Джузепе Гарибалди
Моите спомени (67)

Сражение при Волтурно

Зората на 1 октомври освети в равнините на старата столица на Кампания^[1] един свиреп бой, едно братоубийствено сражение. Наистина, на страната на бурбонците имаше много чужди наемници баварци, швейцарци и др., които от векове са свикнали да гледат на нашата Италия като на курорт или публичен дом. И тая сган, под водачеството и благословията на поповете, винаги е клала италианците възпитавани от попа да прегъват коляно. Ала, за съжаление, по-голямата част от борците при полите на Тифата бяха синове на тази нещастна земя, тласнати да се колят взаимно — едните, водени от крал, син на престъплението, а другите, защищаващи свещената кауза на страната си.

От Анибал, победителя на гордите легиони, до наши дни, полята на Кампаня не са виждали по-свирепа битка и орачът, когато пори плодородната земя с ралото си, за дълго време още ще се натъква на черепите, посети от човешката ярост.

След като се завърнах от Палермо, всеки ден ходех на господствуващата позиция Сант Анджело. Оттам се откриваше добре неприятелският стан, на изток от град Капуа, върху десния бряг на Волтурно, и аз забелязах, че бурбонците се готвят за сражение. Увеличили се числено, доколкото им беше възможно и насърчени от постигнатите незначителни частични предимства пред нас, те се готвеха да минат в нападение.

От своя страна ние извършихме няколко укрепителни работи в Мадалони, в Сант Апджело и особено в Санта Мария, която се нуждаеше най-много, понеже беше в равнината и на най-изложено място, без никакви естествени препятствия.

Нашата бойна линия от Мадалони до Санта Мария беше много разтегната и следователно — неизгодна.

Неприятелският център, който трябваше да се смята като най-силната маса, се намираше в Капуа, откъдето можеше да изскочи всеки час на нощта, за да изненада отстоящия на три мили наш ляв фланг, който щеше да бъде смазан, преди да му се притекат на помощ други части и резервите. Сант Антонио, центърът на линията ни, е естествено силна позиция, но беше необходимо повече време, за да се извършат съответните укрепителни работи, а също тъй бяха необходими и повече хора, за да защищават голямото й пространство. И после, от нея е много по-висока Тифата, която, ако се намира в ръцете на неприятеля, би господствувала напълно над нея.

Ние трябваше да държим с цялата дивизия на Биксио Мадалони, една много важна позиция, понеже след като неприятелят преминеше Горно Волтурно и вземеше мадалонския път за Неапол, щеше да стигне за няколко часа в столицата, като ни остави на Волтурно край Капуа.

Резервите държахме в Казерта. Естествено те не бяха големи, понеже трябваше да завземем една много дълга линия. Освен това ние бяхме принудени да държим няколко корпуса във верига на фронта между планината Сант Анджело и Казерта, на Волтурно и в Сан Леучио, за да попречим на неприятеля да се промъкне между фланговете ни.

Санта Мария беше най-неизгодната от позициите ни, понеже беше в равнина с малко защитни укрепления, издигнати набързо от нас, и представляваше изгоден обект за многобройната кавалерия на неприятеля, а също тъй и за артилерията му, която беше по-многобройна и по-добре обслужвана от нашата. Ние завзехме Санта Мария от уважение към доброто й население, което поради либералните си тежнения, проявени при оттеглянето на бурбонците, трепереше при мисълта да види отново старите си господари.

Ако нашата сила в Санта Мария бъдеше поставена като резерва на планината Сант Анджело, в полите на Тифата, щеше да подсили значително линията ни.

След като завзехме Санта Мария, трябваше да завземем и Сан Тамаро, като неин ляв пост, и да поддържаме известна сила по пътя от Санта Мария и Сант Анджело, за да държим открити съобщителните линии между двете точки. Това беше слабост; и аз съветвам младите си съотечественици, които биха попаднали в подобно положение, да не излагат на опасност войската заради някой град или село, чиито жители могат да се оттеглят на по-сигурно място.

И наистина, недостатъците на линията ни не ме оставяха спокоен; още по-малко спокоен се чувствувах от приготовленията за сражение на бурбонската войска, която беше по-многобройна и във всяко отношение по-добре екипирана от нашата.

Към три часа сутринта на първи октомври, придружен от генералния си щаб, се качих на влака за Казерта, дето се намираше моята главна квартира, и стигнах в Санта Мария, преди да пукне зората. Качих се на кола, за да отида в Сант Анджело. В оня миг откъм левия ни фланг се чу пушечна пукотевица. Генерал Милбитц, който командуваше събраните там сили, дойде при мен и ми каза: „Нападнати сме към Сан Тамаро, ще ида да видя какво става там“. Заповядах му да побърза за колата.

Шумът от пукотевицата се засилваше и се простираше постепенно по целия фронт до Сант Анджело. При пукването на зората стигнах на пътя, вляво от силите ни на Сант Анджело, които вече се биеха, и при пристигането си бях посрещнат от градушка неприятелски куршуми. Моят колар бе убит, колата — надупчена от куршуми, а аз и моите адютанти бяхме принудени да слезем и да извадим сабите си, за да си отворим път. Аз се намерих скоро сред генуезците на Мосто и ломбардците на Симонета, така че не бе необходимо да се браним сами; тия смели воини, като ни видяха в опасност, нападнаха с такъв устрем бурбонците, че ги изтласкаха доста надалеко и ни улесниха пътя за Сант Анджело.

Вмъкването на неприятеля в линиите ни и зад гърба ни, при това извършено майсторски и то през нощта, показваше, че той познава много добре местата. Между пътищата, които от Тифата и от планината Сант Анджело водят към Капуа, има няколко, които са врязани в терена, който лежи върху вулканическия туф, на няколко метра дълбочина. Тия пътища в древни времена са били издълбани като тактически съобщителни канали на полесражения, а дъждовните води, стичащи се от околните планини, впоследствие без съмнение са ги издълбали още повече. Факт е, че по някои от тези пътища могат да преминат значителни военни сили, без да бъдат забелязани от никого.

Бурбонските генерали се бяха възползували много добре от тези пътища, за да прекарат няколко дружини зад линията ни и да се настанят през нощта върху страхотните височини на Тифата.

Като излязох от боя, в който бях попаднал в миг отправих се с адютантите си към Сант Анджело, като смятах, че неприятелят ще е само на левия ни фланг, но като се приближих към височините, забелязах, че той ги владее и се намира зад линията ни. Без съмнение, неприятелските дружини бяха преминали през нощта по скритите пътища, за които споменах по-горе, и се бяха изкачили зад нас по височините. Без да губя време, събрах колкото войници ми попаднаха под ръка и като поех планинските пътища, помъчих се да обходя неприятеля. Същевременно изпратих една миланска дружина да завземе върха на Тифата („Сан Никола“), който господствува над всичките върхове на Сант Анджело.

Тая дружина и две дружини от бригадата на Саки, които бях поискал и които се бяха явили навреме, спряха неприятеля; той се разпръсна, като остави в ръцете ни доста от хората си. Тогава можах да се кача на планината Сант Анджело, откъдето видях как се разгаря сражението по цялата линия от Санта Мария до Сант Анджело, ту благоприятно за нас, ту благоприятно за неприятеля, под натиска на чиито маси нашите се огъваха. От няколко дни от планината Сант Анджело, откъдето можех да наблюдавам какво става в неприятелския стан, бях забелязал много признаци, които предвещаваха нападение, и затова не се оставих да бъда измамен от разните демонстрации на неприятеля срещу левия и десния ни фланг. Очевидно с тях неприятелят целеше да ни накара да отделим част от силите си от центъра, дето смяташе да насочи главните си усилия.

И добре отгатнах намеренията на неприятеля, който на 1 октомври употреби срещу нас всичките си сили, с които още разполагаше в стана и в крепостите си; за щастие, той нападна едновременно всичките позиции на линията ни.

Боевете се водеха навсякъде и с особена упоритост между Мадалони и Санта Мария. В Мадалони, след променлив успех, генерал Биксио бе отблъснал победоносно неприятеля. В Санта Мария неприятелят също бе отблъснат. И на двете места ни остави пленници и оръдия.

На Сант Анджело след едно шестчасово сражение стана същото, но понеже в тази точка неприятелските сили бяха много внушителни, те бяха останали с една силна колона господари на съобщителната линия между тази точка и Санта Мария, така че, за да поема резервите, които, бях поискал от генерал Сиртори и които трябваше да пристигнат с влака от Казерта в Санта Мария, бях принуден да направя един обход на изток от пътя и пристигнах в Санта Мария към два часа следобед.

Резервите пристигнаха от Казерта почти заедно с мене и аз заповядах да се наредят в нападателна колона по пътя, който води за Сант Анджело; миланската бригада начело, подкрепяна от бригадата на Еберард, с резерва част от бригадата на Асанти. Насърчих за нападение също тъй и калабрийците на Паче, които намерих вдясно сред шумаците и които също тъй се биха отлично.

Щом главата на колоната излезе из гъстата горичка, която скрива пътя близо до Санта Мария, към три и половина следобед неприятелят я забеляза и започна да ни обстрелва с гранати. Това предизвика смущение сред нашите, но само за миг; щом се даде знак за нападение, младите милански стрелци от авангарда се хвърлиха върху неприятеля.

Веригите на миланските стрелци бяха веднага последвани от една дружина от същата бригада, която нападна смело врага, без да даде нито един изстрел, както и бе заповядано.

Пътят, който води от Санта Мария в Сант Анджело, е вдясно от пътя Санта Мария-Капуа и образува с последния ъгъл от около четиридесет градуса, така, че когато нашата колона напредваше по пътя, винаги трябваше да се разгъва наляво, дето се намираше многобройният неприятел зад естествени укрепления. Когато миланците и калабрийците започнаха да се бият, аз тласнах срещу неприятеля, откъм десния му фланг, бригадата на Еберард. Хубава гледка представляваха унгарските ветерани (Тюр, Тюкери, Еберард, Дунгор бяха унгарци; в поменатата бригада имаше много други унгарци) с другарите си от Хилядата; те отиваха в огъня спокойно, с хладнокръвието и реда, с който войниците се движат при маневри. Бригадата на Асанти последва движенията напред и неприятелят скоро започна да се оттегля към Капуа.

Нападателното движение на тази колона към центъра на неприятеля бе почти едновременно последвано от бригадите на Медичи и Авецана, които нападнаха дясното крило, и от частите на Тюр, който пък нападна лявото крило на неприятеля, по пътя за Капуа.

След упорита съпротива неприятелят бе разпръснат по цялата линия и към пет часа след пладне се оттегли в безпорядък в Капуа, под закрилата на оръдието на крепостта. Около това време генерал Биксио ме уведоми за победата на десния фланг над бурбонците. И аз можах да телеграфирам в Неапол: „Победа по цялата линия“.

Сражението на първи октомври при Волтурно бе истинско генерално сражение. Аз вече казах, че нашата боева линия имаше недостатъци; беше неправилна и твърде разтегната. Е, добре, за наше щастие имаше недостатъци и в бойния план на бурбонските генерали. Те ни дадоха фронтално сражение, когато можеха да ни ударят във фланг, като по този начин направят безполезни защитните укрепления и извлекат безкрайна полза. Те ни нападнаха със значителни сили по цялата линия, на шест различни места — в Мадалони, в Кастел Мороне, в Сант Анджело, в Санта Мария, в Сан Тамаро и в Сан Леучио. Така те ни дадоха фронтално сражение, като се сблъскаха с позиции и сили, готови да ги посрещнат; иначе, ако бяха предпочели да ни ударят във фланг, те щяха да бъдат значително улеснени от силните капуански позиции, можеха на коне и с мостове над Волтурно да заплашат с нощни схватки петте от поменатите точки и през същата нощ да докарат четиридесет хиляди души между левия ни фланг и Сан Тамаро. При това положение, не се съмнявам, че можеха да стигнат до Неапол с малко загуби.

Разбира се, от това южната войска нямаше да се провали, ала щеше да настъпи голяма бъркотия, особено сред твърде впечатлителното население на Неапол. Бурбонските войски и тук приложиха любимата си система — да стрелят настъпвайки, система, която е била съдбоносна за тях при всичките им сблъсквания с доброволците ни, които винаги са ги побеждавали с устремните си нападения, без да дават нито един изстрел.

Ако някой ми възрази, че тази наша система може да бъде вредна при новите точни оръжия, ще отвърна, че тъкмо при тези оръжия тя е още по-необходима. Да си представим едно равно бойно поле, лишено от каквито и да било препятствия. Налице са две линии на стрелци; едната се движи и стреля върху другата, която стои неподвижна и отвръща на неприятелските изстрели. Твърдя, че предимството е на страната на неподвижната линия, понеже тя пълни оръжието и стреля с повече хладнокръвие и е по-бодра. Войникът прилягва към земята, за да представлява възможната най-малка повърхност за неприятелските куршуми, докато оня, който напредва, по необходимост е по-раздвижен и следователно по-малко точен в изстрелите си и невъзможно е той да се движи напред, без да излага тялото си повече от оня, който очаква неподвижен.

При днешните оръжия, ако една верига от стрелци има хладнокръвието да дочака друга, която напредва и стреля, без съмнение тя ще загуби много хора, ала затова пък от неприятелите нито един няма да стигне читав. После, малко са местата и малко са случаите, при които линия от стрелци, която трябва да дочака неприятеля на позиция, да не може да намери някое препятствие, зад което да прикрие отчасти или напълно войниците си. В последния случай, при числено равенство на силите, нито един войник от веригата, която се движи, няма да може да стигне до веригата, която чака на позиция. Или не трябва да нападаш неприятеля в позициите му, или трябва да го нападнеш устремно и да се вчепкаш с него. Иначе само се загубват хора, а целта не се постига. Едно от големите ни предимства в сражението при Волтурно беше и това, че офицерите ни бяха опитни. Щом имаме офицери като Авецана, Медичи, Биксио, Сиртори, Тюр, Еберард, Саки, Милбитц, Симонета, Мисори, Нуло и др., мъчно е победата да не бъде при знамената на свободата и справедливостта.