

С поражението на неприятелската пехота у мене се засили надеждата за спасение. Възползувахме се от мигновеното затишие, настъпило от объркването на неприятеля, за да се подредим донякъде. Неприятелят много основателно бе смятал да ни унищожи до един, ала остана излъган.

По неприятелските трупове, останали между нас и особено на линията, дето неприятелят се бе спрял, за да открие огън, намерихме големи запаси от патрони. Много пушки, по-хубави от нашите, оставени от мъртвите или умиращите, послужиха за въоръжаване на наши офицери и войници. Като не успя при първия опит, неприятелят поднови на няколко пъти нападенията си; той свали от конете много от драгуните си, съедини ги с незначителните остатъци от пехотата си и с придвижванията на кавалерията, от които земята потреперваше, ни нападаше, като се стремеше по всякакъв начин да ни обърка. Ала не успя: нашите бяха проникнати от съзнание за свещения дълг да се бият за честта си и се бяха убедили, че със смелост и хладнокръвие може да бъде бият неприятел, независимо от броя му.

Аз държах винаги готови неколцина избрани легионери, заедно с неколцината кавалеристи, които ни бяха останали, и ги хвърлях срещу неприятеля, колчем последният ни нападнеше. На няколко пъти неприятелят се опитва да ни изпраща парламентьори с бяло знаме, естествено, за да може да разбере дали сме разположени да се предадем. Тогава заповядах на най-добрите си стрелци да стрелят, докато прогонят пратениците.

Докъм девет часа вечерта карахме така; битката беше започнали към един часа следобед.

Намирахме се сред барикада от трупове. Към девет часа се приготвихме за отстъпление. Ранените бяха повече от читавите; офицерите, с изключение на Кароне и Траверсо, всички бяха ранени.

Трудно и мъчително се справихме с ранените. Една част от тях настанихме върху оставените коне, а ония, които можеха да се влачат на крака, тръгнаха, подкрепяни от другарите си. Здравите и читавите разделих на четири полувзвода; щом ги подреждах в редица, аз ги карах да стрелят срещу неприятеля, за да се излагат по-малко на непрестанната му стрелба. След като ги предупредих как да се държат, отстъплението започна.

Ала хубаво беше отстъплението на тия шепа хора, в стегната колона, сред гъст облак от първите кавалеристи на света! Заповедта беше да се стреля само съвсем отблизо, докато се достигне границата на гората, която краси брега на реката Уругвай. Бях заповядал също тъй ранените да минат в авангарда, уверен, че нападенията на неприятеля ще бъдат насочени срещу ариергарда и фланговете ни.

Малката колона… — о, аз си я спомням с гордост! — беше възхитителна. Всички натъкнаха щиковете си и колоната стигна на определената точка тъй стегната, както беше при тръгването. Напразно неприятелят направи всички възможни усилия да ни доведе в безпорядък, като нападаше във всяка посока и с всички сили; напразно идваха неприятелските улани да раняват нашите в строя — отвръщахме им само с щиковете и продължавахме да вървим напред в още по-плътни редици.

От време на време, когато неприятелят напираше много, биваше отблъсван с малко изстрели. Когато после стигнахме до гората, можахме по-удобно да го обсипем с куршуми и да го отстраним.

Една от най-големите ни мъки през деня беше жаждата, особено за ранените, които бяха пили собствената си урина. Като стигнахме на брега на реката, предоставям на вас да си представите с каква страст се затекохме към водата. Една част от нас пиеха, а други държаха неприятеля надалеч. Благодарение на блестящия успех на първото ни отстъпление, впоследствие ние бяхме по-малко обезпокоявани. Образувахме една верига от стрелци, за да прикрива левия ни фланг, все заплашван от врага чак до вътрешността на града Салто, и минахме така покрай брега на реката. На стрелбата на врага, ядосан, че изтървава от ръцете си една плячка, която смяташе за сигурна, не се отвръщаше; по-късно, ободрени напълно и възгордени от постигнатия успех, нашите викаха на испански на врага: „А ке но?“ („Защо не дойдете?“) и като го погваха с пушечна стрелба, го вземаха на подбив.

Анцани ни очакваше при входа на града и поиска да прегърне всички ни, трогнат до сълзи. Скромният и несравним воин, както сам ме уверяваше, не се отчаял, въпреки че сражението било тъй жестоко и силите му тъй несъразмерни с тия на врага. Той събрал в крепостта останалите храбреци, по-голямата част от тях ранени, на оздравяване, и на искането да се предаде отвърнал както Пиетро Мика при обсадата на Торино, и като него той щял да хвърли във въздуха хората, вместо да се предаде.

През време на боя неприятелят, разчитайки на внушителността на силите си, бе поискал от нас и от Анцани в Салто да се предадем. Видяхте вече какъв отговор му дадохме на полето. Но още по-достоен е бил отговорът на Анцани с взривен фитил в ръка.

Всеки по-слаб от него, не само при заповедите на неприятеля, но и при уверенията на самия Баец и на хората му, че навън всичко е загубено и че са ме видели като падам (това беше вярно, но умря само конят ми), всеки друг, повтарям, би се предал.

Но Анцани не се бе отчаял. И аз го соча на ония от съотечествениците си, които понякога са изгубвали вяра в спасението на Италия.

Вярно е, че малцина са анцаниевците. Но който се отчайва, е страхливец! И ние сме дали достатъчно доказателства, че никога няма да загубим вяра в пълното освобождение на нашата татковина, напук на черните предатели, винаги готови да я продадат, и на надменните съседи, свикнали толкова пъти да я купуват!

С героическата си постъпка Анцани бе спасил всичко и благодарение на него ние можахме да влезем победоносно в Салто. Влязохме към полунощ. Естествено в града никой не спеше и благородните граждани се трупаха около нас, за да искат ранени, отвеждаха ги по домовете си и ги ограждаха с най-топли грижи.

Нещастни народе, който страда толкова много от превратностите на войната, за тебе винаги ще си спомням с чувството на дълбока признателност!

Нашите загуби бяха чувствителни; още по-чувствителни бяха загубите на неприятеля. Генерал Сервандос Гомес, главнокомандуващ неприятелските войски, който тъй майсторски ни бе изненадал и почти унищожил, изчезна на девети февруари, като отвлече сразената си войска към Пайзанду, откъдето бе тръгнал. Той отведе голям брой ранени и остави полето при Сант Антонио покрито с трупове.

Целия ден на девети февруари посветихме на грижи за ранените. Следващите дни използувахме за погребение на мъртвите.

Генерал Медина можа да влезе свободно в Салто със свитата си и там запази върховното командуване до революцията, извършена от риберистите в Монтевидео. През целия този период не се случи нищо значително.