Джузепе Гарибалди
Моите спомени (73)

Агро Романо

[ Римско поле — Б.пр.]

Кратката кампания през 1867 г. в Агро Романо бе подготвена от мене през време на една екскурзия в Италия и Швейцария, където присъствувах на конгреса на „Съюза за мир и свобода“. Тъй че аз поемам за нея по-голямата част от отговорността.

Генерал на римската република, облечен с извънредни права от това правителство, най-законното, което е съществувало в Италия, живеейки в бездействие, което винаги съм смятал за престъпно, щом оставаше да се върши още толкова много за родната страна, аз си въобразявах с основание, че е дошло времето да се срине папската камарила и да се завоюва за Италия славната и столица.

Да се чака почин от „комуто се пада“, беше надежда като тая, написана върху вратата на ада. Войниците на Бонапарт ги нямаше вече в Рим и нима няколкото хиляди наемни войници, утайка от всичките европейски помийни ями, трябваше да държат нащрек една велика нация и да пречат да се възползува от най-свещените си права?

Аз се заех с кръстоносния поход — първо във Венето и по-късно в най-близките до Рим области. Двете правителства — на Париж и на Флоренция, както беше естествено, ме следяха със своите копои; и ако бяха мнозина добрите, които ми помагаха в делото, не бяха малко и ония, които ми пречеха, особено мацинистката партия, която незаслужено се нарича партия на акцията и която не може да понася всеки почин за освобождение на когото и да било.

След като обиколих Италия и се завърнах в Швейцария, сметнах, че не бива повече да протакам и реших да действувам към септември.

В същото време, когато се подготвяше движението на север, ние поискахме и съдействието на приятелите от Южна Италия, за да действуваме едновременно срещу Рим.

Ала аз си бях направил сметката без кръчмаря. Една прекрасна нощ, като стигнах в Синалунга, където ме посрещнаха и подслониха любезно, бях арестуван по заповед на италианското правителство и отведен в александрийската крепост.

От Александрия, където ме задържаха няколко дни, ме отведоха в Генуа и оттам в Капрера, като обкръжиха острова с военни кораби. Ето ме пленник в жилището ми пазен от много близо от броненосци, по-малки параходи и няколко търговски кораба, които италианското правителство бе наело за тая цел. Тласъкът, даден на движението в Италия, което аз не можах да започна поради гореспоменатите причини, не закъсня да повлияе върху нашите приятели, които не се обезкуражиха от арестуването ми.

Генерал Фабрици, мой началник на генералния щаб образува с други благородни мъже комитет по снабдяването във Флоренция. Генерал Ачерби влезе с една доброволческа колона във Витербезе; Меноти с друга влезе и той през Корезе на папска територия; и героичният Енрико Кайроли с брата си Джовани и около седемдесет храбреци с една лодка в Тибър пренасяше оръжие на римляните, на които то липсваше.

В Рим смелият майор Куки с шепа смелчаци, влезли в града при много голям риск за живота си, организираше вътрешната революция, която, комбинирана с нападението отвън, трябваше най-сетне да срине тая чудовищна папска власт, загнездила се като рак в сърцето на нещастната ни страна. Аз не бях точно осведомен за всичко през време на домашния си арест в Капрера, но знаех развитието на онова, което бях оставил; и освен това от вестниците и от слуховете научавах по нещо и знаех със сигурност, че синовете ми и приятелите ми са на римска земя и воюват с папските наемници.

Предоставям на другите да помислят могъл ли съм да остана бездеен, докато моите мили хора по мой подтик се бият за освобождението на Рим — красивия идеал на целия ми живот. Голяма беше бдителността на ония, които бяха натоварени да ме пазят, и много бяха корабите и средствата, с които можеха да разполагат; но още по-голямо беше желанието ми да изпълня своя дълг, като се присъединя към смелите, които се биеха за италианската свобода.

На 14 октомври 1867 г. аз напуснах дома си и се отправих към морето на север. Стигнах на брега и там заварих „Бекачино“, малка лодка, купена в Арно, която побираше само двама души.

„Бекачино“ се намираше случайно на няколко метра от брега, на източната страна на един малък склад, който служи да се поставят на закрито лодките. На същата страна имаше едно сакъзово дърво, което скриваше почти на пълно малката лодка, така че моите кралски пазачи не бяха я открили.

Джовани, един млад сардинец, пазач на голетата, спуснала котва в пристанището на Станело, ме чакаше на брега. С негова помощ поставих „Бекачино“ във водата и заплавах. Той потегли с лодката на голетата, като си тананикаше. Аз се движех вляво покрай брега на Капрера, като вдигах по-малко шум от патица, и излязох в морето през нос Аркачио, където Фрошианти, друг мой доверен човек, и Барберини, инженер от Капрера, бяха разузнали терена, тъй като се бояха от някоя засада. Моите пазачи бяха много. Те заемаха островчетата на пристанището на Станатело, където държаха една военна лодка с други по-малки, като патрулираха по всички посоки през цялата нощ, ала не и по посоката, избрана от мене, за да се изскубна от ноктите им.

Беше пълнолуние — обстоятелство, което правеше много по-трудно делото ми, и според пресмятанията ми луната трябваше да се появи иззад Теджолоне (планина, която господствува над Капрера) около един час след залязването на слънцето. Следователно аз трябваше да се възползувам от тоя час, за да мина в Мадалена нито по-рано, нито по-късно, защото по-рано щеше да ме издаде слънцето, а по-късно луната. Следното непредвидено обстоятелство ми помогна много. Маурицио, мой помощник, тоя ден беше отишъл в Мадалена и по тоя час се връщаше в Капрера. Може би поразвеселен, той не обърнал внимание на „Кой е там?“ на военните лодки, които кръстосваха в голям брой по канала Монета, който дели Мадалена от Капрера, и тия лодки открили срещу него пушечен огън, който за щастие не го засегнал. Случайно това ставаше, когато аз преминавах канала, облагоприятствуван и от вятъра — малките вълни, предизвикани от него, скриваха чудесно лодката, която излизаше едва една педя над повърхността на морето.

Моят опит, придобит по реките на Америка с индиански каное, които се управляват само с едно гребло, ми послужи извънредно много. Аз имах едно гребло или лопата от около един метър, с която можех да греба с толкова шум, колкото правят водните животни.

И тъй, докато повечето от пазачите ми се спускаха върху Маурицио, аз прекосих спокойно канала Монета и се доближих до островчето, разделено от Мадалена от един малък канал с брод.

Стигнах при североизточен вятър на островчето и слязох между многобройните скали, които го обкръжават, когато дискът на луната изскачаше от Теджолоне. Изтеглих лодката на суша и я скрих в храсталака; след това се насочих на юг, за да мина канала през брода и да се отправя към дома на госпожа Колинс.