Джузепе Гарибалди
Моите спомени (54)

Връщане към политическия живот

През месец февруари 1859 г. бях повикан в Торино от граф Кавур чрез Ла Фарина. В политиката на сардинското правителство, което тогава водеше преговори с Франция и беше склонно да воюва с Австрия, влизаше и задачата да котка италианския народ. Манин, Палавичино и други видни италианци се стремяха да приближат нашата демокрация до савойската династия, за да постигнат със съдействието на по-голямата част от националните сили обединението на италианския народ — многовековна мечта на изтъкнатите умове на полуострова.

Вярвайки, че съм запазил известно обаяние сред народа, граф Кавур, тогава всемогъщ, ме повика в столицата и, разбира се, намери в мое лице привърженик на намерението си да воюва с един вековен враг на Италия. Вярно е, че неговият съюзник не ми вдъхваше доверие, но какво да се прави — трябваше да го понасям.

Човек трябва да се черви, но все пак да го изповяда: с Франция като съюзница се воюва весело; без нея не можеше дори и на сън да се воюва! Такова беше мнението на по-голямата част от тия изродени синове на великия народ. И то защото не умееха и не искаха да използуват разполагаемите национални сили и защото каузата на нашата нещастна страна винаги е била в ръцете на престъпници или доктринери, свикнали да разсъждават надълго и нашироко, ала не и да действуват смело.

Народ, който е готов да не превива коляно пред чужденеца, е непобедим. И не е необходимо да отиваме далеч да търсим примери, които доказват това: Рим, след като загубва три големи битки и когато неговият страхотен победител е при вратите му, заповядва легионите му да дефилират пред очите на Анибал и ги изпраща в Испания! Нека се намери подобен пример в историята на която и да било страна! И щом сме родени на земята на такива чудеса, с вдигнато чело можем да се отнесем презрително към дързостта на чужденеца.

От правителствените хора видях само Кавур в Торино. Идеята да се воюва с Пиемонт против Австрия не беше нова за мене; не беше нова също тъй и идеята да накарам да млъкне всяко политическо убеждение с цел да се създаде на всяка цена Италия.

Тъй като републиката е невъзможна (поне засега — 1859 г.) било поради развалата, която владее сегашното общество, било поради солидарността между съвременните монархии, и тъй като се представи удобен случай да се обедини полуостровът чрез комбинирането на династически сили с народни, то аз се съгласих безусловно.

След като постоях няколко дни в Торино, дето трябваше да служа като примамка за италианските доброволци, аз разбрах с кого имам вземане-даване и какво се нека от мене. Изпитах огорчение от това, но какво да се прави? Пред две злини трябваше да се избере по-малката и понеже не можех да извърша всичкото добро, трябваше да постигна малкото, което можеше да се извърши за нашата нещастна страна.

Гарибалди трябваше да се показва за миг, да се показва и да не се показва — доброволците, трябваше да знаят, че той се намира в Торино, за да ги събира, но в същото време, от Гарибалди се искаше той да се крие, за да не засенчва дипломацията! Какво положение! Да призовеш доброволци и то много, за да командуващ после най-малкия възможен брой от тях, и то тъкмо ония, които са най-малко годни за оръжие!

Доброволците се стичаха, но не биваше да ме виждат. Създадоха се двата сборни пункта в Кунео и Савилиано, а мене ме изпратиха в Риволи, към Суза.

Ръководенето и организирането на корпусите беше поверено на генерал Чалдини. Командуването на Кунео бе възложено на Козенц, на Савилиано — на Медичи, и два мата отлични офицери, които, образуваха първи и втори полк, база и гордост на алпийските стрелци. Пак в Савилиано се образува и трети полк, съставен от същите елементи, но той не се отличи като първите по вина на началника си.

Една наборна комисия, учредена в Торино, избираше по-силните и по-близко до възрастта от 18 до 26 години младежи за фронтовите корпуси. Много младите, много старите или тия с недъзи — за доброволческите корпуси.

Образувах своя щаб с Карано, Корте, Чени и др. Както казах, организирането беше изцяло възложено на генерал Чалдини.

По онова време правителството нахвърли разни проекти. Първият беше аз да действувам към границите и щеше да има огромни резултати, ала бе скоро променен, без съмнение от страх, че ще ме поставят в досег с население, което можеше да увеличи твърде много доброволческите корпуси, и се предпочете да ме изпратят на края на левия фланг на войските. И все пак за мене беше скъпа мисълта, че те видя отново ломбардската земя и онова чудесно население, тъй зле третирано от чуждата тирания.

Политическите работи напираха и самохвалствата на Австрия показваха, че желаните сблъсквания са близки. Това ускоряваше донякъде въоръжаването на доброволческите корпуси и тяхното организиране беше дейно подтикнато от генерал Чалдини.

При нахлуването на австрийците в пиемонтска територия ние не бяхме готови, ала бяхме склонни да вървим срещу врага на всяка цена.

Изпратиха ни на десния бряг на река По, в Брузаско, в края на десния фланг на дивизията на Чалдини, предназначена да защищава линията на Дора Балтеа^[1] и за да прикриваме шосето, което води от Брузаско за Торино.

Министерството беше изпратило няколко оръдия в стария замък във Варене, за да се господствува, казваха, над пътя от Верчели до Торино. Аз получих заповед да заема и защищавам тая позиция, нещо, което би спънало придвижванията ми, в случай че неприятелят напреднеше.

Минахме няколко дена в Брузаско, в Бродзоло, в Поптестура.

Тъй като генерал Чалдини беше повикан да защищава Казале ние бяхме поставени под неговите заповеди. Направихме една разузнавателна вилазка от крепостта и видяхме за пръв път австрийците.

При едно лъжливо нападение, извършено от неприятелите върху външните позиции на крепостта, втори полк, под заповедите на Медичи, доказа колко добри са алпийските стрелци, които атакуваха храбро австрийците и ги прогониха.

В деня на тая атака, малко преди да започне аз бях повикан от краля в главната му квартира в Сан Салваторе. Той ме прие благосклонно, даде ми наставления и най-широки пълномощия да отида да защищавам столицата, в случай че се яви опасност от непредвидено нападение от страна на неприятеля и да отида, след изчезването на тая опасност, на десния фланг на австрийската войска, за да я безпокоя.

И тъй, върнах се към Торино до Кивасо. Там заварих заповед да се поставя на разположение на генерал Сонац с бригадата си.

Между писмените заповеди, които получих от краля, беше и тая да призова при себе си всичките доброволци, останали в разните сборни пунктове, и полка на апенинските стрелци, съставен от младежи, дошли от различните италиански области, за да се подчиняват на моите заповеди. Аз писах на Кавур да ми изпрати апенинските стрелци, по под един или друг предлог той не пожела да ми ги изпрати, въпреки гореспоменатата заповед, така че аз се убедих, че не се иска да се увеличава броят на воините ми. Стар порок, подхванат в Милано през 1848 г. от Собреро, следван в Рим от Кампело; когато постановяваше, че командуваният от мене корпус не можел да надмине числото петстотин души, и продължен от Кавур, който ги ограничаваше на три хиляди.

Кралят, който без съмнение беше по-добър от ония, които го заобикаляха през 1859 г., изпрати втора заповед за поход към Лаго Маджоре, за да действувам върху десния фланг на австрийската войска. Това може би не се хареса на камарилата, ала на мене ми се хареса извънредно много — бях свободен в маневрите си.

Потеглих за Кивасо и оттам за Биела. Блестящият и съчувствен прием от жителите на Биела на хората ми беше добро предзнаменование: прекарахме един или два дни в тоя скъп град и после продължихме за Катинара.

Враговете в Новара, като чули, че съм се отправил в тая посока, изпратили двадесетина войници да отрежат въжето на портото^[2] на Сезиа, но нашият караул, поставен на това място, им попречил с пушечна стрелба.

Преминахме река Сезиа и потеглихме за Боргоманеро. Като стигнахме там, аз пристъпих към подготовка за преминаването на Тичино.

Откровено казано, боях се, че ще ме повикат назад или пък ще получа някоя контразаповед.

Преминаването на река Тичино стана при добър ред. Най-сетне потеглихме за Сесто Календе.

Бяхме на Ломбардска земя!

Бяхме три хиляди души, багажът беше малко, тъй като повечето от хората бяхме оставили в Биела. Колите трябваше да останат в Пиемонт, с изключение на няколко, които бяха предназначени за боеви припаси.

От Сесто Календе потеглих с бригадата за Варезе.

Като научили, че сме в Сесто Календе, австрийците изпратили там една силна разузнавателна част и заварили Де Кристофорис сам със своята рота. Тоя смелчага не обърнал внимание на броя на неприятелите, бил се смело с тях и след една почтена битка отстъпил към отреда на Биксио. Такова беше споразумението ни, защото аз бях дълбоко убеден, че една толкова незначителна сила няма да може да задържи извънредно важния пункт Сесто Календе. Ала австрийците, с оная своя характерна предпазливост, също не го задържали и се оттеглили към Милано.

Между това населението на Ломбардия се ободри. Но не можеше да се очаква от тоя добър народ никакво решително въстание. Той беше преживял много разочарования и страдания, а освен това повечето от смелите младежи бяха в австрийската войска, в нашата войска, в изгнание или с нас. Въпреки това аз бях много доволен от милия прием на ломбардците, от усърдието, което проявяваха при задоволяването на нуждите ни, и от усърдието с което ни даваха сведения за движението на неприятеля и с което ни служеха като водачи, където станеше нужда. И особено бях доволен от грижите, които милите ломбардски жени проявяваха към ранените ни. Приемът на хората ми във Варезе е нещо, което много трудно може да се опише.

Варезе има силни позиции, като Биумо например, и можеше да бъде защищаван от по-значителни сили посредством няколко укрепления, които обаче не съществуваха. Издигнаха се барикади в главните улици на града и се пристъпи към въоръжаването на неколцина граждани с оръжията, които самите те бяха завладели от неприятелите.

Урбан беше австрийският генерал, определен да ни унищожи. Първите сведения, които получих за тоя свиреп враг, като идвах от околностите на Бреша, гласяха, че той командувал цели четиридесет хиляди души. Неприятели имаше в Давено, а един корпус напредваше откъм Милано — просто човек да изтръпне.

Задължението да защищавам града Варезе, за да не го изложа на наказанието на Урбан, който, казваха, бил неумолим, ме безпокоеше. Ако бях свободен да се движа в каквато и да било посока извън града, аз щях малко да се боя от многобройните неприятели; но задължението да ги чакам на определено място в един неукрепен град и без нито едно оръдие, беше нещо малко успокояващо.

Ала беше неизбежно — поради много причини не можехме да изоставим Варезе и трябваше да се решим да чакаме там врага на всяка цена. Щом се решихме, всеки страх изчезна.

Сутринта на 25 май, щом се съмна, забелязахме неприятелска колона, която напредваше към Варезе от шосето за Комо. Капитан Николо Судзини, който беше с ротата си в засада на около една миля от града, в една селска сграда, господствуваща над шосето, пресрещна пръв врага, и то много храбро. След като го обстрелва известно време от близко разстояние, той се оттегли в десния ни фланг.

След тая първа пречка, Урбан образува своята колона за нападение по шосето и след като изкара пред нея няколко редици стрелци, я хвърли срещу нашия ляв фланг, който я посрещна от предварително подготвените си позиции с ветеранско хладнокръвие. Аз заповядах тоя фланг да бъде подкрепен от две роти от първи полк — батальона на Марокети.

Битката трая късо време; след като ги посрещнахме в упор, смелите стрелци от втори полк, въодушевени от храбреците Медичи и Саки, изскочиха извън окопите и нападнаха австрийските войници на щик, като ги накараха да се върнат по същия път, по който бяха дошли, само че много по-бързо.

След като се уверих, че в случая имаме само фронтално нападение срещу левия ни фланг, аз слязох от Биумо и наредих да се преследва неприятелят, като заповядах на останалата част от бригадата да продължи да се движи в добър ред.

Неприятелите, с две оръдия, с които си бяха послужили при нападението на Варезе и с един кавалерийски взвод, който ги придружаваше, се спираха на всяка удобна позиция, ала продължаваха да се оттеглят при първата поява на нашите, въпреки че зле се преследва без оръдия и кавалерия неприятел, който притежава и трите вида оръжие.

Австрийците дадоха отпор само на позицията Сан Салваторе. На това място стана една ожесточена битка с пушечна стрелба. Неприятелите бяха на едната страна на дола, отвесен на пътя, а нашите на другата страна. Тук се отличиха храбрите генуезки карабинери. В това последно сражение ние дадохме повече ранени отколкото в първото, тъй като позицията на неприятеля беше господствуваща и покрита с гъста гора.

След това сражение потеглихме за Варезе с цялата бригада, за да оставим да си починат хората, които имаха много голяма нужда от почивка.

Това сражение беше първо за нашите алпийски стрелци и те проявиха в него храброст над всяко очакване. Млади воини, и в по-голямата си част неучаствували в сражение, те се биха с редовни войски, които бяха възпитани да презират италианците, и ги прогонваха при всяко сблъскване.

И тъй, аз оставих хората си да почиват и се залових да събера всичките възможни сведения за позициите, заети от врага, за силите му и пр. Като научих, че той заема със значителни части силната позиция Сан Ремо, която веднага прецених като ключ за другите позиции, определих няколко роти под заповедите на храбрия капитан Чени да заобиколят тая позиция откъм дясната й страна. Втори полк трябваше да атакува фронтално веднага щом ротите успеят да стигнат във фланга на неприятеля. Като мина определеното време, полковник Медици заповяда да се нападне с обичайната храброст фронтално позицията, докато Чени с поменатите роти я нападаше от фланг.

Неприятелят удържа смело нападението ни и се би упорито и храбро. Позицията беше силна, господствуваща и с много силно укрепление, така че ожесточеното сражение трая около един час. Най-сетне, притиснати от всички страни, австрийците започнаха да отстъпват, да бягат и част от тях да се предават.

Тоя пръв бърз успех ни направи господари на всичките господствуващи позиции и беше от голяма полза за нас, защото многобройните австрийски части напредваха от Камерлата и от Комо на помощ на австрийските отреди по високите позиции.

Медичи отдясно и Козенц отляво, подкрепени от няколко роти от трети полк, водени от храбрите майори Биксио и Куинтини, отблъснаха неприятеля по всички точки.

Бригадата се събра отново и веднага потеглихме по шосето, което се спуска лъкатушно в Комо. Врагът отстъпваше, а ние напредвахме. Спряхме се в предградието Вико, за да съберем сведения, ала трудно беше да се намерят хора — всички жители бяха изчезнали от страх да не пострадат. Най-сетне решихме да влезем в града.

Населението, което отначало беше изплашено, тъй като поради тъмнината на нощта не можеше да разбере каква войска навлиза в града, държеше вратите и прозорците на къщите затворени и не се виждаше никакъв човек. Ала когато разбраха по говора ни, че сме италианци, техни братя, тогава настъпи сцена, която е невъзможно да се опише и която заслужаваше да бъде осветена от слънцето. Сякаш избухна бомба: в миг градът бе осветен, прозорците претъпкани и улиците задръстени с хора. Всички камбани забиха за тревога и смятам, че допринесоха доста за сплашването на бягащия неприятел.

Зората ме завари потеглил на кон към Камерлата, за да събера сведения за неприятеля. Той беше опразнил тоя важен пункт — това беше същината на събраните сведения. Аз бях много доволен, тъй като моите воини бяха толкова изморени, че не биваше да им се пожелава сражение през тоя ден. Ние окупирахме Камерлата с всички охранителни мерки и стрелците, за тяхно голямо удоволствие, си почиваха през целия ден.

Със завземането на Комо нашето положение откъм всякакви средства, кредит и подкрепления от хора и оръжия се подобряваше извънредно много. Параходите, благодарение на администрацията и на капитаните им, бяха наши и следователно ние бяхме господари на Ларио. Всичките селища по брега на езерото — на Валтелина, Леко и др. се бяха обявили на наша страна; навсякъде искаха оръжие, за да допринесат за патриотичното дело. Ала оръжието и бойните припаси бяха оскъдни и бе трудно или невъзможно да се намерят. Това породи у мене мисълта да се приближа отново до Лаго Маджоре и да направя в същото време опит за едно внезапно нападение върху Лавено. И тъй, нашите алпийски стрелци са отново на път от Комо за Варезе.

Прекарахме късо време във Варезе и потеглихме за Гавирате, като по-късно ешелонирахме бригадата от Гавирате до Лавено. Можех да опитам едно сериозно нощно нападение върху Лавено с цялата си бригада; ала от получени сведения знаех, че Урбан е по следите ни с много увеличени части, и затова бях решен да не се ангажирам с всичките си сили, тъй като имах един страшен неприятел зад гърба си и то наблизо. И тъй, ограничих се с едно частично внезапно нападение, което възложих на две роти от първи полк под заповедите на капитаните Брондзети и Ланди.

Ала операцията срещу Лавено не успя. Научих при това, че Урбан бил влязъл във Варезе. Това донякъде ми пречеше: бях откъснат от Комо и нямаше време за губене. Хвърлих се с бригадата във Вал Кувиаи, като прекосих Вал Гана, спуснах се към Варезе и стигнах с авангарда чак под Биумо Супериоре.

Смрачаваше се, така че можех да нападна врага с малък риск — при неуспех можех да се оттегля сигурно на силните позиции на Вал Гана.

От височините, които господствуват над Варезе от север, аз бях наблюдавал чудесно позициите, заети от врага, и от онова, което забелязах, ми се стори, че е многоброен, макар и не толкова, колкото казваха местните жители; но във всеки случай не по-малко от дванайсет или петнайсет хиляди души. Видях артилерията, видях също и заетите господствуващи позиции, което беше естествено.

Голямо беше желанието ми да нападна Урбан и да освободя Варезе; ала знаех, че австрийският генерал иска да отмъсти на нещастните жители за пораженията си, и знаех също тъй, че беше способен да го стори. Затова се отказах от намерението си и се отправих за Комо.

В Малнате също имаше неприятелски корпус и следователно не можехме да се движим по шосето, което води от Варезе за Комо.

Ние минахме на късо разстояние от Малнате, но вилнееше такава буря, че нямаше опасност да се натъкнем там на австрийски разузнавачи.

Нашето връщане в Комо беше много навременно, защото градът започваше да се обезсърчава поради отсъствието ни. Австрийците и поповете, техни приятели и майстори на лъжи, бяха измислили какви ли не щеш, проявявайки изключителна дарба да откриват неприятелски маси и корпуси във всеки пункт и във всяка посока.

Властите се бяха оттеглили към езерото и няколкото роти, които бях оставил, преди да тръгна за Лавено, също се бяха оттеглили. Ранените (нещо неуместно!) бяха пренесени в Менаджо. Всичко това беше изплашило населението и ако през малкото време на отсъствието ни се беше явила каквато и да била неприятелска сила в Комо, австрийците щяха да си възвърнат всичко. За всичко това ме осведоми едно смело и мило момиче, което се яви пред мене в една карета, на пътя от Рубароло за Варезе, като видение, когато аз се движех с бригадата към Варезе, за да нападна там Урбан. Това хубаво момиче беше излязло от Комо, за да ме уведоми за окаяното положение, в което се намира тоя град, и следователно да ускори връщането ми.

В Комо помислихме за някои защитни работи по всички господствуващи и важни точки в околностите, при това и населението се залавяше усърдно за тия работи, ала битката при Маджента, станала през ония дни, промени облика на нещата. Тая битка, както беше много естествено, наелектризира обществения дух и облекчи положението ни, докато положението на нашия неприятел Урбан във Варезе стана много критично и нямаше да бъде мъчно да го победим, ако имахме няколко хиляди души повече. Ала като имах пред вид, че моята бригада в ония дни наброяваше около — две хиляди души, способни да се бият, аз не можех, разбира се, да рискувам да бъда смазан, като изляза на пътя, по който трябваше да се движи врагът, превъзхождащ ни толкова много в числено отношение. Все пак една заран бях решил да се придвижа над пътищата, по които трябваше да мине Урбан, за да свие към Монца, но се отказах поради различни причини, и най-много поради тая, че Урбан, като знаеше, че ние сме на пътя за Монца, щеше да поеме пътя за Комо, който за нас беше по-важен, и по-сигурен във всяко отношение.

Като станахме господари на Лаго ди Комо с параходи, нямаше вече нито един пункт на езерото, който да не е свалил омразните знамена на Австрия и издигнал трицветното. Важният град Леко също ни отваряше големия път за Валтелина и тоя за изтока, който отива в Бергамо и Бреша; с тези градове бе вече в тесни връзки нашият смел Габриеле Камоци.

По-горе вече споменах причините, които ми пречеха да се впусна по пътя на отстъплението на Урбан. Тъй като не прегърнах това решение и не исках да стоя в бездействие, сметнах за добре да действувам по линията Леко-Бергамо-Бреша, защото тя отговаряше повече на нашия род действия и на незначителните сили, до които беше сведена нашата бригада.

Ние продължавахме да подбуждаме към въстание тия градове и важни села, като запазвахме винаги свободата си на действие. И тъй, като взех последното решение, започнах да товаря на параходи част от бригадата си за Леко.

По онова време получих едно съобщение от генерал Фанти, който ме питаше дали смятам за възможно да действувам в комбинация с командуваните от него сили срещу Урбан. Аз не зная от кого беше предадено това съобщение, но тъй като не видях пратеника, нито пък ми бе поискан от него отговор, продължих придвижването си към Бергамо, като предоставих на съюзниците да преследват Урбан, който тогава отстъпваше към Монца и река Ада.

От Леко продължихме похода към Бергамо, където се намираха австрийците.

Рано сутринта, когато наближавахме Бергамо, научихме от жителите, че неприятелят опразнил града, и макар че се движехме бързо, не бе възможно да го настигнем.

Ние окупирахме Бергамо, където намерихме оръдия и бойни припаси, макар че неприятелят се беше погрижил да разруши всичко.

В Бергамо стояхме късо време: като научихме, че неприятелят е наложил контрибуции на селищата в Баса, спуснахме се надолу с бригадата и предотвратихме много ограбвания на нещастните селяни.

После се отправихме към Палацоло, където бях накарал Козенц да иде преди нас с полка си. Като стигнахме в Палацоло и се научих, че неприятелят е на път за Бреша, реших да ускоря похода към тоя славен град, който бе вече опразнен, ала се боеше от повторната поява на близкия неприятел.

В Бреша прекарахме няколко дни, за да си починат хората. След това потеглихме към Рецате и Киезе, където предполагахме, че неприятелят ще мине при оттеглянето си. Ала значителните му сили се намираха още в Кастенедоло — това личеше от многобройните патрули, които се приближаваха до главния път, който води от Бреша за Поите Сан Марко, преминат от нас.

В Рецате получих от главната квартира на краля заповед да окупирам Лонато, като същевременно ме уведомяваха, че ще ми изпратят за съдействие при тая операция два кавалерийски полка и една артилерийска батарея под заповедите на генерал Самбуи.

При значителните неприятелски части в Кастенедоло аз естествено не можех да мина през Киезе при Понте Сан Марко и потърсих сведения, за да мога да мина по-горе. Вследствие на събраните сведения реших да поправя моста при Бетолето, разрушен от австрийците преди няколко дни.

Макар отначало приета с радост, заповедта на краля ме поставяше в затруднение поради кавалерийските полкове и артилерията, които трябваше да ни настигнат, за да ни съдействуват. Ако се впуснех в поход с цялата си бригада към Киезе, аз щях да оставя открит пътя, където артилерията и кавалерията без нашата подкрепа щяха да се изложат на неизбежна опасност. И тъй, реших да ешелонирам първи и втори полк по пътя, за да окажат съпротива на неприятеля в Кастенедоло и да го наблюдават, а аз с част от трети полк, ротата на генуезките стрелци, четирите оръдия и водачите застанах над Киезе за построяването на моста при Бетолето. Мостът беше почти завършен, когато получих сведение, че неприятелят нападнал двата ни полка, оставени на пътя. Аз изоставих работите на моста и отидох галоп на мястото на сражението.

Първият полк, който беше нападнат, воден от смелите полковници Козенц и Тюр, бе отблъснал неприятеля много храбро чак до главните му сили в Кастенедоло, но притиснат от многочислеността му, той бил принуден да се впусне в отстъпление и тъкмо в това пообъркано състояние го заварих аз, когато стигнах на мястото на сражението.

Полковник Тюр, който се намираше на левия фланг, където стигнах, беше ранен и отнесен извън полесражението. Аз и моите отлични адютанти Чени, Треки и Меривитър отново подредихме донякъде нашите храбри стрелци, които дадоха пак отпор, но бяха принудени да се огънат отново пред внушителните неприятелски сили, които не само напираха фронтално, но и се опитваха да обкръжат нашите и да ги объркат. При това отстъплението стана при добър ред, защитено от втори полк, който майор Карано, мой началник от главната квартира, бе предупредил.

Тоя ден, наречен Ден на Трепонти, беше изпълнен с най-много пречки и беше най-кръвопролитният за нашите бойци от първи полк, които тогава се отличиха.

Втори полк защити славата, завоювана в предишните сражения; а ротите от трети полк, командувани от храбрия майор Кроче, показаха, че са достойни да се бият редом с храбрите си другари.

Това сражение стана при толкова неблагоприятни за нас условия, защото ние имахме честта да бъдем под непосредствените заповеди на главната квартира и следователно бяхме принудени да разделим бригадата, като оставихме две трети от нея за закрила на ония кавалерийски и артилерийски части, които трябваше да се придвижат напред и които никога не се мярнаха. През време на кампанията аз за пръв път бях в досег с главната квартира на краля и, разбира се, нямах причини да се хваля с тоя досег. Знаело ли се е или не, че главната квартира на австрийския император е в Лонато, център на една войска от двеста хиляди души? И ако се е знаело, защо ме изпращаха в Лонато с хиляда и осемстотин души? Ако допуснем, че не се е знаело, ще рече да имаме малко благоприятно мнение за главната квартира на краля на Сардиния, която можеше да бъде обвинена в друго, ала не и в липса на шпиони. И защо ми обещаха, че ще ми изпратят два кавалерийски полка и една артилерийска батарея, за спасението на които моята малка бригада щеше без малко да бъде напълно унищожена, когато не само че нищо не ми изпратиха, но никога нищо не научих за тая батарея и тая кавалерия? Това беше значи една примка, в която искаха да ме омотаят, за да загубя шепата храбреци, които действуваха на нервите на някои големи учители по военно изкуство! Най-сетне аз се убедих, че главната квартира на краля бе поискала да се подиграе с нас, но да се подиграе малко трагично, а това ме накара да разбера, че не е разумно намерението ми да окупирам Лонато и че трябва да се заема с нашите работи, без да разчитам на висшите оракули.

Окупирахме за няколко дни Сало.

Генерал Чалдини, под чиито заповеди бях поставен от краля, ми заповяда да потегля с бригадата за Валтелина. Аз изпреварих в тая посока полковник Медичи и той събра отново всичките наши отреди, които се намираха наблизо до тая долина, и изтласка австрийците към Стелвио.

Продължих да се движа във Валтелина, като прекосих Лаго ди Комо (от Леко до Колико) с параходи. Завзехме долината чак до Бормио, откъдето Медичи, пробивайки си път към Стелвио, принуди неприятелите да освободят ломбардската територия.

Нашите млади алпийски стрелци, водени от Медичи, Биксио, Саки и др., дадоха нови доказателства за храброст и постоянство в тоя нов род война сред клисурите и скалите на Алпите, покрити с вечен сняг, където неприятелите познаваха местата и бяха аклиматизирани, тъй като почти всички бяха тиролци. И тъй, ние бяхме господари на Валтелина, а генерал Чалдини владееше с четвърта дивизия на войската Вал Камоника и Вал Тромпиа чак до Лаго ди Гарда.

Примирието във Вила Франка, което в съзнанието на всички предшествуваше мира, оставяше алпийските стрелци в едно несъответствуващо на природата им положение. Благородни младежи, които бяха напуснали професиите си и удобствата на живота, за да отидат там, където се биеха за Италия, те, разбира се, не бяха подходящи за спокойствието на гарнизоните, за еднообразието на казармата и най-вече за прекадената дисциплина на кралските войски в мирно време. Така че още в началото на примирието стана ясно, че алпийските стрелци ще бъдат екзотично растение сред постоянната войска и под вечната и неприятна администрация на министерството на на Мармора. Сведенията от Централна Италия, напротив, предлагаха нещо войнствено. Говореше се, че дукът на Модена бил готов да нахлуе в дукството и че швейцарците^[3] на папата, след сечта в Перуджа, горели от желание да се хвърлят върху Романи.