Джузепе Гарибалди
Моите спомени (65)

Влизане в Неапол на 7 септември 1860 година

Влизането ми в Неапол е по-скоро из областта на чудото, отколкото на действителността. Придружен от няколко адютанти, аз минах сред бурбонските войници, които ми отдаваха чест безспорно с много по-голямо уважение, отколкото на генералите си по онова време.

Седми септември 1867 г.! Кой от синовете на Неапол ще забрави преславния ден? На седми септември падна отвратителната династия, която един велик английски държавник бе нарекъл „божие проклятие“, и върху развалините и се издигна народният суверенитет, който поради някаква нещастна орис е винаги краткотраен.

На 7 септември един син на народа, придружен от неколцина приятели, които се наричаха адютанти (Мисори, Нуло, Басо, Марио, Станети, Капцио), влезе в гордата столица, приветствуван и подкрепян от петстотин хиляди граждани, чиято пламенна и непреклонна воля бе сковала цяла една войска и ги беше тласнала да сразят една тирания, да възстановят свещените си права.

Тоя трус би могъл да раздвижи цяла Италия и да я отведе в пътя на дълга, тоя рев би бил достатъчен да укроти нахалните и ненаситни управници и да ги запрати с главата надолу в праха!

Бурното одобрение и внушителното поведение на великия народ на седми септември 1860 г. обезвредиха бурбонската войска, още господарка на укрепленията и на главните точки на града, откъдето би могла да го разруши.

Аз влязох в Неапол, когато цялата южна войска се намираше още към Месинския пролив и неаполският крал бе напуснал предния ден двореца си, за да се оттегли в Капуа.

В монархическото още топло гнездо нахълтаха хора от народа и изпогазиха разкошните килими с грубите си пролетарски обувки. Тия примери би трябвало да послужат за нещо и на правителствата, които се титулуват божем възстановители, и да вдъхват у тях стремеж към подобряване на човешкия живот. Но, уви, тези примери не допринесоха нищо поради себелюбието, високомерието и твърдоглавието на привилегированите хора, които не се поправят дори и тогава, когато народният лъв, тласнат от отчаянието, реве пред вратата им, за да ги разкъса, обхванат от свирепа, но справедлива ярост, рожба на омразата, посята от тиранията.

В Неапол, като във всички градове и села, през които минавахме след Месинския пролив, населението бе обхванато от върховно въодушевление и патриотизъм и неговото внушително поведение без съмнение допринесе твърде много за блестящите ни постижения.

Друго много благоприятно обстоятелство за националната кауза бе мълчаливата благосклонност на бурбонския военен флот, който можеше, ако бе напълно враждебен, да забави твърде много напредването ни към столицата. И действително, нашите параходи пренасяха свободно корпусите на южната войска по неаполското крайбрежие.

В Неапол кавурщината бе работила повече, отколкото в Палермо, и там срещнах не малки спънки. После, насърчена от известието, че сардинската войска нахлува в папската държава, тя стана нахална. Тая партия, изградена върху развалата, бе опитала всичко. Отначало тя се надяваше, че ще може да ни спре отвъд пролива и да ограничи дейността ни само в Сицилия. Затова тя бе повикала на помощ великодушния господар и един параход от френския военен флот вече се бе появил при Фаро; ала безкрайно много ни услужи ветото на лорд Джон Ръсел, който от името на Албион заповяда на французкия сър да не се бърка в работите ни.

Хитруванията на тази партия ме отблъсваха най-много поради това, че откривах следите им и у някои хора, които ми бяха скъпи и в които никога не бих се усъмнил. Хората, неподдаващи се на развала, бяха овладени от лицемерния, но ужасен предлог на необходимостта! Необходимостта да бъдем страхливи! Необходимостта да се валяме в калта пред един идол на краткотрайна мощ и да не чувствуваме, да не разбираме силната, внушителна, мъжествена воля на един народ, който, понеже искаше да живее на всяка цена, се бе заловил да разбие тези идоли и да ги запрати на бунището, откъдето са изскочили.

Тая партия, съставена от купени вестници, от дебели и деспотични управници, от всякакъв род паразити, винаги готова да служи с всеки вид унижение и продажност на оногова, който и плаша, и готова винаги да измени на господаря си, щом той бъде заплашен от сгромолясваме, тая партия, казвам, ми напомня червеи върху труп: техният брой сочи степента на разложението му! В права пропорция на броя на тия червеи може да се преценява покварата на един народ. Аз трябваше да понеса унижения от тия господа, които се държаха като покровители след нашите победи и които биха ни дали един ритник, както го дадоха на Франсоа II, ако бяхме претърпели поражение. Разбира се, аз не бих понесъл тия унижения, ако не се отнасяше до свещената кауза на Италия.

Например пристигат две непоискани дружини от сардинската войска с действителната цел да не изтърват плячката от богатия Неапол и да я осигурят, ала под предлог да се поставят под заповедите ми, ако ги поискам. Аз ги поисквам и ми се отговаря, че трябвало да получа одобрението на посланика; когато го запитват, той отговаря, че трябвало да се поиска разрешение от Торино. А през това време моите другари се биеха и побеждаваха не само на Волтурно, не само без съдействието на нито един войник от редовната войска, но и лишени от хората, които благородната младеж на цяла Италия искаше да ни изпрати и които Кавур и Фарини задържаха или хвърляха в затворите. Малкото дни, които прекарах в Неапол след радушното посрещане от страна на благородното население, бяха за мене изпълнени по-скоро с отвращение тъкмо поради хитруванията и попълзновенията на ония копои на монархиите, които в същност са само свещенослужители на благоутробието. Безчестни и смешни кариеристи, които си послужиха с най-долните средства, за да катурнат оня нещастник Франческиело^[1], чиято вина се състоеше само в това, че се е родил крал, и да го заместят по начин, известен на всички.

Всички знаят за заговорите за едно въстание, което трябваше да избухне преди пристигането на Хилядата, за да им се отнеме заслугата за изгонването на Бурбона, като по този начин заговорниците смятаха да се издигнат в очите на италианския народ с малко усилия и с незначителен принос. Това те можеха много добре да постигнат, ако с тлъстите заплати монархията бе в състояние да внедри у агентите си малко повече смелост и да понамали любовта им към собствената кожа.

Привържениците на савойския крал нямаха смелостта да извършат една революция и затова се опитаха — като майстори в присвояванията — да градят върху чужди основи; но това им струваше много интриги, заговори и нарушения на обществения ред. Те не бяха допринесли нищо за славната експедиция и когато оставаше малко за вършене и задачата бе станала лека, те започнаха да се хвалят като наши закрилници и съюзници, като свалиха части от сардинската войска в Неапол (разбира се, за да осигурят голямата плячка) и тяхното закрилничество стигна дотам, че ни изпратиха две дружини от същата войска на другия ден след сражението при Волтурно, на 2 октомври.

Те се домогваха да катурнат една монархия, за да я заместят, без да имат волята или способността да създадат нещо по-добро за бедния народ, и беше забавно да види човек как тези големци на деспотизма си служат с всякакъв вид зловредно влияние, за да разложат войската, марината, двореца, министрите, като прибягват до всички най-мошенически средства, за да осъществят недостойната си цел.

И в Палермо, както бе естествено, привържениците на Кавур заговорничеха, като настройваха населението да се отнася с недоверие към Хилядата и го тласкаха към едно ненавременно присъединяване. Те ме принудиха да оставя войската при Волтурно в навечерието на едно сражение, за да отида да усмирявам този добър народ, подстрекавам от тях. Поради отсъствието ми южната войска претърпя поражение при Кайяцо, единствено в цялата тази славна война.