Джузепе Гарибалди
Моите спомени (17)

Пак корсар

Трите кораба, въоръжени и предназначени за набег в Атлантическия океан, бяха „Рио Пардо“ — нов въоръжен кораб, на който бе дадено името на претърпелия корабокрушение, командуван от мене, „Касапара“, командуван от Григ и „Сейвал“, командуван от италианеца Лоренцо.^[1]

Устието на лагуната Салта Катерина бе блокирано от неприятелски военни кораби. Измъкнахме се нощем, без да ни усетят, и се отправихме на север. Като стигнахме край Сантос, срещнахме една неприятелска корвета^[2], която ни преследва напразно в продължение на два дни. Без съмнение бразилските военни кораби не бяха командувани тъй добре, както при войната срещу Парагвай, иначе, при способен комендант, не ще и дума, нашите три нещастни малки кораба щяха да бъдат само за няколко часа унищожени, защото ние имахме всичко на всичко три малки оръдия — по едно на всеки кораб, докато неприятелската корвета, която беше истински военен кораб, разполагаше с двадесет големи оръдия.

През първия ден ние я заплашихме със сблъскване и след продължителна оръдейна стрелба тя избяга и ни остави господари на водите. На втория ден, понеже се бяхме приближили до брега повече, отколкото през първия, се започна привидно сражение, което поради развълнуваното море се водеше от твърде далечно разстояние и на което тури край внезапно завалелият дъжд.

След това стигнахме при остров До Абриго, където завладяхме две сумаки, натоварени с ориз. Продължихме пътя си. Между другото сложихме ръка на една сумака, която преди това била пленена от Григ. Той оставил да я пазят няколко души, които били нападнати от бразилския екипаж и вързани, за да бъдат отведени като пленници. Истинско щастие беше за тези наши хора, че попаднаха под носа на нашия кораб.

След осемдневно скитане ние се върнахме към лагуната. Аз имах мрачно предчувствие за работите ни по тези места, понеже преди още да бяхме отпътували, се проявяваше голямо недоволство сред населението на Санта Катерина срещу нас, а при това се знаеше, че от север се приближава силен неприятелски корпус, командуван от капитан Андреа, прочут с усмиряването на Пара и с жестокостите си в тази област. На връщане към лагуната срещнахме един неприятелски военен потачо^[3]. Бяхме с „Рио Пардо“ и „Сейвал“ — „Касапара“ се бе откъснал от нас преди няколко дни през една тъмна нощ.

Потачо бе забелязан от предната част на кораба ни; аз бях с другарите на кърмата. Духаше силен вятър. Плавахме към остров Санта Катерина. Неприятелският кораб кръстосваше очевидно от острова, който носеше същото име, на изток. Той носеше седем оръдия и беше истински военен кораб. „Рио Пардо“ имаше по средата си само едно деветкалибрено оръдие и беше малка търговска голета, лишена от всякакви качества на военен кораб. Тъй или иначе, ние трябваше да покажем, че се държим. След като дадохме знак на завладените кораби, които бяха на брой три, да се отправят към Инбитуба, „Рио Пардо“ се отправи към потачо, приближи го на разстояние колкото обстрела на пушка и откри срещу неприятеля оръдейна стрелба.

Потачо отвърна смело; ала поради развълнуваното море сражението не можеше да бъде резултатно. Понеже ние бивахме повечето пъти все под вълните, неприятелят, въпреки многото изстрели, които даде, едва можа да пробие няколко от платната ни.

При това сражение в края на краищата ние загубихме двете сумаки, едната от които се приближи до брега, а другата, понеже плененият от нас капитан се изплашил, се предаде. Спасена бе само една от завладените сумаки, която хвърли котва в пристанището на Инбитуба.

Малкият „Сейвал“, чието оръдие през време на сражението бе останало без лафет, взе поради бурята същото направление. Бях принуден и аз да хвърля котва в пристанището на Инбитуба. През нощта вятърът задуха откъм юг. При тоя вятър беше невъзможно да влезем в лагуната. Без съмнение неприятелските военни кораби, спуснали котва край остров Санта Катерина, щяха да бъдат осведомени от „Андорина“ (името на потачо, с който се бяхме сражавали) и щяха да дойдат да ни нападнат. Следователно трябваше да се приготвим за бой.

Оръдието на „Сейвал“ поставихме върху един нос, образуван от залива на Инбитуба, на източната страна, където изградихме един габион. Тая работа свършихме през нощта. На разсъмване забелязахме три неприятелски кораба, отправени към нас. „Рио Пардо“ се бе приютил в дъното на залива и твърде неравният бой започна.

Неприятелите, облагоприятствувани от слабия вятър, който излизаше от залива, маневрираха много добре, като съсредоточаваха яростната си стрелба върху нещастния „Рио Пардо“, командуван от мен. Въпреки това ние се сражавахме с най-голяма решителност и много отблизо — дори и карабините бяха употребени от двете страни. Естествено загубите вървяха в обратно съотношение със силите: нашата палуба бе вече покрита с трупове и ранени, двата борда на „Рио Пардо“ бяха продупчени и принадлежностите на албературата^[4] — унищожени. Бяхме решени да се бием до смърт. Това решение бе подсилено от внушителния вид на бразилската амазонка Анита, която не само че отказа да напусне кораба, а взе славно участие в тежката битка.

Ние се биехме смело, но не беше малка и помощта, която Мануел Родригес, командуващ оръдието на брега, ни даваше с точната си стрелба.

Неприятелят се бе разпалил твърде много против „Рио Пардо“ и на няколко пъти, когато го виждах да се приближава повече, все очаквах абордаж; във всеки случай ние бяхме готови на всичко, но не и да отстъпим. Най-сетне след няколкочасово яростно сражение за наша голяма изненада той се оттегли. По-късно научихме, че причината за оттеглянето му била смъртта на коменданта на „Белла Американа“ (един от най-мощните неприятелски кораби).

Остатъкът от деня използувахме да погребем мъртвите и да поправим вредите, претърпени от нещастния „Рио Пардо“.

На следния ден неприятелят се задържа недалеч от нас, за да се подготви за ново сражение. По-късно, защитени от тъмнината на нощта, ние вдигнахме котва за Лагуна, понеже южният вятър бе притихнал.

Преди това бяхме тихичко прехвърлили оръдието от брега на кораба и когато неприятелят откри, че сме отпътували, ние бяхме вече доста надалеч. Той можа да ни настигне едва на следната утрин и даде няколко изстрела, без да ни засегне.

Влязохме в лагуната Санта Катерина, радушно посрещнати от нашите, които се учудиха как сме могли да се измъкнем от толкова по-силен неприятел.